Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (33)

Тридесет и три

Утрото дойде неочаквано бързо. Мама взе да снове напред-назад из стаята ми, за да прекъсне дълбокия ми сън, защото искаше да закусим заедно и да си поговорим за ваканцията. Седнах в леглото и огледах познатите стени около мен, осъзнавайки, че вече не съм на две хиляди мили от дома в лятната къща на плажа.

Часовникът показваше единадесет преди обед. Десет часа се оказаха съвсем недостатъчни, за да компенсират недоспиването, натрупано през последните седмици, но мама нямаше търпение да навакса пропуснатото време.

Долу татко седеше с вестник на масата, обграден с покрити със салфетки чинии. В чест на моето триумфално завръщане от такава благотворна лятна почивка, по време на която аз не съм експериментирала нито с алкохол, нито с момчета, нито съм нарушавала вечерния час, нито съм излизала на слънце без обилен слой слънцезащитен крем, мама беше приготвила закуска, достойна единствено за крале и за техните ангелски дъщери.

Седнах на обичайното си място, отрупах чинията догоре с храна и им разказах всичко за летуването в Калифорния. Това обаче беше цензурираната версия, която наблягаше предимно на общите моменти с Ред и Джейн, обогатена с няколко подходящи и навреме добавени вмятания за Джаки и Саманта (чиито родители, разбира се, са били много строги и взискателни). Описах им подробно всички морски дарове и риби, които бях опитала и цветисто разиграх пред тях вечерта, когато сервитьорът заля с вода изгорялата Франки. Разказах им дори за пясъчните ангели, които бяхме правили с леля Джейн на плажа. Обрисувах, колкото се може по-подробно океана, лятната къща и „Муунлайт булевард“ с неговата пъстра смесица от летовници и местни жители, като внимавах да не спомена Сам.

— Всичко звучи толкова красиво, Ана — каза мама, доливайки си кафе.

— А какво ново по тези места? — попитах, надявайки се да не се изпусна неволно за Сам.

— Баща ти има новини за теб — и мама се усмихна на татко през масата.

— Нали си спомняш, че точно преди да заминеш се добрах до каталога на „Хувър хауз“ — онова старо имение на „Роуд файв“? — попита татко. — Е, успях да го продам. Само след седмица се разрази ожесточено наддаване, точно както бях предвидил.

— Татко, това е страхотно! Поздравления!

— Затова отиваме да празнуваме тази вечер. Заедно със семейство Перино. Как ти се струва?

Усетих се, че просто свивам рамене, затова побързах да изобразя радостно въодушевление.

— Между другото, къде е Франки? — продължи татко. — Вече е почти обед. Не мога да повярвам, че двете издържахте на толкова продължителна раздяла.

Поех си дълбоко въздух и отпих голяма глътка портокалов сок.

Ами какво да ти кажа, татко. Най-напред Франки ме излъга, че е спала на футболното игрище с едно момче чужденец, което беше на обменни начала в нашето училище и че първият път не било кой знае какво. После ние си обявихме състезание една на друга за тия двайсет момчета, които всяка от нас трябваше да свали през ваканцията, но накрая се оказа, че сме покрили само половината бройка и тя пак ме излъга, че е правила любов с едно от тях, а излезе, че просто са се търкаляли голи по плажа, след което скъсаха. Междувременно, докато аз се разделях с моята девственост с помощта на момче номер пет (или май беше шест?), Франки прочела дневника ми и разбрала, че бях влюбена в Мат, откакто се помня. А между другото, малко след като ти ни направи онази снимка, на която сме омазани с торта, той ме целуна и така започна всичко онова, което не можехме да споделим с нея. Франки беше толкова бясна, че запрати дневника ми чак на дъното на океана, където той е обречен на изгнание, докато свят светува, заедно с онази злочеста влюбена русалка, чийто сълзи се превръщат в цветни парчета стъкло. Ще ядеш ли това парче бекон?

Татко си правеше сандвич, като внимаваше да не оставя трохи в маслото и търпеливо очакваше моя отговор.

— Сигурно ще отида да я видя по-късно — казах.

