Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (31)

Тридесет и едно

Слънцето се показа от утринната мъглица зад мен, оцветявайки небето в оранжево. Все още беше хладно и аз мушнах ръце в ръкавите на пуловера на Сам, за да си стопля пръстите. Когато една мълчалива сянка падна върху стълбите и пясъка пред мен, аз скочих.

— Франки? Кога си дошла тук?

— Преди малко — каза тя с ръце, скръстени върху тънката памучна тениска и зачервени очи. — Снощи се събудих и ти не беше в стаята. Когато не се прибра и тази сутрин, се изплаших.

Изкачих се по стълбите до нея и я накарах да седне до мен на най-горното стъпало. Тя си пое дълбоко въздух и вирна брадичка, за да не се разхлипа.

— Съжалявам, Ана. Толкова съжалявам. Онази нощ дойдох на плажа да видя дали дневникът ти не е изплувал, но къде такъв късмет. Не исках да става така.

Това ми причини болка и ми се прииска да си тръгна. Да оставя всичко зад гърба си. Да забравя.

Но двете с Франки имахме равностойна вина. Дължах й обяснение.

— Защо го прочете, Франки? Най-напред, защо го взе изобщо?

Каза ми, че като прибирала камерата си на партито видяла дневника да се подава от раницата ми. Била пияна и й се приискало да разбере дали не съм писала нещо за Сам.

— И през ум не ми минаваше какво ще открия за… Така де, това, което открих в него.

— Франки, знам, че трябваше да ти кажа за нас с Мат. Но той настояваше сам да ти го каже и аз му обещах нищо да не издавам. Той искаше да е сигурен, че ти ще приемеш нормално всичко. Беше уверен, че е най-добре да изчакаме, докато вие двамата не останете за известно време сами в Калифорния. Това е единствената причина да не ти кажа по-рано.

А после, вечерта, преди да заминете за Калифорния, всичко се случи толкова бързо — не исках да го разочаровам. Не исках да наруша обещанието си. Не исках да ти причинявам допълнителна болка. Исках просто да съм до теб и…

— Това няма значение, Ана — прекъсна ме тя. — Мат беше мой брат. А аз бях най-добрата ти приятелка, поне така мислех. Заболя ме, че сте пазели в тайна от мен такова нещо. Поне ти трябваше да ми кажеш.

Загледах се към брега, докато слънцето се протягаше над нас. Любителите на сутрешния крос вече бяха наизлезли и тичаха по мократа ивица край водата. Покрай нас преминаха две жени, бягащи рамо до рамо, съсредоточени, напрегнати и останали без дъх.

Знаех, че е трябвало да кажа на Франки. Исках да й го кажа. Пък и аз… Мат… Ние… Трябваше заедно да й го кажем, но тогава… Когато обещах на Мат нищо да не казвам не предполагах, че това ще продължи цяла вечност. Само ако знаех, че той ще умре, преди да е казал всичко на малката си сестра, сигурно щях да добавя някоя допълнителна клауза в договора ни.

— Съжалявам, Франк. Трябваше да ти кажа. Но…

— Цял месец — прекъсна ме Франки. — И не е само той, ами и цялото това време, през което си го обичала тайно. Никога не си говорила с мен за чувствата си към него. Излиза, че докато сме се мотаели заедно, той не е бил просто приятел за теб. Винаги е бил нещо повече. И това е била една голяма лъжа.

Лъжа? Тази мисъл ме порази като ковашки чук и едва сега си дадох сметка за цялата болка, тъга и смут, които бях таила в себе си през последните четиринадесет месеца. Скочих на крака, без да промълвя и дума и се стрелнах към брега, неспособна да задържа всичко това в себе си и миг повече.

— Как можа да ни изоставиш така? — изкрещях към небето, обляна в сълзи, които влизаха в устата ми, без да обръщам внимание на бегачите, които профучаваха покрай мен, без да забавят темпото. Още едно пияно малко момиче, сигурно си мислеха те. — Кажи й! — продължих да викам. — Кажи й, че ме накара да обещая! Кажи й, че ти си виновен за всичко това! Кажи й, че и ти си я лъгал! Кажи й, че ме обичаше!

Кажи и на мен, че ме обичаше.

Загледах се в океана, простирайки поглед чак до Япония, очаквайки отговор.

Шшшш, ашшш. Шшшш, ашшш.

И нищо повече.

— Ана, съжалявам — Франки стоеше край мен на брега и плачеше, търсейки дланите ми в дългите ръкави на пуловера на Сам. Погледът й беше натежал от болка, сериозен като на възрастен, разцепената й вежда — тежко отпусната.

— Моля те, Ана, недей — каза тя, попивайки сълзите си със свободната ръка. И в този миг гневът ми се изпари също толкова бързо, както беше се и появил.

