Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (6)

Шест

Колкото повече наближаваше денят на заминаването, толкова по-силно се присвиваше стомахът ми и аз виждах лицето на Мат, посърнало и разочаровано всеки път, щом се сетех за състезанието с двайсетте момчета, измислено от Франки.

Никога не съм те виждал да носиш бикини, чувах гласа на Мат.

Не живя достатъчно дълго, за да ме видиш, отговарях му мислено.

Но чак пък двайсет, Ана! Трябва ли да са непременно двайсет? Какво ще кажеш за пет? Или пък три? А защо не и едно?

А на теб какво ти пука? Нали си мъртъв?

Тръснах глава и хвърлих в куфара последните неща от списъка. Заминаваме утре сутринта, освен ако татко не промени решението си в последния момент.

— Мъртвите момчета не говорят, Ана — казах вече на глас. — Забрави ли?

— Какво?

Както обикновено, майка почука, чак когато вече беше отворила вратата на стаята ми.

— Каза ли нещо, скъпа?

— Ами, не. Просто си преговарях списъка с нещата за пътуването — зърнах и татко зад нея и се помолих мислено да не са стояли дълго отпред, преди да влязат. После забелязах сериозното им изражение и мъчително преглътнах, надявайки се да са дошли просто да ми напомнят за плажния чадър, за спасителите, да съм послушна и винаги да бъда наблизо до чичо Ред и леля Джейн.

— Може ли да поговорим за минутка? — попита татко, разполагайки се на стола край бюрото ми.

— Ами… добре — извадих няколко неща от сака си и отново ги сгънах, само и само да изглеждам много заета.

— Значи Франки пак е пропушила.

Не бях сигурна дали това е въпрос или заключение, затова реших да се правя на ударена.

— Какво имаш предвид?

— Дойдох си по-рано в Деня на отворените врати^[1] и я видях — каза той.

Татко работи във фирма за недвижими имоти и няма постоянно работно време. Франки би трябвало да го знае — прозорецът й гледа към нашата къща. Само преди два месеца той за пореден път я беше хванал в крачка, дълго ме въртя на шиш, обвинявайки ме, че и аз пуша и накрая ме принуди да обещая, че ще я убедя да се откаже.

— Тя просто… Тя намери… Това е просто… Нямам представа, татко — предадох се най-накрая. Единственото извинение, за което можех да се сетя, беше самата истина — тя беше отчаяна. И докато не се намереше някой, който да я изправи на крака, какво друго можеше да прави?

Татко въздъхна тежко.

— Ана, не мислиш ли, че тази ваканция е нужна на семейство Перино, за да се опитат отново да заживеят заедно, като семейство?

— Те и сега са си семейство — натъртих. Посоката, която вземаше разговорът, започваше да ме притеснява. Когато семейство Перино най-напред ме поканиха да прекарам лятната ваканция с тях, беше необходимо дълго да убеждавам татко, за да получа неговото разрешение. Още преди Мат да си отиде татко беше против всякакви прояви на „живот на ръба“, включително да излизам с мокра коса през зимата, да си събувам кецовете, без да ги развързвам и да си лягам с неизмити зъби. Всичко стана още по-зле след катастрофата, затова бях сигурна, че няма да ми позволи да прекося страната и да отида на почивка, защото и без това постоянно мърмореше, че прекарвам прекалено много време с Франки. Но след като приведох редица убедителни аргументи в своя защита, особено след почетната грамота при завършване на учебната година и най-вече, защото натъртих как помагам в къщната работа, без да ме молят за това, аз го спечелих на своя страна. Въпреки това всеки път, когато някой споменеше Калифорния, аз бързо сменях темата на разговор. Както казах и на Франки, той може да размисли и да промени решението си точно преди да се качим на самолета.

— Зная, че са истинско семейство — отговори татко. — Имах предвид да не им създаваш главоболия да се грижат и за съседското дете.

