Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (21)

Двадесет и едно

— Е, направи ли го, или не го направи? — на връщане от нашата девета подред среднощна мисия аз със смях обгърнах раменете на Франки. Тя беше започнала да ми разказва преживяното тази вечер още преди десет минути, а едва беше стигнала до момента, когато двамата отишли да се къпят голи. Очите й сияеха и, честно казано, това необичайно романтично превъплъщение на моята най-добра приятелка, можеше направо да ме подлуди. — Франки — да, или не. Предъвкваме това цяла седмица вече. Разказвай!

Тя ме погледна изкосо и остави танцуващата й разцепена вежда да ми каже останалото.

— Ах, ти, лошо момиче! — подразних я. — И какво?

— Досега нали това ти разказвам, ама ти искаш направо кулминацията.

— Хайде, де, говори!

— Съжалявам, но мисля да те оставя сама да разбереш какво е.

Погледнах я строго, опитвайки се да скрия усмивката си.

— А ти откъде си сигурна, че вече не съм го разбрала?

Унищожителната сила на потенциалната новина, че съм правила секс, без да й кажа я помете като лавина. Чантата й падна на пясъка, долната й челюст увисна и тя наклони глава настрани, готова хубавичко да ме скастри заради това. Наистина знаеше как да превърне мъчението в забавление.

Извадих най-мефистофелската си усмивка и я подминах, крачейки широко в пясъка.

— Хайде да вървим, „Слопи секъндс“^[1]! — подканих я аз.

— Ааааа-нннаааа! — тя цялата се тресеше, ритайки пясъка наоколо и отказваше да се помръдне от мястото си, докато не обърна внимание на нейното недоволство, не й съчувствам достатъчно дълго (времетраенето зависеше от това колко е засегната), да се извиня, задето съм била груба с нея (даже вината да не е моя) и не си призная всичко до най-малката подробност.

— Добре, де, добре! — бях развила доста висока степен на ТЦФ (Търпимост към Цупенето на Франки), но това вече минаваше всякакви граници. — Още нищо не е станало. Нищо такова не се е случило. Иначе щях да ти кажа.

— Така и предполагах — тя вдигна плажната си чанта, но си личеше, че не е съвсем убедена.

— Хайде, де, Франки! Знаеш, че споделям всичко с теб.

Тя се усмихна доволно, а аз се запитах дали ще дойде ден, когато тези думи няма да прогарят устата ми, когато ги произнасям.

— Много лошо — заключи Кралицата на Всичко живо, докато нейната малка Ана все още сплиташе крака по плажа под тежестта на своя голям и дебел албатрос. — Май ще се наложи да чакаш партито утре вечер, когато най-после ще можеш да влезеш в клуба на големите момичета. Той каза ли ти за него?

Един от учениците на Джейк имаше огромна къща близо до Муунлайт Бей. Неговите богати родители трябваше да са далече на север целия уикенд, заедно със своите богати приятели, занимавайки се с обичайните за богатите хора неща — игра на поло или нещо от този род, а той нямаше да може да погледне приятелите си в очите (че кой уважаван млад мъж би могъл да го направи), ако не се възползва от този сгоден случай, като организира колосално плажно парти, увенчано с полуголи момичета в джакузито и тълпи от пияни непълнолетни. Още отсега можех да си го представя — също като партитата, показвани по телевизията, където е пълно с позиращи хора, където някакви скъпи неща биват счупени, а някоя нещастна мацуранка крещи с пълно гърло колко е тежък животът, напива се до припадък и се хвърля в басейна.

Двете с Франки никога не бяхме присъствали на такова парти. Ако трябва да сме честни, нашите партита приличаха по-скоро на скромни събирания — Франки, аз и още едно-две момичета се опитваме да приготвим нещо от шери и портокалов сок. Откакто Мат не е с нас, нашите партита станаха още по-скромни — аз и Франки капваме в диетичната си кола по няколко капки ром от бутилката, скрита в скрина при бельото й.

— Сигурно — казах. — Само че едва ли ще можем да останем дълго, нито пък ще можем да пием много. — Откакто се натъкнахме на леля Джейн, Кралицата на нощта, двете бяхме изключително предпазливи. И много тихи. Освен това никога не закъснявахме прекалено, в случай, че Джейн отново броди навън по плажа. Набързо скалъпената версия, че снимаме брега на лунна светлина е едно, а да се приберем пияни и дефлорирани през парадния вход е нещо съвсем различно.

— Права си — каза Франки. — Ще ми се да измислим някакво обяснение, така че да се приберем чак на сутринта. Писна ми да се промъквам в тъмното.

— Сериозно?! Но по-важното сега е, че ти не довърши разказа за това как сте изкарали с Джейк тази вечер.

Франки се изкиска и силният й смях се чу дори през шума на вълните.

— Добре, де, добре. Слушай и се учи, приятелко. Слушай и се учи.

Когато тя приключи разказа си, който звучеше твърде разпокъсано и с допълнително привнесена романтика, но изглеждаше поне на петдесет процента достоверен, ние вече бяхме пред парадната врата и надничахме през прозорците, дебнейки за признаци на живот в къщата. Когато не забелязахме такива, внимателно завъртяхме дръжката и на пръсти изкачихме стъпалата до нашата стая, където мисията ни благополучно завърши.

