Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (15)

Петнадесет

Благодарение на ултравиолетовата злоупотреба на Франки, целият следващ ден прекарахме в къщата, играхме карти и ядохме сладолед направо от кутията. Чичо Ред и леля Джейн си прекарваха къде-къде по-забавно от нас, докато правеха сутрешния си крос, плуваха следобед и четяха в задния двор чак до залез-слънце. Даже по едно време взе да ме хваща клаустрофобията.

Не ми се искаше да говоря за това пред Франки, особено след като ме обвини, че съм твърде пламенна и нетърпелива, но не спрях да мисля за Сам (той сигурно вече си е намерил някоя друга туристка, която не го е отсвирила, когато е предложил да й дава уроци по сърф и я е поканил да изпие при него един шейк. Запомни: ако Франки оцелее след трета степен изгаряне, убий я).

 

 

В осем часа на следващата сутрин Франки най-накрая обяви своето триумфално завръщане към цивилизацията, като ме събуди и започна дългото и мъчително труфене с единствената цел да се потопи в океана.

Дали причината за това беше силното слънце, негата и безгрижието на Калифорния или пък решимостта отново да спечеля Сам от красивата плажна принцеса, която го беше отмъкнала в мое отсъствие вчера, но този път аз изцяло подражавах на Франки. Преди да прекрача прага на къщата аз се възползвах от нейните вуду магии. И този път много внимавах. Наблюдавах внимателно, слушах и задавах въпроси как да направя така, че косата ми да бухне и как да комбинирам цветовете на сенките, сякаш цялото ми бъдеще зависеше от това. Оставих я да ме гелосва и оцветява, докато не заприличах на някоя десет години по-възрастна от мен. Лакирахме ноктите си, внимателно подбрахме с кои джапанки ще отидем до плажа и даже съобразихме цвета на плажните си кърпи с този на чантите си. Нито едно смъртно момче не би могло да устои на такова съчетание и на такъв ефект като този!

Двете с Франки отработвахме наперената си плажна походка, чак докато Ред и Джейн не отидоха на истински голф с обещанието да се видим отново в къщата за един късен обяд.

— Ана, запомни — нареждаше Франки, докато пресичахме задния двор и се спускахме по стълбите към плажа, — изправи раменете, глътни корема, изпъчи гърдите. — И аз спазвах нейните указания, гълтайки, излъчвайки и кълчейки правилните части на тялото в подходящия момент, докато я следвах към плажа при пещерите, молейки се на Бога на най-неловките моменти да не сбъркам някъде.

Когато стигнахме извивката на брега към нашия плаж, аз за миг се зарадвах на две момчета, които се шляеха край водата. Щом наближихме, обаче, се оказа, че плажът при пещерите е препълнен с летовници, но Сам и Джек не са сред тях.

— Знаех си — казах, хвърляйки чантата върху пясъка, още преди да сме стигнали нашето място. — Отказали са се.

Франки вдигна чантата и ми я подаде.

— Хайде, Ана. Това е просто едно момче. Вземи се в ръце.

Но дори тя не успя да прикрие разочарованието си, когато проучи плажа и крайбрежието и не откри своя калифорнийски блондин.

— Да си ходим ли? — попитах, стараейки се гласът ми да не прозвучи твърде отчаяно. Знаех, че това е едно случайно познанство и въпреки всичко не ми беше леко.

— Така ще е най-добре.

— Чакай! — едва не изкрещях. — Те може да са при шейковете. Сам каза, че заведението не е далече оттук. Можем…

— Ти и твоите шейкове — разсмя се Франки. — А аз си мислех, че не си заинтересована.

— Не съм. Просто… Исках да кажа… На теб не ти ли се иска да се научиш да караш сърф?

Тя ме прониза с очи, опитвайки се да открие така зле завоалираните слаби места в моята версия. След това със смях събра нещата си от пясъка и пое напред, отвъд пещерите, където не бяхме стигали никога преди това.

— Операция „Шейк“ е в разгара си — обяви тя, включвайки камерата. — Нека започне обратното броене до загубването на албатроса.