— Хубаво. Ние вече казахме на Джейн и Ред за вечерята. Знаеш ли, Ана, изглеждаш някак различна — и той задържа поглед върху мен по-дълго от обичайното.

— Какво имаш предвид? — надявах се гласът ми да не ми изневери и в него да не се усети вина заради споменатия по-горе „инцидент“, която едва ли щеше да бъде уловена от неговите бащини сензори, но затова пък мама вече щеше да е нащрек.

— Ами, почерняла съм. И съм отпочинала.

Мама кимна.

— Трябваше отдавна да те изпратим.

— Ха-ха.

Понякога се чувствам като извънземен пришълец, изоставен от кораба-майка и обречен да броди сред някакви родители земляни, които щяха да си останат в пълно неведение чак до края на света.

 

 

След тази закуска на въпроси и отговори дойде време за обезкуражаващата задача да разопаковам цели три седмици мръсни тайни. Исках да кажа дрехи. Мръсни дрехи.

Започнах, като изсипах цялото съдържание на куфара си, включително и около двайсетина кила пясък, върху леглото. После отделих дрехите от всичко останало — купчина парчета цветно стъкло и мидени черупки, плоските къщички на морски рачета; онова раирано камъче, което Франки ми даде първия ден на плажа; айпод; мобилен телефон; картички, които така и не изпратих; магнит от Сан Франциско, който щях да залепя на вратата на шкафчето си в училище; книгата със стихове за океана от „Сити Лайтс“; менюто от „Смуути Шак“ с имейл адреса на Сам, надраскан в долния ъгъл.

Намерих нов буркан за стъклените си съкровища от плажа и скрих менюто на дъното на чекмеджето с чорапите, където мама нямаше да го открие. Всички останали неща се върнаха на мястото си в моята стая, сякаш никога не я бяха напускали — даже пуловерът на Сам се настани без усилие в чекмеджето с моите пуловери, като че бяха стари приятели, срещнали се отново след дълга раздяла.

Той все още пазеше миризмата на тялото му. Оставих го най-отгоре, така че да мога да си го облека, след като мама и татко се оттеглят в благословено неведение в тяхната спалня.

Отворих прозореца и вдигнах комарника, надявайки се да изтупам пясъка от дрехите си преди вятърът да ми го е навял обратно в лицето. Видях Франки да лежи в техния заден двор и да се пече на слънце, подсилвайки и без това великолепния си тен. Тя прелисти един брой на „Звезден стил“, после го хвърли върху купчината списания на съседния шезлонг, който навремето беше моят.

Списанието предизвика лавина, защото се свлече на тревата и повлече още няколко след себе си. Франки се протегна да ги събере, но не можа да ги стигне, без да стане от мястото си. Рискуваше да събори и останалите и сама да се прекатури от шезлонга.

Нямаше вече изкусно изложен плосък корем, полуотворени искрящи устни, леко разтворени крака и натежал бюст.

Нямаше святкащ под слънцето пясък.

Нито ревящ наблизо океан.

Нито подсвиркващи момчета с потекли лиги.

Само Франки и моят празен шезлонг.

Беше ми болно да я гледам така и се почувствах виновна, задето съм се притаила в сянката на моята стая и я дебна като сталкер^[1].

— Франк! — извиках. — Слизам при теб!

Франки ме посрещна в кухнята и пътьом извади две диетични коли от хладилника, преди да се качим в нейната стая.

Стори ми се, че е минала цяла вечност, откакто бях тук за последен път, а тъмночервените и лилави краски на мароканската й стая уютно ме приласкаха за добре дошла.

Седнах на леглото и подвих крака под себе си. Видеокамерата й беше свързана с компютъра и прехвърляше доказателствата за нашето Най-велико Лято на Всички Времена върху харддиска.

— Можем да изгледаме всичко по-късно, ако искаш — предложи тя и кимна към камерата, докато навличаше едни шорти върху банския и се настаняваше пред тоалетката. Последния път, когато бях тук, я наблюдавах как се кипри пред голямото огледало за вечерта, в която изготвихме план за предстоящата ваканция.

