Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (8)

Осем

Франки моментално превключи на програма Добрата Дъщеря, прибирайки образа на съблазнителката за по-подходящи времена, т.е. когато техните не са наблизо. Изглежда и момчетата от другата страна на кея забелязаха промяната в нея или надушиха опасността от приближаващия баща, но така или иначе, когато Ред и Джейн стигнаха до нас, от тях не беше останала и следа.

— Харесахте ли си нещо? — попита Ред.

— Ъ? — Франки едва не се задави със сладоледа си.

— Двамата с майка ти си взехме сладолед с бишкоти — и той вдигна фунийката, която държеше.

— О… Ами да, взехме си черешов с шоколад или нещо подобно.

— Е, кога отиваме в къщата? — намесих се, за да попреча конфузното положение да се задълбочи и да стане още по-зле. Тъй като Ред и Джейн напоследък бяха доста небрежни във възпитанието на Франки, тя стана много по-нехайна за тайните си, отколкото се полага при родители и деца. Не очаквах да изтърси нещо наистина тъпо от сорта на: „Тъкмо загубих девствеността си от един ученик от чужбина, който беше тук на обменни начала, моля, бихте ли ми подали солта.“ Но не исках да рискувам идеята за нашето състезание да излезе наяве и да се озова обратно вкъщи още на първия ден от ваканцията. Ама че неловка ситуация. Какво ли щяха да си помислят Ред и Джейн, ако научеха, че тяхната дъщеря и нейната най-добра приятелка са открили лова на момчета — какво ти, даже се готвят да нанижат на коланите си по двайсет трофея и то точно по време на семейната почивка?

— Само трябва да вземем някои основни продукти за вечерята днес и за закуската утре — каза Ред. — После отиваме. Къщата е на около пет мили оттук, нагоре по хълма.

 

 

Щом подминахме бакалията на излизане от града по главната улица, успяхме да зърнем само върха на къщата, чийто остър покрив се издигаше като айсберг от дърво. Намираше се на склон, откъдето се откриваше чудесна гледка към океана и, слава богу, не беше сбутана стена до стена в съседните къщи.

Чичо Ред и леля Джейн се умълчаха, докато пътувахме по черния път към върха. Когато преодоляхме и последния завой покрай палмовата горичка и излязохме на билото, къщата внезапно изскочи пред нас, сякаш досега ни беше чакала, скрита зад дърветата.

— Уау! — прошепнах. Повече нищо не можех да кажа. Когато я видях наяве и толкова отблизо, загубих ума и дума. Тя не беше нито толкова голяма, нито пък ултрамодерна, но ми спря дъха — беше като мечтана вълшебна приказка, която можеш да видиш само по картинките в детските книжки и на пощенски картички, а сега се беше превърнала в реалност. Беше цялата от дърво, с прозорци от пода до тавана. В портокаловата светлина на залеза изглеждаше като обхваната от пожар, огромна пирамида от стъкло, горяща на фона на синьото небе.

От черния път се отклонихме по автомобилната алеята от северната страна на къщата. Задният двор гледаше на запад и висеше над брега, откривайки великолепна гледка към океана и безкрайното небе над него.

— Уау! — повторих. — Не мога да повярвам, че наистина съм тук.

— Добре дошла на нашето второ любимо място на света — чичо Ред изгаси двигателя и стисна ръката на леля Джейн.

И четиримата останахме още няколко минути в колата, безмълвни.

— Ще отида да видя гледката от задния двор — казах, измъквайки се от колата и от мълчанието.

— И ние идваме след малко — каза леля Джейн.

Изкачих се по хълма до задния двор и погледнах от върха надолу към сребристия корпус на колата. Тримата бяха замръзнали, сякаш се страхуваха да помръднат. Не можех да разбера дали говорят, но Франки се беше надвесила от задната седалка между тях двамата.

За един кратък миг усетих, че моите родители ми липсват. Татко с неговото спортно сако. Мама е нейните купони за намаления. Спокойни. Предвидими. Нормални. Зачудих се дали и аз им липсвам там, на хиляди мили разстояние, в тяхната тиха и нормална къща, където тюлените не лаят и семействата не плачат в колите си.

Задният двор беше с размерите на басейна в училище, а в най-отдалечения му край имаше шест дървени стъпала, които водеха към плажа. Знаех, че са точно шест, защото Мат неведнъж ми беше описвал как изхвърча през задната врата, скача от верандата, прекосява тичешком поляната и прелита през шестте стъпала право на пясъка, докато леля Джейн вика след него, че така може да си счупи врата.

Изритах сандалите си настрани и тръгнах боса по влажната трева към стъпалата, седнах на най-долното и направих малък тунел с крак в пясъка. Беше прохладен и влажен под горещата повърхност, точно както Мат ми го беше описал.