 

 

Вървяхме рамо до рамо, пробивайки си път през нарастващата тълпа от лъскави от плажното масло летовници и сипехме нови и нови коментари за видеозаписа. И когато вече не можех да понасям тая сбирщина от бледи и безформени тела в бански, Франки най-после зърна надписа на „Смуути Шак“.

Двете поехме през пясъчните дюни, отново усетили сили и надежда, възкресени от нащърбения дървен надпис, оцветен в зелено и жълто. Сам стоеше зад касата и се усмихна, когато ни видя, което осмисли цялото ни пътешествие дотук.

— Приключвам в десет — извика той през тезгяха. — Ще ме изчакате, нали?

Франки прибра камерата в чантата си и двете намерихме едно сепаре близо до касата. След като бяхме преодолели всички онези разплути тела и напикани дечица, бяхме способни да изкараме тук и цяла нощ, ако се наложи.

Десет минути по-късно Сам дойде при нас с три шейка с банан и кокос или каквото е там — любимите му. Остави ги на масата и се разположи на пейката до мен.

— Здрасти. Какво си направила с… Искам да кажа, че изглеждаш различно.

Бузите ми веднага пламнаха. Не че някой би го забелязал под пластовете грим, наслоен отгоре.

— Двете с Франки просто се мотаехме наоколо.

— Аха — каза той, усуквайки на малки възли опаковката на сламката. — Много хубаво. Просто не ви забелязах отначало.

„Утре зарязвам гримирането“, казах си мислено. Веднага след това побеснях, че някакво момче, което бях срещнала едва вчера, ми нарежда какво да правя със собственото си лице.

След това побеснях, че съм побесняла и си спомних, че самата аз също предпочитам естествения вид.

Ето затова предпочитам да не се забърквам, с когото и да било.

— Къде е Джейк? — попита Франки, опитвайки се гласът й да прозвучи така, сякаш това изобщо не я интересува. Пратих й въздушна целувка през масата, когато Сам не ни гледаше. Тя наистина беше хлътнала.

— Днес има урок. Уговорихме се да се срещнем след час. Елате с мен — и той кимна, сякаш всичко вече беше уредено. — Вече си мислехме, че сте ни вързали тенекия.

Много ми се искаше да разсея тези съмнения.

— Франки беше…

— Ана — прекъсна ме Франки със суров поглед, — не е необходимо да му докладваш всичко за нас.

— Нека сам да отгатна — каза Сам. — Изгаряне? — И той се разсмя, за щастие неподвластен на нейните настроения. Досетих се, че е срещал доста момичета като Франки. Повечето момчета се правят, че не забелязват по-непривлекателните черти от нейния характер за сметка на неустоимите части от тялото й, но рано или късно се появява момче като Сам. Това можеше единствено да подразни и ядоса Франки.

— Това е една от причините — обяви тя. — Както и да е, ние имаме други планове.

— Добре, Розовелке — каза Сам. — Не настоявам. Просто исках да отбележа, че ни вързахте тенекия.

Франки отвори уста да го опровергае, но той беше по-бърз. Обясни ни къде точно ще се срещнем с Джейк и как водата там е малко по-бурна от тази при пещерите, но пък за сметка на това ивицата е по-близо до обществения плаж и спасителите много бързо могат да стигнат до теб, ако се наложи.

— Не се притеснявайте — каза накрая. — Имам чувството, че вие двете ще се справите отлично.

Възвърнал си отново благоволението на Франки, той почисти масата и хвърли престилката си зад тезгяха.

— Да вървим — каза, отваряйки вратата пред нас.

Когато излязохме отвън, той взе сърфа си, изправен на стената край служебния вход и ни поведе към далечния край на плажа, който се намираше на десет минути пеша от заведението с шейховете.

Мястото, където се срещнахме с Джейк, беше в най-отдалечения от навалицата туристи край на плажа. Тук беше по-открито, отколкото при пещерите, затова видяхме и още няколко сърфисти във водата, но имаше достатъчно място за всички.