Свих рамене. Двете се погледнахме, после едновременно отклонихме очи. После пак се погледнахме и пак отклонихме очи една от друга. Отворихме кутиите с диетична кола и отпихме. Без да говорим. После започнахме в един глас.

„Франки, аз…“ и „Ана, аз…“, неловко и напрегнато. Никога досега не бяхме изпадали в такава ситуация. И не знаехме как да я преодолеем.

Но това все пак беше нейната стая, затова трябваше да я оставя да говори първа.

— Радвам се, че дойде, Ана. Знам, че вече говорихме по този въпрос, но аз продължавам да се чувствам особено. Разговорът ни остана недовършен.

— И аз мисля така.

— Ами, тогава… — тя дълбоко си пое въздух, после бавно го изпусна, а едно недоловимо „Мат“ се разнесе като пара в края на тази въздишка. — Разбирам защо не е искал да ми каже още тогава — продължи. — Той винаги се е притеснявал за мен — дори още когато бяхме деца. Ако си охлузех коляното или паднех от колелото, той беше първият, който ще ми се притече на помощ и ще се увери, че мама вече носи аптечката.

— Помня — усмихнах се аз. — Той беше въплъщение на баткото.

— Беше. Но с това се свърши — него вече го няма, за да ме защитава, Ана. А и ти не си длъжна да го правиш. Знам, че направих куп глупости. Не е било нарочно — просто така се случи. Даже ти не би могла да промениш това. Аз… То беше нещо, през което трябваше да мина сама.

Гърлото ми се сви.

— Чувствах се така, като че съм го предала — казах. — Всички тия забежки с пушенето, Йохан, Джейк… Не успях да се погрижа за теб. Не успях да спазя даже онова просто обещание.

— Ана, брат ми умря. И няма начин да ме предпазиш от това. Сега всичко зависи само от мен. Аз го предадох. Предадох и себе си.

Тя посегна към най-горното чекмедже и извади оттам пакет цигари.

— Знам, че мога да бъда и по-добра — продължи, докато мачкаше цигарите, после ги хвърли в кошчето. Не я бях виждала толкова решителна, откакто избирахме банските си в „Блинг“ и тя измисли плана за двайсетте момчета.

— Франки…

— Има и още нещо, Ана. Когато пристигнахме в Калифорния, ти ме попита дали си спомням партито за рождения ти ден.

Кимнах, вдигайки невидимо конче от юргана й.

— Спомням си го. След като се прибрахме у нас онази вечер, Мат се държеше като космонавт — сякаш се носеше в безтегловност. Сега не мога да си представя, че още тогава не съм усетила какво става, но последното нещо, което бих предположила, си ти — искам да кажа, че за мен това беше отвъд всичко възможно. Та ти ни беше като сестра.

— Но аз…

— Чакай… Нека да довърша — тя ме погледна твърдо, разцепената й вежда потрепваше в усилието да не се разплаче. — Онази вечер, след като си измих зъбете, отидох в неговата стая. Той седеше на леглото си и си играеше с онова синьо стъкло, което винаги носеше на връзка на врата си, а върху лицето му имаше широка усмивка. Помниш ли връзката му със синьото стъкло?

Синьото стъкло.

— Разбира се.

— Тогава го попитах какво му е толкова забавно. Той подскочи, защото не ме беше усетил, че го наблюдавам как се усмихва като глупав малчуган. Отговори ми, че няма нищо особено — просто много се е забавлявал на твоя рожден ден. И аз му повярвах и продължих да му вярвам чак до деня, в който прочетох твоя дневник. Едва тогава всичко ми се изясни. Сега вече разбирам защо ме е подпитвал кого харесваш в училище и кой иска да те покани на танци.

Тя замълча, докато аз успея да смеля чутото, да събера парчетата на пъзела и да възстановя другата половина от нашата история, чиято липса ме преследваше още от онази първа нощ — какво точно е изпитвал той към мен. Дали това просто е било една момчешка глупост, продължила малко повече от обичайното, за да бъде накрая забравена също толкова леко, с каквато лекота беше сторена. Веднага след като отиде в колежа.

— Влюбена съм в него, откакто се помня, още когато бях на десет — признах.

