Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (16)

Шестнадесет

— Време е — Франки се върна на пръсти от своята мисия на долния етаж. — И двамата са извън строя.

Като нейна дългогодишна приятелка и единствен глас на здравия разум при тази операция, аз бях решена да устоя.

— Убедена ли си, че трябва да го правим? — попитах. — Ами ако ни хванат? Ами ако изминем целия този път и се окаже, че те не са там?

— Ана, казаха ни, че ще висят там всяка нощ. Освен това няма как да ни заловят. Мама и татко спят като заклани, особено когато са били на слънце цял ден.

— Може да станат да пият вода или нещо от този род.

— Не ставай глупава. Даже и да е така, те няма да се качат тук. Просто прави, каквото ти казвам.

Франки извади купчина възглавници и одеяла от раклата в нашата стая и напъха половината под завивката си, давайки ми знак и аз да направя същото с останалите.

— Дори да отворят вратата, ще си помислят, че спим.

Гласът на разума отново се опита да изчурулика нещо. Но когато се сетих за Сам, който стои всяка нощ на плажа край накладения от него огън, гласът на разума и неговият братовчед, гласът на логиката, прегракнаха.

— Добре — казах. — Нека тогава го направим.

Франки излезе да разузнае за последно, после ме повика с пръст откъм вратата на Ред и Джейн. Спуснахме се на пръсти по стълбата, прескачайки третото стъпало, което винаги скърцаше и изхвръкнахме навън, оставяйки вратата отключена, за да можем да влезем на връщане.

Ще се видим по-късно отзад, става ли? — и Мат ме дръпна в килера под стълбите, преди някой да е успял да ни види.

Ами ако нашите ни чуят?

Ана, правим това вече цяла седмица. Никой няма да ни чуе. Не мога да чакам още дванайсет часа, за да те видя отново.

Горещите му устни прилепнаха за моите, изтръгвайки обещание, преди да съм измислила още някакво извинение.

Добре, ще те чакам там.

Най-добре ще е да дойдеш.

— Ана, чуваш ли ме?

Споменът за последното ми среднощно измъкване с Мат се разсея в соления въздух.

— А? — погледнах Франки, опитвайки се да отгатна изражението й в тъмното. Не можехме да включим фенерчето, докато не минем стълбите към плажа, когато щяхме да сме извън полезрението на Ред и Джейн от прозореца в тяхната стая.

— Казах да внимаваш за камъни в тревата. Ти съвсем се отнесе.

— Не, всичко е наред. Да вървим.

Стиснах ръката й и я поведох внимателно надолу по стълбите. Стигнехме ли веднъж до плажа, после лесно щяхме да намерим пътя покрай брега. Шумът на водата непрекъснато долиташе отляво, а над плажа се носеше зарево от буйните лагерни огньове. Можехме дори да надушим едва доловимата миризма на хотдог и кокосово масло, останала от хората по плажа днес следобед. Но сега тя беше примесена с цигарен дим, бирени изпарения и звуците от далечни акустични китари. Откъм всяка компания по плажа, която подминавахме, се разнасяха подсвирквания, подвиквания и покани да се присъединим на по питие. Франки се опиваше от толкова внимание, махаше и се усмихваше на всички, снимайки с камерата от време на време, но ние бяхме тръгнали на поход за Сам и Джейк и не бихме позволили нищо да ни отклони от пътя.

Момчетата чакаха пред „Шек“, точно както ни бяха обещали днес следобед. Джейк и Сам също бяха напалили огън, а до тях имаше малка хладилна чанта с бира. Стомахът ми се сви, когато Сам ми се усмихна.

— Липсваше ми — каза той, подавайки ми бутилка. — Не бяхме сигурни, че наистина ще рискувате.

— Наложи ми се да я убеждавам — каза Франки. — Ана понякога се държи като същинско бебе.

Опитах се да я изпепеля с поглед, но тя преметна ръка през раменете ми и се разсмя.

— Въпреки това ние си я обичаме — каза.

Четиримата седяхме около огъня, отпивахме от бирите си и дълбаехме дупки в пясъка с пръстите на краката си. Разказахме им за екскурзията до Алкатрас с Ред и Джейн.

— Това е много яко — каза Джейк. — Водих там малката си сестра миналата година.

— Ти си имал сестра? — попитах, внезапно давайки си сметка, че по време на нашите дълги дискусии за най-добрите и най-непоносимите предмети в училище, за бъдещите ни професии, за любимите ни храни и за музика на нас не ни остана много време да говорим за семействата си.