— Как можа да кажеш, че всичко е било лъжа? — прошепнах толкова тихо, че и аз самата едва се чух. — Мат беше най-добрият ми приятел. Обичала съм го винаги. Ние трябва да се грижим за нея — това беше последното, което ми каза насаме. А после умря. Какво трябваше да направя, Франк? Кажи ми!

Тя кръстоса ръце на гърдите си и се загледа надолу по плажа. Вълните, ледени и сини, облизваха стъпалата ни. Пръстите на краката ме боляха от тези целувки, но те ме караха да се чувствам жива.

— Не е необходимо да ме закриляш, Ана. Аз съм добре — тя отстъпи назад, за да избегне следващата вълна, потрепвайки в тънката си розово-бяла тениска на „Хеликоптър пайлът“, коленете й бяха допрени едно в друго, сякаш да прогонят студа, а рошавата й коса се спускаше над очите.

— Как така си добре — попитах. — Животът ти е извън контрол, Франки. Не си казала истината по нито един въпрос, откакто Мат почина.

Франки само кимна с глава, избягвайки погледа ми. После седна на пясъка, обгърна коленете си с ръце и взе да потрива червеното стъкло на гривната си, както правеше във фоайето на болницата, когато Мат почина.

Приседнах до нея и зарових крака в пясъка, духайки върху дланите си, за да ги стопля.

— Истината — повтори Франки и кимна.

— Истината.

— Когато двамата с Йохан отидохме на игрището, той ми разказа за Мария и как тя му е разбила сърцето. Накрая се опитах да го целуна. Мислех, че го иска, но той само ме блъсна настрани. Каза, че съжалява, но още бил влюбен в нея. Толкова ми беше неудобно, че дори нямах желание да се връщам на танците. Когато влязохме, всички започнаха да подмятат разни неща, да се шегуват и бяха сигурни, че сме го направили — даже ти. Беше ми по-лесно да приема това, отколкото да кажа истината — че не съм достойна за него. Щях да кажа на теб, но слуховете взеха да се трупат и нямаше как да се справя с тях.

С Джейк отначало бяхме доста гъсти, особено в нощите, когато двете се измъквахме навън. На няколко пъти за малко да го направим — бях сигурна, че това рано или късно ще се случи. Затова и онази вечер, когато започна да ме разпитваш, ми беше много по-лесно да кажа „да“. Освен това се предполагаше, че аз съм по-опитната от теб, нали така?

Свих рамене, продължавайки да прекопавам тунели в пясъка с крака.

— Сигурно.

— После той поиска да го направим на партито, но аз бях пияна и отказах. Казах му, че ще го направим следващата вечер. Но и на следващата вечер нямах желание да го направя с него. Нямам представа защо — бяхме съвсем сами на плажа, той наистина беше възбуден и всичко беше както трябва. Но аз… нещо ме спря. Може би е както ти казваш — нещата ставаха неконтролируеми, двете с теб бяхме скарани и аз не можех да мисля за нищо друго. Това беше. После той отказа да се вижда с мен.

Тя отново се беше разплакала и ми късаше сърцето. Всичко беше толкова объркано — вече не знаех как мога да го оправя.

— Франки, страшно съжалявам. Не исках да те огорчавам. Двамата с Мат просто…

— Няма нужда да казваш, каквото и да било, Ана — тя тръсна глава. Нали прочетох дневника ти. Не е необходимо да ми обясняваш. Сега вече нищо няма значение. Мат просто… Той е мъртъв.

— И секунда не е минала, без да си дам сметка за това. Просто се опитвам да ти кажа, че…

— Не мога… — прошепна тя и стисна ръката ми. — Моля те, Ана. Недей.

Не исках да й причинявам повече болка, затова направих единственото възможно.

Преглътнах мъчително.

Кимнах и се усмихнах.

Единият крак пред другия.

Добре съм, благодаря, че попитахте.

Станахме и изтръскахме мокрия пясък от краката си, споразумявайки се без думи да опитаме още веднъж. Да го приемем. Да продължим напред. Да не говорим за това.

— Трябва да влезем вътре — каза тя. — Те скоро ще станат, а ние още не сме си прибрали багажа.

Кимнах и я последвах по стълбите, а после и в къщата.

След като прибрахме вещите си, почистихме стаята и хапнахме лека закуска с чичо Ред и леля Джейн. Аз за последен път отидох до брега на океана — тъжният син пазител на моите тайни. Той беше свидетел на всичко, което се случи с мен през тази ваканция — освобождаването от моя албатрос, разкритите тайни, намерените и изгубените приятели — и сега ми го припомняше. Вдъхващ увереност. Вечен.

Шшшшшшшшт.

— Сбогом — казах на всички. Водата целуна стъпалата ми, а призраците от моето минало постепенно чезнеха като стъпки по мокрия пясък, а завесите на таванската стаичка на Мат оставаха плътно спуснати срещу първите слънчеви лъчи на утрото.