Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (4)

Четири

Горе в моята стая Франки подробно заснема гардероба ми с камерата и покрива картината с най-добрия си дикторски глас: „В един свят, където летните мечти оживяват, Ана и Франки планират ваканцията на живота си. В нея ще има плажове. В нея ще има бански костюми. И не на последно място, в нея ще има момчета. Но ето че някакво мъртво вълнение се заражда под повърхността, заплашвайки да провали В.Л.В.В., ако тези умни и красиви приятелки не вземат мерки за неговото незабавно предотвратяване: гардеробът на Ана е истински кошмар!“

Съгласно представата на Франки за облекло, според която плътта трябва да бъде покрита с минимално количество материя, нейният летен гардероб — а дори и по-голямата част от зимните й дрехи — беше винаги снабден с необходимото за плажа, включително ефектни рокли с гол гръб, къси поли и черни сандали с кръстосани каишки.

Съгласно представата на майка ми за подходящо облекло, комбинирана с нейната пълна имунизация срещу всичко модно, моят гардероб като цяло беше практичен, удобен и безличен. Лишен от всичко ефектно, късо или с каишки, той се състоеше предимно от преоценени облекла, предлагани на разпродажби, подслонени обикновено в претъпканите сутерени на големите универсални магазини, където най-често си пробивах път с лакти в тълпи от шопинг маниачки на средна възраст с торбести дрехи.

— И какво предлагаш? — попитах, сочейки с пръст ризите, които висяха пред нас.

— Дори не знам откъде да започна — тя насочи камерата към себе си и демонстративно сви рамене пред обектива. — Просто извади всичко и го хвърли на леглото.

Изобщо не бях в настроение да си изпразвам гардероба, но въпреки това й се подчиних. Това я накара да се усмихне, но усмивката й беше толкова бегла, че не си направих труда да го правя на въпрос. Понякога, когато изглеждаше щастлива, както в този момент, аз я наблюдавах с крайчеца на окото си и се питах дали все още е останало нещо от моята стара приятелка, която едно време организираше сватби за нашите кукли и ми даваше по хиляда долара отгоре в играта на монополи, за да бием Мат. В мрака, който настъпи след неговата смърт, аз не бях сигурна дали някога отново ще видя старата Франки. Ние с нея сме съвсем различни хора сега. Ако днес я срещнех случайно на улицата, двете никога нямаше да станем приятелки. Но от време на време нейната усмивка, макар и мимолетна, отново изгряваше и аз виждах, наистина виждах старата си приятелка и бях сигурна, че ще направя всичко възможно да я задържа, колкото се може по-дълго и да не й позволя да потъне отново в мълчанието, което едва не ми я отне миналата година. Бих го направила дори с цената на безсмислени разговори за дрехи, момчета и млечни диети, вместо да си говорим за неща, които са наистина важни.

— Безполезният гардероб на Ана Райли, част първа — Франки снимаше непрекъснато на ръка разстояние от мен, докато хвърлях купища неизползваеми дрехи върху леглото. Сред всичко това имаше няколко мои любими неща, добавени в резултат от набезите в гардероба на Франки, но повечето не бяха за хорски очи и аз ги бях потулила в тъмните ъгли, за да дочакат деня, когато, подобно на по-стилните си събратя, отново ще излязат на мода.

— За бога, Ана. Какво е това! — Франки наклони обектива на камерата надолу и грабна чифт джинси, но ги държеше с два пръста, сякаш бяха преносител на особено опасен вирус.

— Това са любимите ми джинси от прогимназията. Те са ми скъп спомен.

— Ана, циповете по долния ръб на крачолите не могат да бъдат скъп спомен. А това пък какво е, по дяволите? То за нищо не става.

Устата ми пресъхна, когато Франки измъкна бяла зацапана тениска от един найлонов плик, която бях пазила през последната година натъпкана зад обувките в най-далечния край на гардероба. По нея имаше засъхнал морав крем и избелялосиня глазура от тортата за рождения ми ден. Отначало не исках да я пера, защото ми напомняше за онази нощ и обещанията за изпълнени желания, които носеше тя. След като той умря, вече не исках да я пера, нито да се отърва от нея, нито да направя каквото и да било с тази тениска.

Никога.

— Пълен боклук — отсече Франки и се приготви да я метне на пода.

— Недей! — хвърлих се към нея и изтръгнах тениската от ръцете й, прилагайки повече сила, отколкото беше необходимо. Тази тениска беше единственият оцелял свидетел на онази нощ, в която двамата с Мат от приятели станахме нещо друго и при вида й не можех да се удържа да не заплача.

— Какво ти е, Ана? Това е просто една мръсна бяла тениска. Можеш да си купиш същата само за пет долара.

Не се притеснявай. Това е нашата тайна.

— Съжалявам — бях изненадана и доволна, че тя не я разпозна. Прокарах пръст по засъхналата глазура на рамото и пред очите ми за миг отново възкръсна сцената на боя с торта, сякаш превъртах на бързи обороти стара лента. Недей да ревеш над някаква засъхнала глазура, Ана. — Аз просто… Просто си харесвам тази тениска.

