Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (25)

Двадесет и пет

Вината, че не съм казала на Франки за нас двамата с Мат ме смазваше, но въпреки това бях на крачка от насилието при мисълта, че тя си беше позволила да прочете най-интимните ми мисли и изповеди и не само това, ами и да ги унищожи. Тя нахлу с взлом в добре охраняваното ми сърце, открадна единствената ми останала връзка с Мат и я превърна в някаква чудовищна уродливост. На всичкото отгоре, докато ме е посвещавала в тайните на първия път и ме е обучавала как да се разсъбличам като Кралицата на любовта, тя също е носела не по-малко тежък албатрос от моя; не е била с нищо по-опитна от мен.

Даже не можех да я погледна.

Тя също не смееше да вдигне очи към мен. След като изплакахме мълчаливо всичките си сълзи на плажа, тя пое сама към къщата на Еди.

Бяхме казали на Ред и Джейн, че ще се приберем малко преди обяд. Ако се появяхме още на закуска с подпухнали очи и подгизнали дрехи, те нямаше как да не разберат, че нещо не е наред. Затова трябваше да изчакаме.

Изкачих се по стъпалата до задния двор с натежали от мъка и умора крака и сърце. Няколко души вече лежаха на шезлонгите около басейна, но останаха студени и безразлични към нашата кавга с Франки рано сутринта. Влизайки през страничната врата се натъкнах на свито на кълбо тяло на момче и по дрехите познах, че беше от снощния фен клуб на бирения пинг-понг. Направих още няколко крачки, преди да ме спре стена от смрад и мръсотия. Миризмата на повръщано ме удари като боксова ръкавица в носа, опитвайки се да ме повали. Из цялата кухня бяха разпилени кутии от пица и засъхнали корички; вратата, която ни беше послужила за пинг-понг маса, беше бутната от столовете, а подът беше покрит с пепел от цигари, примесена с разлята бира.

Не ми се беше случвало да помириша разложен труп, но можех да се обзаложа, че зловонието в къщата е много близо до тази миризма.

Къщата стоеше смълчана, ако не се брои звукът от колективно хъркане и жуженето на стереоколоните, от които не се чуваше музика. От снощните Красиви и Богати беше останала само една опърпана купчина тела, разхвърляни безразборно в неестествени пози по пода на дневната, вонящи и покосени от махмурлука, с размазан грим и засъхнала бира по тях.

Тръгнах обратно към вестибюла и отворих три врати, преди да открия шкафа, където снощи си оставих раницата до тази на Франки. Нейната я нямаше, но моята беше още тук. Бавно я отворих, надявайки се на чудо — че последните няколко часа са били просто фата моргана, причинена от Сам-еуфорията.

Предният джоб беше празен. В средната част всичко си беше на мястото, както го бях оставила, с изключение на едно-единствено нещо, най-важното за мен.

Взех раницата и се затворих в банята, която бях открила снощи. За щастие никой не беше издъхнал във ваната, затова набързо взех един горещ душ, а после се възползвах от ваната и всички луксозни принадлежности за баня и тяло, които открих там.

След ваната намъкнах панталонките и розовата тениска, които си бях взела за пижаменото парти и натъпках мокрите си дрехи в средното деление на раницата. Когато избърсах влагата от огледалото, лицето ми изплува от мъглата и за моя голяма изненада и разочарование изглеждаше така, както го помнех от снощи. С изключение на следите от връхлетелите ме емоции, подутите очи и умората, това си беше познатото лице на Ана, същото като предишната вечер — нищо ново и различно не се виждаше по него.

Първата ми работа, когато се върнах обратно в дневната, беше внимателно да огледам обстановката и да се уверя, че Франки не се вижда никъде, после си намерих относително чисто местенце на пода, по-далече от вертепа наоколо. Насреща видях Еди, който беше припаднал върху една кожена лежанка, надянал черен дантелен сутиен с чорапи в чашките върху зелената си тениска.

Заслушах се в шума на океана и тихото похъркване около мен. Затворих очи и успокоих дишането си, но сънят не идваше. Само преди два часа си бях представяла този момент по съвсем различен начин — как лежа на пода до Франки, двете тихичко се кискаме, докато й разказвам за изминалата нощ и как правим планове за последните дни на В.Л.В.В.

Вместо това само името на Франки стягаше гърдите ми и ме пробождаше с отровни стрели.

Мислите ми блуждаеха от мирните спомени за устните на Сам върху моите към непоносимата болка и тъга, че съм предадена от някого, на когото съм вярвала и когото съм обичала през целия си живот.

Стори ми се, че някой вика откъм предната врата и за кратко се зачудих къде ли е Франки сега. Преди да реша, че гласът е бил само плод на моето въображение, той се разнесе отново.