Загледах се към океана под успокоителния шум на вълните, които приспиваха брега, и видях няколко семейства, пръснати по плажа. Точно отпред една майка беше нагазила до колене във водата и махаше на двете си малки момчета да се прибират за обяд.

Когато умре твой любим човек, хората те питат как си, но всъщност не желаят да знаят как се чувстваш. Те просто искат да се уверят, че си добре, че оценяваш тяхната загриженост, че животът продължава и те също могат да продължат постарому. И тайничко си задават въпроса кога би било благоприлично да престанат да питат как си (между другото срокът е три месеца; по някакъв писан или неписан закон това е времето, нужно на хората да забравят единственото нещо, което ти никога няма да забравиш).

Те не желаят да знаят, че ти никога повече през живота си няма да ядеш торта на рождения си ден, защото не искаш да заличиш онзи вълшебен вкус на синя глазура по устните си. Че всяка сутрин се будиш с въпроса защо ти оживя, а той — не. Че в първия следобед на твоята първа истинска лятна ваканция седиш на брега на океана с пламнало от жаркото слънце лице и се надяваш той да ти даде някакъв знак, че е добре.

— А, ето къде си била!

Скочих на крака. Франки слизаше по стъпалата.

— Добре ли си?

— Ъхъ — преместих се, за да й направя място до мен и склоних глава на рамото й. — Точно си мислех за него.

— И аз — очите й бяха зачервени и влажни, но тя се усмихваше. — Мисля, че трудното мина. Вече официално напуснахме колата.

Засмях се и измъкнах крака от двете пясъчни пещери, които бях изровила.

Далече пред нас три малки триъгълничета — едно бяло, едно червено и едно с цветовете на дъгата — ту се издигаха, ту пропадаха сред хилядите върхове от солена вода.

— Не е ли невероятно, Ана — погледът й се рееше някъде надалече над водата. — Това те кара да се чувстваш съвсем малък, нали?

— Аха — не исках да говоря много, за да не разваля вълшебството около нас, крехко като стъклена сфера. Главата ми беше на рамото й, а моята най-стара приятелка все още можеше да бъде разсъдлива, сериозна и способна да се удивлява.

— Знаеш ли кое е най-хубавото на Калифорния? — тя ме прегърна и аз усетих прохладата на гривната от Мат върху рамото си. — Тук никой не ме познава. Никой не знае, че трябва да ми съчувства и да ме съжалява.

Спомних си лицата на околните, докато преминавахме от класна стая в класна стая в училището — те отвръщаха поглед, но шепотът им се чуваше навсякъде. Сестрата на Мат минава. А това не беше ли най-добрата им приятелка?

— С изключение на теб — продължи тя. — Ти си единствената, която знае голямата мрачна тайна. Но ти си като гроб, когато някоя тайна трябва да бъде опазена — и тя се разсмя, ритайки пясъка с босите си крака.

Надигнахме се от покритите с пясък стъпала и тръгнахме по брега. Отблизо водата се пенеше и вълнуваше, променяйки цвета си от тъмносиньо до зелено. Всяка следваща вълна най-напред обливаше босите ни стъпала, после се оттегляше навътре, позволявайки ни да зърнем за кратко пъстрите камъни отдолу като пола, повдигната от вятъра.

Водата беше по-студена, отколкото очаквах. Тя хапеше пръстите ми, докато постепенно не свикнах с температурата й и вече не усещах с кожата си разликата между нея и въздуха. Коленичих и грабнах шепа камъчета и водорасли, после се взрях в дланта си, наблюдавайки как мокрият пясък бавно изсветлява на слънцето.

— Как мислиш, откъде са дошли тези странни камъчета? — попитах и натопих ръце във водата, за да ги изплакнат вълните.

Шшш, ашшш, шшш, ашшш.

— От много места, предполагам — каза Франки и се наведе да вдигне гладко като бонбон камъче. — Океанът е неизчерпаем източник на всякакви съкровища. Сутрин може да намериш мидени черупки и стъкълца. Ето, виж това — тя вдигна камъчето пред лицето ми. — По него можеш да различиш разноцветните слоеве от скали и пясък, които са били притиснати едни към други преди милиони години… Къде зяпаш?

Усмихнах се.

— Знаете ли, госпожице Перино, за някой, който едва не се е провалил на изпита по природни науки, вие знаете твърде много за океанската екосистема.

— Това не е наука, Ана. Това е самата природа. Има голяма разлика.

Отворих уста да й възразя, но тя имаше право. Наука: система, създадена от човека, за да си обясни всички мистерии на живота. Природа: тя самата е система и мистерия, съществувала много преди ние да поемем първата глътка въздух, която ще продължи да съществува дълго след като ние изпуснем последния си дъх.

Шшш, ашшш. Шшш, ашш.

— Благодаря ти, че ме доведе тук, Франки.

