Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (14)

Четиринадесет

Цял следобед Франки дремеше на кърпата край мен, а аз за стотен път четях един и същи абзац, без да схващам нещо от прочетеното. Насилвах се да мисля за нещо друго. Книгата ми е от триста и една страници. Какво ли ще има за вечеря? Я пясъкът искри! Но Сам беше обсебил всичките ми мисли — мисли, които ставаха все по-опасни и само крачка ги делеше от неприличието.

Неговата усмивка. Престани, Ана!

Зелените му очи. Съсредоточи се, съсредоточи се!

Тонът, с който казва „Ана Аби от Ню Йорк.“

Дали в „Смуути Шак“ имат бананов шейк с ягоди? Обзалагам се, че този тен не става за една седмица, явно цяло лято е на плажа. Дали си има приятелка? Възможно е. По една от всеки щат. Колекция от туристки девственици, очакващи специалния момент.

Сетих се за момичето от огледалото, когато двете с Франки си купувахме бански. Когато се съгласих да участвам в това състезание, го направих донякъде на шега, донякъде да угодя на Франки. Освен това не мога да се обвържа, с когото и да било тук. Да имам отношения. Всички тези изрази и чувства водеха до нещо много по-необуздано и объркано от моята разрошена от вятъра коса — не, благодаря. Последното момче, което ме оплете в такива отношения, умря.

При мисълта за Мат всичко в мен отново се сви. Потрих очи и се взрях във водата на нашия пуст и отдалечен плаж, където акули, подводни течения и момчета вероятно дебнеха, за да ни завлекат на дълбокото.

Шшшш, ашшш. Шшшш, ашшш.

Съсредоточавам се. Мислите ми се проясняват. Аз съм господарка на моите мисли. Главата ми е празна. Аз се нося. Аз съм своеволно, празноглаво перо, което се носи на вятъра.

Шшшш, ашшш.

Дали Сам каза да отидем при него на шейк довечера, или утре!

Предавам се.

Трябва да се махна от този плаж, да се върна в прохладната тишина на къщата. Пъхнах книгата обратно в чантата и събудих Франки.

— Хайде да си ходим. Гладна съм — внимателно я докоснах по рамото и усетих топлината, която лъхаше от порозовялата й кожа. — Франк, събуди се. Цялата си огън.

Тя се размърда и посегне да завърже връзките на горнището си.

— Знам — каза. — Този бански е най-доброто ми попадение за годината.

— Не, имам предвид, че цялата париш. Кожата ти е изгоряла.

Когато седна, гърбът й беше като боядисан с яркорозова боя.

— Намаза ли се с плажно мляко, преди да тръгнем за плажа? — попитах.

— Мама ме намаза вчера, но защо да спирам слънцето два дни подред? — и тя взе да се извива напред-назад като риба на сухо, опитвайки се да види гърба си. — Трябва да добия основен тен, така че да не изгарям след седмица.

— Ти вече си изгоряла — казах. — Не мога да повярвам, че още не те боли.

— Много съм си добре даже — и тя стана, за да изтръска пясъка от кърпата. — Стига си се държала като параноичка. Ти също можеш да добиеш малко цвят.

На връщане заснехме няколко красиви изгледа и пъстри сергии с камерата, в случай че Ред и Джейн отново разпитваха какво сме правили.

Двамата четяха в задния двор, когато се прибрахме.

— Тежък ден, а? — попита Ред, когато стоварихме чантите на верандата и разритахме чехлите си. — Не ви очаквах чак до… Франки, какво си направила?

— Заспала съм на плажа — отговори тя и сви рамене. — Но съм съвсем добре. Просто съм малко уморена. — Тя се стовари на дивана и затвори очи още преди Джейн да установи пълния размер на пораженията и да ни дръпне още една лекция за слънцезащитните средства.

— Това се повтаря всяка година — каза Джейн, клатейки глава. — Ана, слагам този лидокаин гел в хладилника. Тя едва ли ще дойде при мен, но ти й го дай по-късно, когато няма да може да облече дори нощницата си. — Джейн ми показа голямата туба с нещо синьо и лепкаво в нея, която държеше в ръка.

— Не е ли по-разумно да откажем резервацията и да вечеряме вкъщи? — попита Ред. Но според Джейн Франки не би изпуснала омарите за нищо на света, така че ние играхме карти близо час в кухнята, преди да я събудим за вечеря.

 

 

Франки очевидно изпитваше болка, но, както Джейн предвиди, нямаше намерение да изпусне омарите.

Едва ходеше, но някак успя да се добере до банята, да вземе един студен душ и в продължение на час да се гримира и да си оправя косата. Не можеше да допусне някой да разбере колко я боли, страхувайки се, че Ред или Джейн ще й забранят да напуска къщата без дълги ръкави и панталони до глезените чак до края на ваканцията. Ако й бях по-добра приятелка, сигурно щях да й съчувствам, да предложа да й нося чантата, или нещо подобно, но гледката как кралицата на драмата се опитва да скрие всяка болезнена гримаса бе твърде забавна.