— Камериерката! Камериерката!

Повикването беше последвано от внимателно почукване по вратата, дрънчене на връзка ключове и предпазливото завъртане на ключ в ключалката, чийто шум няма как да сбъркаш.

— Господин Донован! Госпожо Донован! Има ли някой вкъщи?

Външната врата се отвори, пропускайки сноп слънчева светлина, който падна върху лицето на Еди, но той не помръдна. Дръпнах се, колкото може по-назад, за да наблюдавам предстоящата драма, без да ме забележат, така че да не бъда въвлечена в нея.

— Какво е… Божичко, момче! Да не би някой да е умрял тук? — камериерката подпря външната врата с огромната си и мощна прахосмукачка и отиде при лежанката, където Еди най-после показа някакви признаци на живот.

— Здрасти! — прозя се той, единственият оцелял след урагана на купона, захвърлен насред бойното поле, покрито с тела, празни бутилки, цигарени угарки, различни части от облекло, засъхнали огризки от пица, пластмасови чашки, теракотени късове от очевидно скъпа, но вече счупена скулптура и пясък.

— Едуард, къде са родителите ти? — попита тя, скръствайки пухкавите си ръце на гърдите.

Еди бавно седна и огледа щетите наоколо.

— Не се тревожи, Маги — каза той завалено. — Няма нужда да чистиш всичко това. Аз ще се погрижа.

— Аха. Те кога се връщат?

— Май утре.

— Тук трябва да е имало нещо като парти — продължи тя и кимна към дантелите върху Еди, прихващайки гърдите си с две ръце.

— Какво по… — Еди опипа сутиена и тръсна глава, очевидно неспособен да си спомни как това нещо се е озовало върху него.

— Добре тогава. Обади се, ако имаш нужда от нещо, Едуард — тя ритна една бутилка през прага и повлече прахосмукачката подире си, оставяйки вратата шумно да хлопне след нея. Бутилката се затъркаля по пода и се спря в една кутия от пица до краката на Еди.

— Мамка му — той се просна обратно на лежанката, стиснал главата си в ръце и не направи ни най-малко усилие да си махне сутиена.

— Да не са ти пораснали гърди? — попитах, изпълзявайки от скривалището си в съседната стая.

— Не, само главата ме боли.

— Чистачката няма ли да каже на вашите?

— Сигурно ще им каже, но няма да има проблем, ако почистя всичко. Всяко лято става така. Те нямат време да се притесняват.

Обърнах се да кажа на Франки: „Ето, виждаш ли, по цял свят има родители, които са твърде заети, за да се притесняват за децата си.“ Но после се сетих, че Франки не е до мен и, между другото, аз я мразя.

Предложих на Еди да му помогна за чистенето, но той отказа.

— Маги пак ще дойде — обясни ми. — Това е нашата малка игра. Тя се престорва, че е страшно изненадана и притеснена, после си тръгва. Аз се събуждам и изритвам всички оттук. Тогава тя се връща и ми помага да върнем нормалния вид на това място.

— Значи те харесва.

— Едва ли. Просто харесва стоте долара, които й оставям по-късно.

Еди сложи кафе и се зае да буди мъртвите, натръшкани из цялата къща, около басейна и по двора. Попитах го дали е виждал Франки да идва.

— Ъхъ, на втория етаж е. Вие двете трябва здравата да сте препили снощи, защото изглеждате ужасно.

Насилих се да се усмихна.

— Казвали са ми и по-лоши неща. Даже само преди няколко часа.

Направих си чаша черно кафе в кухнята и зачаках появата на принцеса Перино. Можех да назова поне седем хиляди души, с които бих предпочела да се разходя по брега тази сутрин, но нямаше как да рискуваме и да се приберем разделени. А когато чичо Ред и леля Джейн бъдат уведомени колко страхотно сме си прекарали с Джаки и Саманта, как сме будували до късно, заливали сме се от смях, били сме с възглавници и сме решавали тестовете на „Космополитън“, ще им кажем, че имаме нужда от няколко часа в собствените си легла, за да наваксаме недоспиването.

Час по-късно Франки затрополи по стълбите, а съвършеният й грим беше заличил всяка следа от бурните вълнения призори. За мое огромно облекчение тя шумно си взе довиждане с Еди, щедро го напрегръща и му благодари за „раздрусващото“ парти, така че аз можех да си спестя всичко това. После, без дори да извърне глава към мен, тя метна раницата си през рамо, излезе през задната врата и пое към плажа с вирната брадичка, глътнат корем, изправени рамене, изпъчени гърди — кръвожаден феникс, възраждащ се от пепелищата на разрушеното приятелство.