— Да — каза тя. — И двамата сте били тайно влюбени един в друг. Сега вече го зная. Тримата бяхме толкова близки… Не съм знаела какво се случва с вас, докато не прочетох твоя… Съжалявам, Ана.

Стиснах очи и се опитах да пропъдя спомена за пръстите й, стиснали моя дневник.

— Всичко е наред.

— Нощта, когато се върнахме от болницата — продължи тя, — когато мама и татко бяха долу с вашите, след като те ни докараха у дома, аз отидох в стаята му. И сега не зная защо го направих — имах чувството, че ме вика.

Вътре всичко си беше постарому, както го беше оставил същата сутрин. Леглото — неоправено. Мръсни дрехи по пода. Тениската от твоя рожден ден със засъхнала глазура по нея — същата, каквато има и в твоя гардероб. Висеше от вътрешната страна на вратата на гардероба — синя и корава. Сигурно още си е там.

Усмихнах се като си представих как Мат провесва омазаната с торта тениска на вратата на гардероба в същия миг, когато аз тъпчех моята в найлоновата торбичка в съседната къща, напълно объркана от това, което току-що се беше случило.

— Мислех, че не си я познала — казах. — Нали преди да тръгнем за Калифорния прегледахме гардероба ми и ти поиска да я изхвърля.

— Тогава не я познах. Но щом видях снимката в дневника ти, започнах да свързвам нещата… Както и да е — продължи след малко тя. — Вечерта след катастрофата стаята му още миришеше на него, разбираш ли? Искаше ми се да се затворя там и никога повече да не изляза, да вдишвам неговия аромат и да вярвам, че той рано или късно ще се върне. Седях на ръба на леглото и разглеждах нещата на нощното му шкафче. Будилникът. Една полупразна чаша с вода. Монети. Някаква книга, която беше прочел до половината. И връзката със синьото стъкло.

— Ти… сериозно ли — промълвих. — Винаги съм мислела, че се е загубила в болницата или по време на катастрофата.

— Не е. Сигурно е забравил да си я сложи онази сутрин. Нещо тогава ме накара да я взема и аз го направих. Стиснах я в юмрук и плаках, докато не заспах на леглото му. На следващата сутрин се събудих в собственото си легло, но все още стисках синьото парче стъкло. Дори не можех да си спомня защо съм я взела, нито как съм я донесла от неговата стая в моята. Няколко дни по-късно мама се скиташе из къщата в транс, мърморейки под нос за синьото колие — искаше да му го сложи. Не й казах, че е в мен. Скрих го в джоба на едно старо палто, където бях сигурна, че няма да рови дори при някоя от нейните акции за предекориране на къщата. Същото, което ме подтикна да взема връзката със синьото стъкло, сега ме накара да запазя в тайна, че е в мен. Чувствах се ужасно, че мама ще я помисли за изгубена, но усещах, че има някаква причина, поради която тя не трябва бъде погребана с брат ми. Не знаех защо е така — просто бях сигурна в това.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах, все още потресена от мисълта, че връзката със синьото стъкло е била в нея през цялото време; че тя знае какво е да пазиш тайна толкова дълго време.

Тя остави настрана кутията с кола и измъкна нещо от чекмеджето, където държеше цигарите.

— Че тя е твоя, Ана. Винаги е била твоя — и тя притисна пръстите си в дланта ми.

Погледът ми бавно се спусна от лицето й към плоския син предмет в ръката ми. Там беше то, малко и непретенциозно триъгълно парче синьо стъкло, провесено на усукана кожена връзка. Всичко се завъртя пред очите ми като филм — тортата, кухненската мивка, връзката със синьото стъкло, целувката, есемесите, задният двор, втората целувка, и следващата, и следващата, и следващата, звездите, книгите, килера под стълбището, сладоледът, колата, болницата. Бузите ми пламнаха. Чаках мъката да ме залее и сълзите ми да рукнат.

Чаках.

И чаках.

И чаках.

Но… нищо не се случи.