Тя успя да се пребори с телесните страдания, затова пък беше раздразнителна и избухлива цялата вечер, мрънкайки за глупости, вместо за истинската причина — че по цялото й тяло и краката имаше изгаряния най-малко от втора степен.

„Колко още трябва да чакаме за маса, татко? Това продължава безкрайно…“. Или пък…

„Как може в ресторант като този да няма джинджифилова бира? Как е възможно изобщо да имаш ресторант и да не осигуриш достатъчно джинджифилова бира?“. Или…

„Нашият сервитьор изглежда сега кара стажа си. Иначе как може да не знае как се прави сос за махи махи^[1]?“ Или…

„Толкова е задушно тук. Що за заведение е това, което няма климатик посред лято?“ Или…

„Вече казах, че не искам никаква вода, благодаря.“ При тези думи тя вдигна ръка срещу момчето, което в момента наливаше студена вода в чашата й. Дали заради този жест, дали заради нейните изгаряния или заради отношението й, но нещо стресна момчето и то изсипа върху нея цялата кана с вода. Ние видяхме като на забавен каданс как струята се извива в дъга над Франки, полива блузата й и се събира в скута й.

Франки изквича и скокна от стола, подгизнала във вода от кръста надолу. Бедното момче непохватно отскочи, после грабна всички салфетки от една празна маса наблизо и се опита да направи невъзможното, като попие водата по нея, без да я докосва, за да не предизвика нов истеричен пристъп. Ред, Джейн и аз седяхме втрещени и всеки от нас се опитваше да сдържи напиращия смях. Едно погрешно движение и нямаше да издържим, бях сигурна в това. Уплашено за живота си, момчето се измъкна под предлог, че отива да извика салонния управител.

— Много съжалявам, господине — каза управителят. — Вечерята ви е за сметка на заведението. Десертът също.

— Не се притеснявайте — отговори Ред, попивайки устни със салфетката, за да скрие усмивката си. — Тя тъкмо се оплакваше колко й е горещо. Моментът беше идеално улучен.

След тези думи двете с Джейн вече не можехме да се владеем. Нашият смях притесни управителя, който се престори, че трябва да разреши някакъв неотложен въпрос в кухнята и ни помоли да го извикаме, ако може по някакъв начин да компенсира неприятната случка.

Франки ритна стола си назад и се понесе към дамската тоалетна като сърдито торнадо. Бих предпочела да остана на масата с Ред и Джейн и да се насладя на ягодовото дайкири с разбита сметана (безалкохолно, разбира се), което донесе сервитьорът (за сметка на заведението, разбира се), но след десет минути не издържах и отидох да проверя какво става с нашето гневно божество.

Тя стоеше пред умивалника в дамската тоалетна и попиваше лицето си с мокри кърпички.

— Хайде, Франки — казах, — върни се на масата. Донесоха ни ягодово дайкири.

Тя се направи, че не ме забелязва и измъкна цял сноп хартиени кърпи.

— Не можеш да не признаеш, че беше доста смешно — продължих.

— Страхотно. Тогава ще извикам момчето да изсипе в твоя скут четири литра ледена вода и тогава ще разберем дали това наистина е толкова забавно.

— Нали се оплакваше от горещината, Франки. Това е нещо като отговор от Вселената.

Тя се опитваше да се прави на обидена, но можех да видя как усмивката й напира да се покаже.

— Въпреки всичко изглеждаш чудесно — продължих, играейки на най-чувствителната струнка в душата й. — Сигурно това е причината горкото момче да изпусне каната. Било е вкаменено от твоята пленителна красота. В известен смисъл можеш да го приемеш като комплимент.

— Така си е — Франки сви рамене и избърса малко размазана спирала по долните си клепачи.

— Хайде да се връщаме — казах. — Баща ти поръча омарите.

Тя блъсна двукрилата летяща врата навън.

— Чудесно. Значи още шеги за моя сметка.

Ред и Джейн се извиниха, че са се смели на Франки и ни предложиха да ни заведат на миниголф след вечеря.

След като изгълтахме морските деликатеси и прелъстителните десерти, без да споменаваме онези дайкирита, ние се затъркаляхме надолу по „Муунлайт Булевард“ в търсене на най-добрия миниголф, който се оказа в един развлекателен парк на име „Пиратската пещера“. Игрището беше претъпкано със стари хора, които се движеха твърде бавно и съвестно отбелязваха резултата; дечурлига, които бяха зарязали своите клъбове и пъхаха топките в дупките с малките си лепкави ръце и такива като нас двете с Франки, които предпочитаха в този момент да са в заведението за шейкове на Сам, отколкото да губят ценно време с родителите си.