— Всъщност имам три сестри — отговори той. — Кати е на тринайсет. Имам и две по-големи сестри — Мариса и Кари, които са близначки. Сега са в колежа в Северна Каролина. А ти?

Казах им, че съм единствено дете, а един рязък спазъм в стомаха ме накара да осъзная, че току-що съм създала идеални условия за един конфузен и мъчителен момент. Погледнах към Франки и направих отчаяна гримаса, която се надявах да я убеди колко глупаво се чувствам, като навлязох в тая тема.

— Аз също — каза Франки, връщайки празната си бутилка в хладилната чанта. — Джейк, хайде да влезем във водата. — Тя избърса уста с опакото на ръката си и се обърна към океана.

— Луда ли си? — извика той. — Сега нищо не се вижда.

— Точно заради това — Франки измъкна ризата си презглава, хвърли я на пясъка край хладилната чанта и, останала по бикини, подхвана един безкраен спор „да плуваш или не“.

— Да вървим във водата! — каза Джейк, бутна бирата в ръцете на Сам, хвърли тениската си върху ризата на Франки и я последва покрай брега.

В тяхно отсъствие разговорът ни продължи съвсем тихо, но не и безсъдържателно. Огънят и въздухът около нас бяха топли.

— Франки е, хм, странно момиче — Сам разгъна едно одеяло на бели и червени райета и го просна върху пясъка.

— На времето беше много срамежлива, ако щеш вярвай — седнах до него на одеялото щастлива, че единственото усилие, което се искаше от мен, беше да се преструвам, че обичам бира.

— Защо, да не е била дебела или нещо такова?

Самата мисъл за това ме разсмя.

— Дебела ли? За бога, не! Тя… ами, такова… нали разбираш… Хайде да не говорим за Франки точно сега — нямах никаква причина да каня Мат при нас тази вечер. Франки беше казала, че не желае да носи на плажа части от предишния си живот и досега, независимо от опитите ми да подхвана изповеден разговор, беше удържала на думата си. Това беше нейната трагедия и аз нямах никакво право да го викам заради една прищявка, каквито и мисли да ми минаваха през ума.

— Яко! — Сам изхлузи сандалите си и се обтегна по гръб на одеялото с ръце под главата. — Ела, легни — каза. — Не се бой.

Изух джапанките и легнах по гръб край Сам, стараейки се между нас да остане поне половин метър, за да не стане пак така, че някой блуждаещ палец на крака случайно да докосне нечие бедро. За нещастие (или за щастие, не съм сигурна), той се обърна с лице към мен. Аз продължавах да се взирам в звездите. Аз не мисля за него. Не ме интересува волтовата дъга, която нажежава въздуха между нас, нито се моля разстоянието между двама ни да се стопи час по-скоро. Изобщо не ми влияе ароматът на неговия сапун и соленият дъх на океана по кожата му. Безразлична съм към неговото спокойно и отмерено дишане, към ритъма на сърцето му, което бие точно срещу моето.

— Какво гледаш? — попита той.

Разказах му за очертанията, които виждам горе сред звездите и за всепоглъщащия мрак на небето. За сивия опушен юмрук от облаци, който отстъпва пред ореола на луната.

— Мммм — меко се обади той. — А сега затвори очи. — Почувствах дланта му върху лицето си, пръстите му, които затваряха клепачите ми. От ръката му по кожата ми преминаха горещи вълни, които едновременно ме плашеха и ме радваха.

— А сега — той отново се излегна по гръб, оставяйки изложени на вечерния хлад местата, където ръката му ме беше докосвала, — представи си всички неща, които не можеш да видиш с очите си.

Поех дълбоко въздух и се опитах да се съсредоточа върху тази задача. Не исках да го разочаровам. Не исках да приеме детинското ми вълнение за лекомислено поведение.

— Сега ми кажи какво виждаш — прошепна той.

— Ами, пред мен се открива вълнуващата гледка на вътрешната страна на клепачите ми.

— Нямах точно това предвид, Ана Аби — каза той, а дъхът му скъси разстоянието между нас и погали ухото ми. — Пробвай пак.

Отново поех дълбоко въздух и задържах дъха си. В обкръжаващия ме мрак виждах соления бриз, който се носи над тялото ми. Виждах всяко пясъчно зрънце, което се опира в гърба ми през одеялото. Искрите на огъня, които се разпукват с тихо пращене и чезнат наоколо. Музиката, долитаща откъм групичките надолу по плажа, където свиреха на китара, пееха и се смееха — тя нахлуваше в очите и сърцето ми. Виждах океана; звука на вълните, които обливат брега, за да се върнат обратно веднага след това и този звук се повтаряше отново и отново в непрекъснат кръговрат.