Чувствах се… добре. Мислех си за Мат и синьото триъгълно стъкло, което винаги висеше в трапчинката между ключиците му и усещах стягане в гърдите, но не и порив да плача. Нямаше го онова съкрушително чувство за безвъзвратна загуба. Нямаше лавина от тъга.

Чувствах се добре.

Стиснах връзката в ръка и почувствах как ме обзема… покой. И любов. И чувство на опрощение. И усещането, че нещо е приключило. Че е дошъл краят на едно нещо и идва началото на нещо друго.

— Благодаря ти — прошепнах и протегнах ръце, за да я притисна до себе си в дълга и силна прегръдка.

— Май така и не стигнахме до двайсет, а? — усмихна ми се през сълзи Франки.

— Не, не успяхме.

— Е, какво пък. Ти заслужаваш поне пет точки отгоре заради Сам.

Сам. Звукът от неговото име ми върна аромата на кожата и косата му и тилът ми настръхна при този спомен.

— Нали се сещаш, че ще искам подробен доклад за тия ваши рандевута — каза Франки.

— Франческа, аз съм шокирана!

— О, я стига! Нали знаеш, че рано или късно ще те накарам всичко да си признаеш!

— Не, шокирана съм, че използва правилно дума като „рандеву“! Ти дори произнесе…

— А ти се опитваш да смениш темата — тя се разсмя, избърсвайки с пръст последната влага от очите си. Този път беше съвсем различен — смехът й. Тъжен и малко по-овладян, но затова пък висок, откровен и пълен с надежда. Докато гледах как червеното стъкло просветва и хвърля отблясъци по загорялата й кожа, аз най-сетне разбрах. Никога не е имало предишна или сегашна Франки. Всичко, което се случи, просто беше част от това, което е тя; от това, което съм аз; от това прекрасно приятелство, което винаги съм обичала.

Притиснах парчето синьо стъкло към устните си и се усмихнах на Мат, моят най-добър — приятел-момче; тази усмивка беше и сбогуване с едно обещание, дадено от разбитото ми сърце, което бях пазила много дълго, заедно с моя дневник. Сега някъде на дъното на черния разпенен океан една заточена там русалка четеше писмата ми и плачеше неудържимо за една любов, която тя никога не би могла да познае даже за миг.

Преди ваканцията двете с Франки бяхме планирали Най-великото Лято на Всички Времена, лятото с двайсет момчета. Така и не се споразумяхме за окончателната сметка — дали момчетата от „Керълайнс“ влизат в бройката, дали мъжът с шейковете не е прекалено стар, за да бъде смятан за момче, дали кратката авантюра с татуираната рок звезда може да се брои за нещо друго, освен за отмъщение. Но в края на краищата имаше само две момчета, които имаха някакво значение.

Мат и Сам.

Когато затворех очи, виждах Сам да лежи до мен на одеялото през онази първа нощ, когато гледахме звездите — нощта, когато ме накара да видя всичко в нова светлина — лекия бриз по кожата ми, музиката, огньовете по плажа и океана. Но виждах и Мат; неговата целувка с дъх на марципан. Всички книги, от които ми беше чел. Неговите вълшебни приказки върху картичките от Калифорния, които станаха реалност в Занзибар Бей.

Когато целунах Сам, бях твърде изплашена дали няма да забравя Мат. Но сега вече знам, че никога няма да го забравя. Той винаги ще е част от мен — но просто по различен начин. Също като Сам, който прави шейкове на плажа на хиляди мили оттук. Като Франки, тази вуду пеперуда, която успя да открие в тъмното пътя към дома. Като звездите, които избледняват заедно с ореола на залязващата луна. Като океана, който къпе и шепти на брега. Нищо на този свят не се губи — просто се превръща в нещо друго. Нещо красиво.

* * *

Франки ми се усмихваше, а сцепената й вежда се беше извила в очакване. В този миг, докато седях на пурпурния й юрган, а слънчевите лъчи играеха около нас, промъквайки се през прозореца, аз си дадох сметка, че ние сме късметлии — късметлии, че сме живи, както казваха всички.

Пъхнах синьото стъкло в джоба си и дълбоко въздъхнах.

Стой така, Ана Райли. В този момент всичко е съвършено.