Той каза „съседското дете“, сякаш бях нещо като досаден налеп, който дори последните постижения на химическия прогрес не са в състояние да изчегъртат от корпуса на тяхната семейна трагедия.

— Татко, тя има нужда от мен — направих усилие гласът ми да не трепери, хващайки се за теорията на Франки за „позитивното мислене“ като удавник за сламка. Аз съм на плажа. Около мен е пълно с момчета, на които им текат лигите, пощенски картички и красиви русалки…

— Това ми е ясно, Ана. Просто… Не си ли мислила, че една от причините Франки да не може да се съвземе още от всичко това е, че ти не й позволяваш да го направи?

Обърнах се към мама с надеждата да ме подкрепи, но тя ме гледаше така, сякаш очакваше всеки момент да проумея необоримата логика на техните аргументи и да си разопаковам багажа. Знаех, че двамата наистина се тревожат за Франки. Но не те стояха заедно с нея в стаята й седмици наред след смъртта на Мат, когато там се отбиваха всички добронамерени и загрижени роднини и приятели, понесли нескончаеми торби с храна в пластмасови кутии и съболезнователни картички, повтаряйки един след друг все едни и същи безполезни думи: „Той сега е на едно по-хубаво място“, „Бог сигурно има други планове за него“, „Поне не е страдал“, „Ти си още млада, Джейн, можеш да си родиш друго дете“, „По лесно ще ти е да го преодолееш, ако прибереш снимките му“. Не те прегръщаха Франки, когато хълцаше часове наред. Не те я караха да яде, даже когато не беше гладна. Не те пишеха домашните й, когато не можеше да се съсредоточи, нито пък търсеха извинение за пред учителите защо закъснява за всеки час.

— Защо реши, че тя още не се е съвзела? — попитах.

— Ана — внимателно подхвана татко, — просто исках да кажа, че Ред и Джейн нямат причина да се притесняват за Франки, когато ти си до нея. Ти го правиш вместо тях. А когато тръгвате на пътуване на две хиляди мили^[2] от дома, това още повече усложнява нещата. Просто искаме да сме сигурни, че си готова да се справиш с всичко това.

Да се справя с това ли?! Баща ми не само сведе емоционалното състояние на най-добрата ми приятелка до нещо подобно на досаден обрив, но и пося ново съмнение в и без това свитата ми душа.

Възможно ли е аз да съм причината Франки още да не се е съвзела?

Откакто Мат почина, земята направи повече от една пълна обиколка около слънцето — предостатъчно време да го преодолееш според сериозните книги, психотерапевтите и училищните настоятели, които все ми натякваха за моята „наставническа“ роля в живота на Франки.

Но въпреки това Франки не беше го преодоляла.

Аз още не бях го преодоляла.

И отказвах да говоря за това, защото един ден името му ще се отрони от устните ми пред нея и по неволното поруменяване на бузите ми, по влагата в очите ми, по пресекливото дишане или заради една-единствена сълза тя ще разкрие тайната, която трябваше да пазя до гроб.

— Скъпа — включи се и майка. Тя се взря внимателно в мен с онова Ти-Можеш-Да-Говориш-Напълно-Откровено изражение, което беше само малко по-търпимо от другото — Аз-Също-Някога-Съм-Била-Млада. За разлика от АСНСБМ физиономията, която обикновено означаваше, че се е досетила за намеренията ми и е по-добре да не шикалкавя, ТМ-ДГНО физиономията съдържаше равни дози вина и съчувствие, примесени с щипка „Нали още сме приятелки?“ и „Баща ти не е лош човек.“. — Двамата с баща ти просто сме загрижени за Франки. Даваме си сметка, че тя е подложена на огромно напрежение и ти й помагаш да преодолее много тежък момент, но сега би било по-редно до нея да са Ред и Джейн.

Спомних си за редовните пристъпи на леля Джейн да предекорира къщата и бясното харчене на пари от кредитните карти на чичо Ред.

— Да, ама те не са до нея.