Франки едва се влачеше заради изгарянето, но Ред и Джейн бяха така въодушевени от вечерта ни заедно, че би било жестоко да ги разкараме толкова рано. Освен това беше приятно да ги видим колко много се смеят.

— Първа дупка! — Ред вдигна клъба си във въздуха, след като успя да вкара топката в устата на един пластмасов крокодил. — Запиши ми я в картона, скъпа. Само с един удар! Това е резултат на победител!

И Ред и Джейн продължиха към ковчежето с пиратските съкровища, докато Франки слагаше топката за удар на площадката с крокодила. Докато тя се подготвяше за удара, аз зърнах отдалече момчетата от кея в първия ден, които плащаха на касата за една игра.

— Франки, виж — кимнах в тяхната посока. — Приятелите ти от кея.

Тя се обърна да погледне, после приклекна зад мен.

— Мислех, че се шегуваш. Залегни!

— Нали онзи ден вдигаше стойки пред тях?

— Ана, нямам намерение да ме виждат така.

— Значи все пак признаваш, че видът ти е като на варен рак — и аз започнах демонстративно да се кривя пред нея, имитирайки измъчените й движения.

— Нека сме наясно — това е основен тен. Просто не искам да ме виждат с тях. — И тя кимна по посока на Ред и Джейн, които в този момент се поздравяваха един друг под черния флаг с череп и кръстосани кости на две дупки от нас.

— Хайде, поразмърдайте се, слабаци! — провикна се Ред, предизвиквайки благоразположените погледи на играчите от пета до седма дупка. — Настигнете ни, или оставате извън борда!

Опасенията на Франки бяха напълно основателни. Грабнах я за ръката и я помъкнах към последната дупка, по-далече от родителите пирати, с които пристигнахме и, още по-важно, далече от момчетата от кея. Като ги поогледах по-внимателно, те се оказаха не чак толкова лоши. И въпреки това Сам беше къде-къде по-добър.

Ана! Ти напредваш! Вече минаха близо десет минути, без да мислиш за него!

Почти без усилие преодоляхме последните две дупки и върнахме екипировката си, изчаквайки на бара Ред и Джейн да завършат своето пиратско тържество.

— Какво ще правим след това? — попитах.

Франки се надвеси от високото столче, опитвайки се да намали триенето на дрехите по изгорялата си кожа до минимум.

— Най-вероятно нищо — каза тя. — Знаеш, че мама и татко рано си лягат. Защо?

— Нещо ми се припи шейк.

* * *

— Не те разбирам — казах, когато вече се бяхме върнали в къщата. — Ти си тази, която настояваше да се освободя от своя A.A., а дори не искаш да се видим с тях тази вечер. Нали те направо ни поканиха?

Минаваше десет, Ред и Джейн отдавна бяха по леглата, а аз се опитвах да убедя Франки да се измъкнем. Аз. Опитвах се да убедя нея. Само три дни са минали, а аз вече не можех да се позная.

— За бога, Ана, човек може да си помисли, че ти никога през живота си не си се сваляла с момче! Ама това наистина е така — не си! — и Франки метна възглавницата си към мен.

— О, я стига! — Това всъщност не беше истина, но аз нямаше как да я разубедя.

— Ти върви, ако искаш — продължи Франки. — Само че аз оставам тук. — И тя простена, докато лягаше в хладните чаршафи.

— Признай си — приседнах на ръба на леглото й. — Признай си, че те е срам от това глупаво изгаряне и затова не искаш да дойдеш.

— Просто тази вечер не ми се иска да нарушавам правилата, Ана — и тя ме погледна с престорена строгост, но брадичката й трепереше от едва сдържан смях. Нахвърлих се върху нея, притиснах разперените й ръце към леглото и я заплаших, че хубаво ще я нашляпам по изгорелия гръб, ако не престане да важничи.

— Добре де, ти печелиш! — каза тя през смях. — Боли! Боли!

— Е? — казах, все още заплашително надвесена над нея.

— И приличам на някой турист!

Удовлетворена от новопоявилото се у Франки чувство на смирение, аз донесох голямото синьо шише с лидокаин от хладилника и така й осигурих временно облекчение от нейната собствена глупост.

 

 

По-късно, когато вече лежахме укротени в леглата, приели съдбата си като разумно, съобразено с правилата спазване на определена дистанция от местните поне още една нощ, Франки ме посъветва да съм по-резервирана към Сам.

— Сам и Джейк са само номер четири и пет в нашия списък. Не искаме да си помислят, че наистина се интересуваме от тях, Ана — каза тя, вероятно ровейки в паметта си за още някой като Йохан, с когото да докаже сексуалната си компетентност.

— Добре — отговорих. — Защото аз не съм. Заинтересована, искам да кажа. За твое сведение.