Джейк стоеше съвсем до водата и мажеше сърфа си с восък. Когато ни видя да идваме, той се втурна срещу Франки и я вдигна във въздуха, точно както тя сигурно си го беше представяла.

— Дявол да го вземе, момиче — извика той, когато я спусна обратно на пясъка. — Да не си заспала на слънце?

— Това е… не знаеш ли какво е това? Точно така — призна накрая Франки. — Заспах на плажа. А сега може ли да продължим?

Тикнах в ръцете на Франки синьото шише, докато се приготвяхме за урок по сърфинг, част втора. Този път стояхме коленичили върху дъските и даже успяхме да яхнем няколко вълни чак до брега, но Сам и Джейк през цялото време бяха плътно отзад. Водата беше много по-бурна, отколкото при пещерите — главно заради джетовете, които кръжаха само на стотина метра от нас. Почти бях сигурна, че Франки ще инсценира някой инцидент, само за да бъде галантно спасена, но тя беше толкова увлечена от Джейк и сърфа и така силно се смееше с отметната назад глава и широко отворена уста, че очевидно беше забравила за някои от обичайните си номера. Даже за момент зърнах старата Франки. Вярно, тя продължаваше да излъчва самоувереността на момиче, което е способно да събере около себе си всички спасители и целия медицински персонал по плажа само заради един счупен нокът, но не го правеше умишлено.

За мое огромно съжаление в края на урока Сам не ми се видя нито по-малко привлекателен, нито по-малко внимателен и грижлив. И пренебрегвайки здравия разум, който много подозрително ме беше изоставил точно днес, аз приех, че поне малко, съвсем мъничко съм увлечена от него.

Което автоматично означаваше, разбира се, че той е на път да отпадне от списъка с претенденти да са Последното момче, видяло девствеността ми жива. Със сигурност не бих могла да понеса подобна конфузна ситуация да се освободя от моя албатрос с помощта на някого, когото истински харесвам.

Дойде време да се връщаме при Ред и Джейн за обяд, но преди това се уговорихме със Сам и Джейк утре пак да се видим.

 

 

Това утре бързо се превърна в следващия ден, а той — в по-следващия. Скоро двете с Франки препускахме между сутрешния и следобедния урок по сърф за дълги обеди с чичо Ред и леля Джейн. Според мен родителите на Франки истински се наслаждаваха на часовете, когато са само двамата, но независимо от това беше много важно да не им даваме основание да се съмняват в съществуването на измислените от нас добронамерени местни момичета и всекидневните ни доклади как се забавляваме с тях на плажа по цял ден.

В края на първата седмица вече имахме утвърден график. Хранене и други произволни занимания с Ред и Джейн, както се полага на една послушна дъщеря и нейната приятелка ангел, сутрините и късните следобеди — със Сам и Джейк. За краткото време, което прекарахме заедно, ние четиримата станахме наистина близки — нещо, което е възможно само при хора, които едва се познават; хора, които живеят на стотици мили разстояние и на няколко щата един от друг.

Хора, които не знаят тайните си.

Франки и Джейк постоянно лежаха един върху друг и това беше толкова гадно, че даже възрастните женени двойки наоколо се притесняваха да ги гледат. Единственото, което ги спираше да преминат и последната граница — Йохан-предела, беше липсата на подходяща възможност. Даже за вкуса на Франки към публични изяви плажовете през деня бяха твърде препълнени.

Усещах, че Сам много иска да ме целуне. Можех да го разбера по погледите, които ми хвърляше от време на време — бях виждала тези погледи и преди и не бях сигурна, че съм готова да им отвърна. Е, не съвсем. Тялото ми беше съставено от различни части и нервни окончания, които копнееха да почувстват отново този поглед. За щастие засега разумът ми успяваше да удържи положението, като ми напомняше колко много добри намерения могат бързо да се превърнат в път към ада и ми помагаше да сменя темата или да се извърна, когато онзи поглед се появеше в очите на Сам.

Ако питате Франки, аз бях напълно откачила.