— Ние знаем това, Ана — намеси се татко. — Ето защо двамата с майка ти сме загрижени за теб. Летуването в Калифорния ще е особено труден момент за тях и никой не може да каже как това ще се отрази на Франки. Ето защо ти трябва да си най-силната в този случай. Разбираш ли?

Потиснах смеха си, припомняйки си какво ми каза Мат няколко дни преди катастрофата. Франки гледаше бебето на едни съседи, а ние двамата с Мат бяхме в неговата стая и сортирахме книгите и дисковете му на две купчинки — на такива, които оставаха у тях и такива, които щеше да вземе в колежа.

— Зная, че не заминавам кой знае колко далече — каза той, ровейки из дисковете, предназначени да останат у дома. — Но въпреки това се тревожа за Франки. Не ми се ще да се почувства самотна и изолирана, сякаш вече не я искаме с нас. Мисля, че ще й е много трудно, когато разбере за нас двамата. Ти ще трябва да си по-силната, Ана.

— Моля? — престорих се на потресена от предположението му, че ние, момичетата, ще сме покрусени от липсата на неговото покровителство. — Не отиваш на война, нали? Все някак ще се справим.

— Нямах предвид това — отговори той, седна до мен на ръба на леглото и взе лицето ми в ръце.

Вдигнах очи към него с насмешливо трагична физиономия. После се нахвърлих отгоре му и го приковах към леглото с целувка.

— Е, кой е по-силният сега? — попитах.

— Добре, де, ти печелиш. Ти печелиш! — той се разсмя. Лежах върху него, положила глава на гърдите му, а той си играеше с косата ми. Така продължи, докато Франки не се прибра.

— Ана? — дочух гласа на татко. — Добре ли си?

Кимнах с глава, прогонвайки спомена.

— Аз съм по-силната, татко.

— Зная, Ана, но…

— Ако оставим трудните моменти настрани — прекъсна ни мама, — аз наистина мисля, че пътуването и на теб ще ти се отрази добре. Може да ти помогне, знам ли, да усетиш Мат пак близо до себе си. Разбираш ли какво искам да кажа? — Тя ме погледна с дълбоко съчувствие и за миг аз забравих, че ми е майка; помислих си дали вече не знае истината, сякаш мислите ми бяха изписани с едри букви на лицето и тя трябваше просто да отметне косата ми, за да ги прочете.

— Да — отговорих, надявайки се двамата да не забележат как пламнаха бузите ми.

— Добре тогава — татко се надигна от стола. — Приключвай с багажа и си лягай. Утре ставаме рано.

Най-после.

Страховете ми около пътуването най-накрая се разсеяха, прегърнах и двамата за лека нощ и за последно прегледах съдържанието на пътническите чанти, сравнявайки го със списъка си. Май нищо не бях пропуснала. Имаше само един проблем.

Не можех да спра да мисля за Мат.

Изгасих осветлението и оставих да свети само нощната лампа. Свита в леглото, наблюдавах поройния дъжд, който се изливаше навън, а през неговата пелена всичко изглеждаше някак размито и с меки очертания. Замислих се пак за океана и погледнах бурканите, пълни с разноцветните стъкълца от Франки и Мат.

Мат можеше да умре по хиляди различни начини, но всеки път, когато погледнех разноцветните стъкълца в бурканите, аз си припомнях годините на нашето приятелство. Опитвах се да открия какво можех да променя, кои са думите, които бих могла да произнеса, за да прекъсна веригата от събития, довела до онзи ден в колата, денят, когато сърцето му спря да бие. Ей, Мат. Аз съм влюбена в теб. Хайде да не ходим за сладолед днес. По-добре да се скрием някъде.

По времето, когато още бяхме „просто приятели“, аз често пишех за него в дневника си, с който никога не се разделях. Там записвах как тримата с него и Франки сме се мотали през уикенда или как той се е отбил да ме види край шкафчето ми между часовете в училище, или пък кои книги ми е дал да прочета, за да си говорим за тях после. Много рядко признавах на хартия истинските си чувства към него — все ме беше страх, че някой ще се натъкне на дневника ми и ще разкрие всичките ми тайни.