Сърцето ми се препълни, цялата се разтреперих. Отворих очи и погледнах към Сам, Той се взираше в мен толкова напрегнато, че цялото ми тяло откликна на този поглед, така както магнитът реагира на желязото — такъв е естественият ред на нещата, но въпреки това аз не бях подготвена. Боях се. Страх ме беше нещо да не наруши този миг. Страх ме беше, че нищо няма да прекъсне този миг.

Франки и Джейк се бяха изгубили някъде надолу по брега, а заглъхващият звук от нейния смях се стелеше във въздуха подире им като пътечка от трохи. Чувах я отдалече, но това сега не беше важно. Нищо друго не беше важно в този момент. Исках да кажа нещо, но устните ми изглежда бяха забравили как се произнасят думи.

— Ана, ти цялата трепериш — гласът на Сам ме извади от транса. — Ето, вземи. — Той седна, изхлузи през глава червения си пуловер с качулка и ми го подаде.

Надигнах се и го поех, благодарна, че материята, която докосва голите ми ръце, е съвсем мека. В мига, в който го облякох, ме завладя особено чувство. Сякаш самият Сам ме беше обгърнал отвсякъде, близък, топъл и закрилящ. Това е той, мирисът на неговата кожа, примесен с аромата на чистота и дима от огъня, горещ и познат, като че ли двамата сме сгушени заедно в пуловера.

Вече нищо друго не беше от значение. Студът изчезна. Времето изчезна. Океанът замлъкна. Извърнах лице към неговото, към втренчените му очи и всичко около мен замря, неподвижно. Сам придърпа пуловера плътно към себе си заедно с мен вътре в него. Ръцете ми го обгърнаха, а неговите — мен и той ме целуна, толкова жарко и настоятелно, че потръпнах чак до пръстите на краката. Паднахме върху одеялото и аз сякаш се наблюдавах отстрани как преплитам крака в неговите и го притискам към себе си, по-силно и по-силно. Той легна върху мен, а тежестта на тялото му ме залепи за пясъка, целуваше устните ми, врата ми, ръцете му се заровиха в косата ми, после пролазиха под блузата ми и аз полетях, а старата болка в сърцето се изпари. Цялото ми сърце се изпари.

— Ана Аби от Ню Йорк — прошепна той. Тялото му, все още върху моето, цялото се тресеше. Разтворих ципа на пуловера и го пуснах при мен, обгърнах и двама ни, обърнах се на една страна и преметнах ръка и крак върху него бавно. Главата ми се сгуши в трапчинката между бузата и рамото му. Вдъхнах кожата му и задържах този дъх в дробовете си, където нищо не можеше да го достигне.

Животът ми можеше да спре точно сега, защото нищо нямаше да има значение оттук нататък, никога повече.

Миг по-късно Франки и Джейк приближиха откъм брега и двамата със Сам трябваше да се пуснем. Тогава го почувствах. Беше все едно да искаш да задържиш вода; така изтичаше между пръстите. Студеният въздух близна кожата ми там, където само допреди миг той се беше притискал в мен. Мирисът на косата му вече не се усещаше в дъха ми. Нежността на ръцете му се изгуби. Тъгата ме похлупи като вълна, но Сам все още беше край мен и се усмихваше. Очите му гледаха доволно. Ръката му се протегна и докосна леко моята. Франки и Джейк изскочиха от водата, останали без дъх и заливайки се от смях. Сам отмести една паднала над очите ми къдрица и целуна клепачите ми.

Не можех да се освободя от усещането за неговото тяло, притиснато към моето, за устните му върху моите. За мен вече не съществуваше нищо отпреди това, не помнех какво е било досега. Тогава осъзнах, че най-накрая съм го направила. Онова ужасно, отвратително нещо, за което се кълнях, че никога няма да направя.

Тортената глазура. Цигарите. Триъгълното парче синьо стъкло. Падащите звезди. Вкусът на устните му върху моите в килера под стълбата.

Отидоха си.

Единственото, за което бях способна да мисля, беше Сам. Мат беше… заличен.

Тялото ми бе топло и вибриращо.

Сам се усмихваше край мен, заради мен.

И никога през живота си досега не се бях чувствала толкова самотна.