— Не те разбирам, Ана. Наистина нищо не схващам — каза тя в края на първата ни седмица със Сам и Джейк. Лежахме на плажа и ги гледахме как се фукат със сърфовете във водата. — Не ти ли харесва?

— Да, но…

— Какво „но“? Не искаш ли да се отървеш от A.A.? — тя ме погледна загрижено, сякаш от моя отговор зависеше целият й останал живот.

— Може би, обаче…

— Може би!

— Франки, аз наистина харесвам Сам — говорех тихо, така че никой друг да не ни чуе. — Това не е нещо, което можеш да пришпориш.

Тя ме погледна втренчено.

— В такъв случай не мога да ти помогна, Ана. Ще се наложи сама да се лишиш от девствеността си.

— Стига да беше толкова просто — погледнах я и се разсмях.

Сам и Джейк се излегнаха до нас на пясъка, ръсейки студени пръски наоколо. Преди Сам да успее да ме попита не искам ли студена кола от термоса му, Франки и Джейк бяха впили устни един в друг.

— Пленници на похотта — каза Сам, подавайки ми колата.

Пленници — о, не!

— По дяволите, Франки! Алкатрас^[1]! — Съвсем бяхме забравили, че обещахме на чичо Ред този следобеден тур. Според това, което показваше часовникът на Сам, вече бяхме закъснели с двайсет минути.

— Мамка му! — Франки се отлепи от Джейк и стегна разхлабените връзки на банския си.

Набързо си казахме довиждане, напъхахме всичко по чантите и хукнахме през потната оживена тълпа летовници, проснати между „Смуути Шак“ и лятната ни вила.

 

 

Появихме се на сборния пункт за обиколка на Алкатрас с четиридесет минути закъснение, останали без дъх и сипещи извинения. Ред и Джейн ни чакаха на масата в кухнята с ключове в ръка и приготвена камера. Франки скалъпи някаква история за обяд с „Джаки“ и „Саманта“ в лятната къща на Джаки, където съвсем сме загубили представа за времето, което не беше далече от истината, защото телефоните и на двете бяха останали изключени цяла сутрин на кухненската маса. Лицето ми пламна, докато тя разказваше всичките тези измишльотини. Бях се съсредоточила върху розовия лак на краката си и очаквах Ред и Джейн да кажат колко са се притеснявали за нас и колко са разочаровани, че сме злоупотребили с тяхното доверие и търпение.

Само че те не го направиха. Двамата просто свиха рамене, успокоиха ни, че все още можем да стигнем навреме и ни помолиха следващия път да не закъсняваме. Бих предпочела обичайната родителска лекция за това как да бъдем млади, но зрели, как да проявяваме отговорност и защо да плащат за мобилни телефони, след като ние не ги носим — същата, която моите родители бяха написали още преди години и на която разчитаха в трудните ми тийнейджърски времена. Но изглежда Ред и Джейн нямаха нужда от такива лекции.

— Не се притеснявайте, момичета! — каза леля Джейн. — Радваме се, че вие така се сприятелихте през тази ваканция.

Защото по някакъв начин от това произлизаше, че и всичко останало е наред.

— Но ще ми е приятно да прекарам известно време само с вас двете утре — продължи Джейн. — Стига да нямате нищо против да си общувате с една древна вкаменелост.

— О, разбира се, че нямаме нищо против — отвърнахме ние, усмихвайки се като малки херувимчета, като в същото време си отбелязахме наум непременно да предупредим Джаки и Саманта, че те не съществуват и в случай, че утре ни видят да се излежаваме на плажа с гореспоменатата вкаменелост, да не спират при нас и да забравят, че някога сме се познавали.

След поредното извинение двете с Франки нахлузихме къси панталонки, натоварихме се в колата за Алкатрас и обещахме на Ред, че вече ще се придържаме към предварителния план.

 

 

Разбира се, плановете на чичо Ред относно неговите пиленца не включваха нарушаване на уговорката и измъкване от къщи още същата вечер, когато двамата с Джейн отдавна бяха заспали, но нашият план беше друг — чакахме да стане единайсет часа.