Написах първото писмо до Мат в тетрадката — дневник, която той ми подари за петнайсетия рожден ден, въпреки че нямах намерение да му го дам да го прочете. Случи се, когато ме целуна зад нашата къща и аз се прибрах в стаята си, а всяка клетка в тялото ми трептеше и пазеше спомена за устните му върху моите. Разпечатах снимката, която татко ни направи след схватката с торта, залепих я в дневника си от вътрешната страна на пурпурната корица под пожеланието „Честит рожден ден“, което Мат ми беше оставил и започнах да пиша.

Следващите две седмици бяха смесица от щастие, тайни среднощни срещи, планове за лятото и как той ще ми пише от Калифорния всеки ден, как после двете с Франки ще го навестяваме заедно с родителите му в Корнел. Исках всяка минута да съм с него. Да го опозная при вече променените ни отношения, както и да се развиеха те оттук нататък; да видя в друга светлина най-добрия си приятел от детските години.

Нямах достатъчно време да осъзная какво всъщност се беше случило, освен в тези писма до него, които той така и нямаше да прочете.

Няколко месеца след като почина започнах да му пиша отново — по-рядко, само от време на време. Това не беше като да разговаряш с мъртвите, но все пак ми помагаше да го почувствам близо до себе си, особено след тежките вечери с Франки или пък в нощите, когато не ми излизаше от ума.

Също като тази нощ в навечерието на пътуването ни — на предстоящата семейна ваканция липсваше само едно нещо.

Скъпи Мат,

след по-малко от денонощие ще стъпя на същия пясък, по който ти си стъпвал толкова пъти преди. Е, няма да е точно същият след всички приливи, зимните ветрове и ерозията, но символично това е същият пясък. От вълнение и страх не мога да заспя, независимо че ще трябва да ставам само след пет часа!

Нали знаеш, че пазя всички пощенски картички от теб. Държа ги в кутия под леглото си — историите, които си ми пращал, са като малки парчета от Калифорния. Също като парчетата цветно стъкло, които вие двамата ми носехте. Понякога ги изсипвам върху бюрото си, допирам ухо в тях и се опитвам да доловя шума на океана. Опитвам се да доловя гласа ти в тях.

Но ти нищо не казваш.

Помниш ли как всеки път, когато се връщаше от ваканцията на брега, идваше у дома и се опитваше да ми я опишеш? Какъв е шумът на океана призори, когато плажът е още пуст. Какъв е вкусът на кожата и косата ти, когато цял ден си се къпал в солена вода. Как пясъкът гори стъпалата ти, когато ходиш отгоре, но е прохладен и влажен, ако заровиш пръсти в него. Как си седял три часа на океанския бряг и си наблюдавал слънцето да потъва във водата на хиляди мили разстояние от теб. Щом затворех очи, докато ми разказваше всичко това, аз се пренасях на брега и твоите истории се превръщаха в мои истории. Даже имах чувството, че си спомням как е било всичко и те виждах на брега. Мислиш ли, че в това има нещо откачено?

Мат, моля те да не си мислиш нищо лошо за онова състезание, което измисли Франки. Това е просто една глупава игра. Франки си е такава, ти сам го знаеш.

Не, май не би й простил за това. На мое място сигурно щеше да я убиеш.

Просто ти страшно й липсваш. На всички нас ни липсваш. Но аз ще внимавам с нея и ще я пазя, обещавам.

Моля те и ти да бдиш над нас утре и през следващите няколко седмици. Както винаги, ти ще бъдеш в мислите ми през цялото време.

Обещавам да ти намеря червено парче стъкло.

Не можеш да си представиш колко много ми липсваш.

С обич:

Ана

Прокарах пръсти върху името му върху хартията и затворих очи, представяйки си, че когато пристигнем в Калифорния, той вече усмихнат ще ни чака там, с ябълкова коса и синьо стъкло на врата.