— И защо? — попита тя.

Кажи й.

— Тя е от… Това е просто… — прехапах долната си устна.

Кажи й.

— Ана? Какво става?

О, нищо ми няма, наистина. Просто това е спомен от вечерта, когато брат ти ме целуна за първи път и ме закле да не ти казвам. Бях влюбена в него, откакто се помня, а той обеща да ти каже за това в Калифорния, след което трябваше да заживеем щастливо чак до края на дните си. Все още продължавам да му пиша писма в тетрадката, която ми подари, но той не им отговаря, откакто е мъртъв. Какво специално има в тази тениска ли? О, нищо повече, освен това.

— Ана? — тя ме наблюдаваше изкосо.

— А? О, извинявай. Няма нищо. Добре съм. Аз… Ще се отърва от това по-късно. Ето, виж тези — опитах се да преглътна топката, заседнала на гърлото ми, запратих тениската зад кутиите е обувки в гардероба и измъкнах чифт джапанки. — Помниш ли, че носехме еднакви джапанки в трети клас?

— Ана, в трети клас всичко ни беше еднакво. А това тук — и тя простря ръка над дрехите върху леглото, — е като остатъци от Хайделберг, както би се изразила ти. Представа нямам кога сме се отдалечили толкова една от друга.

Аз обаче зная. Помня точно в кой момент Ред започна да ни оставя в мола, даваше на Франки кредитната си карта да си купи, каквото й е необходимо и ни казваше, че ще ни прибере след два часа. „Нищо не може да обнови гардероба ти така, както една малка семейна травма“, казваше тя, прикривайки сълзите си, докато пробваше купища скъпи дрехи във всичките ни любими магазини.

— Хинденбург, Франк, а не Хайделберг^[1]. Ако ти липсва подходяща екипировка, тогава се присъедини към нас с мама, когато пазаруваме в оказиона на Шай следващия път.

— Това трябва да е някакво място за хора втора ръка.

— Първо на първо, казва се за дрехи втора ръка. И второ на второ, не, не е такова място.

— Да, де. И аз това исках да кажа. За дрехи втора ръка. Така де, нали и дрехите заслужават втори шанс. Освен това всичко, което ни е необходимо сега, са бикини, джинсови шорти и сандали. И може би една-две вечерни рокли. Затова нека да помислим откъде можем да ти ги намерим…

С бикини?! Пред хората?!

Светът се сгромоляса в краката ми. Франки — източена и стройна, с маслинова кожа, закръглена точно на местата, където е необходимо и никъде другаде, би била ослепителна на плажа. Но аз? Представих си моята синкавобяла кожа с луничави ръце, които нелепо стърчат от двете ми страни. Едва ли някой може да понесе неподготвен тази гледка. Измерих с поглед Франки от глава до пети и започнах да си гриза ноктите. Изглежда идеята да прекарам лятната ваканция на плажа с моята ослепителна приятелка не беше от най-добрите.

— Не съм съгласна, Франк.

— Ана, никой няма да ни погледне, ако се разхождаме облечени като стари моми. Ще си помислят, че сме бременни.

— Вместо да си помислят, че искаме да ни забременят?

— Точно така.

— Не зная, Франки, не съм сигурна, че…

— Ана, ти си прекрасна и го знаеш. Просто трябва да преодолееш срамежливостта си и да поработиш върху себе си. Сложи малко гланц за устни, ходи изправена, изпъни раменете, глътни корема, стегни дупето — и готово!

Опитах се да си представя как би изглеждало всичко това. С гланца за устни беше лесно, но когато се опитах да се концентрирам върху изправянето, изпъването, гълтането и стягането, толкова се съсредоточих, че не забелязах сърфа, изхвърленото от вълните дърво или малкото дете в краката си, препънах се, прелитайки през въображаемото препятствие и зарових нос в горещия пясък.

— Няма да стане — заключих.

Франки се покатери на леглото и ме стисна за раменете.

— Трябва да стане. Повярвай ми. Ти си идеална!

— Наистина ли мислиш така?

ТРЯ-Я-Я-Я-ЯС!

Двете с Франки изпищяхме в един глас от неочакваната гръмотевица. Мен ако питате, внезапната промяна във времето беше ясен знак, че небесата не желаят аз да се разхождам по бикини по плажа. Когато небето притъмня и от него рукна пороен дъжд като стена, двете с Франки вперихме погледи в големия френски прозорец зад нас, наблюдавайки как дъждовните капки се стичат по стъклото. Тя продължи да се взира така още дълго време, проследявайки очертанията на водните струи надолу по прозореца с отсъстващ вид. Понякога правеше така — сякаш съзнанието й се раздвояваше и едната половина оставаше с мен, а другата започваше да живее някакъв свой живот, някъде надалече с хора, които не можех нито да видя, нито да чуя.

— Той обичаше нощните бури, помниш ли? — прошепна тя по-скоро на собственото си отражение в прозореца, отколкото на мен. Кимнах и склоних глава на рамото й. Това беше единственият път, когато го спомена за много дълго време напред.