Тя ме погледна и меко се усмихна. Тялото й е до моето, стъпалата й оставят мокри следи в пясъка, но очите й са на милиони години оттук, следейки някакви праисторически процеси — как пясъкът, камъните и крехките кости се превръщат в едно под натиска на земята; как природата бавно върви напред, безразлична към нищожната поява и изчезването на човешки същества. Изведнъж се почувствах ужасно малка и незначителна, по-дребна и по-незначителна дори от песъчинките под краката си, но в същото време утешена и смирена.

— Ето, задръж го — Франки пак се усмихваше, пускайки в дланта ми шареното камъче. — Това е твоят първи официален сувенир от нашето В.Л.В.В.

Продължихме разходката по брега още половин час, спирайки на всяка крачка да вдигнем по някоя мидичка или парче зелено стъкло. Пръстите и стъпалата ми се сбръчкаха от водата, косата влизаше в очите и устата ми, но въпреки това бях готова да прекарам цялата си ваканция на това място, а океанът като стар търговец да трупа съкровищата си в краката ми, докато спя, заровена в пясъка.

Франки се смълча, продължавайки да рови из пясъка за нови съкровища. Последният път, когато е била на този бряг, тя е помагала на Мат да открие стъкълца за неговите бижута. Представях си как са се блъскали един друг във водата. Как са правели планове за вечеря. Как са обсъждали техники да се задържиш на гребена на вълната без дъска, чак докато тя се разбие на пясъка, стига да я хванеш правилно.

Понякога си мисля, че ако тя знаеше за нас с Мат, това би ни сближило още повече. Само ако имаше някакъв начин да й покажа колко обичах Мат, тя би ме допускала в специалния клуб, където всички членове имат правото да скърбят безкрайно. Вместо това аз съм просто някакъв натрапник. Надничам през прозореца и ги виждам как плачат, но съм навън в тъмното и те не могат да ме видят.

— Франки, може ли да те попитам нещо?

— Какво?

— Помниш ли рождения ми ден миналата година? Когато станах на петнайсет? — направих се, че не чувам гласа на Мат, който шептеше заедно с вълните. Шшшт. Това е нашата тайна, Ана. Ти обеща.

— Ами, да — тя изплакна ръце и ги изтри в хълбоците. — Хайде да се връщаме. Ще разопаковаме багажа и ще си подредим стаята. Надявам се мама и татко вече да са разтоварили колата.

— Добре — хвърлих шепа камъчета във водата и ги гледах как потъват като тежки дъждовни капки.

— Та какво казваше за рождения си ден? — тя се усмихваше, а аз не исках да направя или кажа нещо, което ще заличи тази усмивка.

— А, нищо, няма значение — хванах я за ръка. — Вече забравих.

Не казах нищо за него.

Само мъчително преглътнах.

Кимнах и се усмихнах.

Единият крак пред другия.

Добре съм, благодаря, че попитахте.

Когато прекрачих от верандата в къщата дребните песъчинки по босите ми стъпала взеха меко да стържат по пода. Опитах се да ги изтръскам пред вратата, но Франки ме увери, че пясъкът по пода било част от преживяването на Занзибар Бей.

— Това е нещо като подвижен декоративен акцент — каза Джейн. — Нали разбираш, да донесеш със себе си част от плажа.

— Скъпа, не ти е разрешено да предекорираш по време на почивката — каза Ред. — Затова не сме ти донесли мострите за тапицерии и кутията с боите.

— О, не се притеснявай — засмя се тя. — Ще намеря начин как да го направя, стига да ме нападне вдъхновението.

Нямаше никакви следи от скорошните емоционални вълнения — нито размазана по бузите спирала, нито затръшнати врати, нито тежки въздишки или посърнали лица. Даже родителите на Франки бяха успели да разпределят куфарите по стаите, да разопаковат собствения си багаж, да разтворят всички прозорци и да се убедят, че имаме достатъчно кърпи, чинии и други необходими неща. Колкото и сенките на спомена да се опитваха да ги застигнат и засегнат болезнено, щом прекрачиха прага и излязоха навън, щом тръгнаха по улицата надолу и чак докато се скриха от поглед, Ред и Джейн бяха идеалната нормална двойка, чиста осмица по десетобалната система.

Обзе ме плаха надежда, че може би тази почивка е точно това, от което имаше нужда семейството им. После друга догадка проблесна в главата ми. Ако калифорнийското слънце може да излекува тях, то тогава вероятно, само допускане, то би могло да излекува и нас с Франки.

Опитвах се да не дишам, докато леля Джейн подреждаше масата за вечеря, защото знаех, че ако в този момент дори едно перце падне върху крехкото спокойствие, всичко щеше мигновено да рухне. Според мен всички ние чувствахме вина, задето понякога сме щастливи и щом усетехме нещо подобно, все се намираше някой да ни припомни, че това не ни е позволено.

Тази вечер, когато Франки неволно бутна чашата си с диетична кола, леля Джейн се разплака и прозрачното було на привидното благополучие се разкъса, за да разкрие грозната истина отдолу.