Легнала на една страна в леглото, вперила поглед в луната, аз се вслушвах в дълбокото и безгрижно дишане на Франки. Въздухът около нея беше зареден с надежди и ми напомняше за нашите минали лета, когато двамата с Мат се завръщаха у дома безгрижни, изтощени и заредени със слънчева топлина от ежегодното си пътуване до Занзибар Бей.

Калифорния й се отразяваше добре. Дори чичо Ред и леля Джейн изглеждаха щастливи, въпреки среднощното бродене на Джейн. Двамата бяха заедно през повечето време и често се смееха с нас на вечеря, както правеха едно време, още преди катастрофата. Дали пък не сме се върнали назад във времето? Двете с Франки сме пак на четиринайсет. Мат спи в неговата боядисана в синьо таванска стая. А Франки още не е била с две различни момчета — искам да кажа „била“ в онзи смисъл…

Но не — ние сме вече на шестнайсет.

Мат го няма в таванската стаичка. Франки премина в царството на „посветените“ преди месец, а аз още се разтрепервам, когато Сам ме докосне и на челото ми все още е изписано едно голямо и алено Д. Когато съм с него, аз си представям, че тази буква Д примигва и пращи като неонов надпис, преди да грейне ярко и да угасне. Достатъчно е само да преспя с него и това огромно и неловко Д ще бъде заличено.

Цялото това вълнение около загубването на девствеността е доста глупаво. Да изгубиш нещо предполага, че си бил невнимателен. Просто грешка, която лесно можеш да поправиш, като намериш изгубения обект — като мобилния си телефон или очилата например. Девствеността е нещо, което по-скоро захвърляш, отколкото губиш. „Не се безпокой, мамо. Можеш да кажеш на хеликоптерите и полицейските кучета да си ходят. Оказва се, че аз не съм загубила девствеността си, а просто съм я зарязала някъде между Монтерей и тук. Можеш ли да си го представиш? Сега кой знае къде се е запиляла, особено при този силен вятър.“

Вече си представях всякакви шеги по повод на загубената на плажа девственост. Например, че ще трябва да отцепят този участък от плажната ивица и да сложат надпис „Опасност! В района има загубена девственост! Плуването е на ваша отговорност!“

Защо всичко трябва да е толкова специално? Франки твърди, че първият път не е нищо особено. Съпроводено е с известно неудобство и не се различава кой знае колко от посещение при зъболекар. Ти просто се отзоваваш на поканата в удобно и за двама ви време и лежиш, колкото се може по-неподвижно, за да ускориш процеса. Следващият път — всеки следващ път — може да бъде специален, но не и първият.

Единственият проблем беше, че със Сам аз исках да бъде специално. Ако се случи със Сам, де. Не че съм го планирала, или пък че съм запланувала, каквото и да е друго. Само дето си обръснах краката. За всеки случай.

Почти пет сутринта е, ако се вярва на светещите стрелки на часовника до леглото ми. Преобърнах се по корем, пъхнах ръце под възглавницата и вдъхнах хладния чист аромат на чаршафите.

Чудесно е, че можем да гласуваме, да учим в колеж и да носим панталони, но ако някой наистина иска да промени живота на жените, тогава трябва да изобрети някакво магическо хапче, което преглъщаш с чаша вода преди лягане, а когато се събудиш — presto^[2]! Вече не си девствена! И няма повече агония заради скъпо-но-неудобно бельо! Не се притесняваш, че гърдите ти изчезват, когато легнеш по гръб, за да изглежда коремът ти плосък. И със сигурност край на безсънните нощи, когато си блъскаш главата да измислиш начин как да се измъкнеш на онова парти утре вечер, само за да правиш секс с момче, което познаваш едва от две седмици — момче, което няма да видиш никога вече.

Но само при мисълта как той ме докосва, цялото ми тяло се наелектризира и аз разбрах, че остава да направя само още едно нещо. Да отида на партито и да спя с…

Я чакай — да спя! Да преспя! Това е!

Казват, че гениалните мисли идват в моментите между просъницата и истинския сън. Това беше един от тези моменти. Дали причината за него беше мисълта за неоновата буква Д върху челото ми или представата за ръцете на Сам върху тялото ми, но ето че въглеродът и кислородът се съчетаха в правилната комбинация и образуваха една-единствена, но пък ярка искра, която избухна върху мрачното небе на безнадеждността.

Това беше най-гениалната идея, която ме беше спохождала от началото на ваканцията досега, а може би и за всички времена.

— Франки! Франк! — виках я, докато тя не се отърси от кротката си дрямка. Прозина се и седна в леглото, стъписана и объркана в ослепителното сияние на истинския гений.

— Джаки и Саманта се обадиха — обявих аз. — Майката на Джаки й е разрешила да организира пижамено парти утре вечер у тях.

Стаята изведнъж се изпълни със светлина, която вероятно идваше от пукащата и примигваща буква Д, от моя светъл гений, от лунните лъчи, които грееха през прозореца, или пък от лъчезарната усмивка на Франки — не разбрах откъде.