Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (30)

Тридесет

За последен път дойде време за лягане в калифорнийската къща. Облякох си новата тениска, нахлузих едни джинсови къси панталонки и се мушнах в чаршафите, но нямах никакво намерение да прекарам последните си часове в Занзибар Бей, спейки на съседното легло до Франки. Преди да загася лампата отново настроих алармата на мобилния на вибрация и внимателно сложих телефона под възглавницата. До времето на срещата оставаха час и четиридесет и пет минути.

Бях съвсем будна, когато възглавницата взе да вибрира под бузата ми. Този път Франки си беше в леглото, съвсем неподвижна под чаршафите и очевидно потънала в дълбок сън.

Вече бях напълно облечена, така че ми оставаше само да си грабна джапанките и да се изнижа от стаята. Набързо проверих косата и свежестта на дъха си в банята на долния етаж, после затичах по познатия път към „Шак“, към Сам, за последен път.

Двамата със Сам отидохме пак на Виста, разпънахме одеялото върху пясъка, надявайки се отново да останем съвсем сами като предишния път. Разказах му за вечерята и за концерта на „Хеликоптър пайлът“, който беше причина все още да сияя.

— Това означава ли, че двете с Франки пак си говорите? — той си играеше с кичур от косата ми, като непрекъснато го завиваше и развиваше около пръста си.

— Нещо от този род — отговорих. — Всъщност не, не съвсем. Да речем, че е нещо като временно отлагане на екзекуцията.

— Сигурен съм, че все някак ще успееш да разрешиш този проблем.

Въздъхнах.

— Хайде да не говорим за Франки точно сега.

Сам само кимна и ме притисна още по-силно. Сгушихме се един в друг върху одеялото, загледани в звездите и замълчахме. Потънах в нощното небе, носейки се мислено из въздуха и сякаш виждах нас двамата от висините, следвайки прашеца на падащите звезди.

— Ще се чувствам странно, когато си заминеш — наруши мълчанието Сам, като стисна пръстите ми и нежно ме положи на одеялото.

— Не мисли за това сега. Имаме още няколко часа.

Той се усмихна и ме целуна, възстановявайки внимателно позата от първата ни нощ на плажа. Този път обаче аз не забравих. Този път, когато тялото му легна върху моето, когато голият му корем се притисна в моя, притискайки мен към одеялото, а одеялото — към пясъка, аз си дадох сметка, че това вече не е нещо, което просто трябва да изтърпя; че не е мистериозно преминаване от точка А към точка Б, което ще ми позволи да се придвижа на по-преден ред в един различен живот.

Въздухът беше топъл и вълните целуваха стъпалата ни. Далече на хоризонта първите лъчи предвещаваха идването на слънцето, а луната продължаваше да грее и в един миг тяхната светлина се срещна, като всяко небесно тяло правеше сиянието на другото още по-ярко и омагьосващо. Когато звездите постепенно избледняха, за да отстъпят място на зората, аз си дадох сметка, че това е може би последният път, когато го виждам и че каквото и да ми поднесе животът оттук нататък, никога вече няма да има толкова необикновен и вълшебен миг като този.

Загърнах голото си тяло с пуловера на Сам и се отпуснах до него върху одеялото с очи вперени в небето.

— Странно — промълвих, преплитайки крака с неговите. — Уж трябва да ми е тъжно сега, но не е така. Не че няма да ми липсваш, но имам чувството, че…

— Че всичко си е на мястото — довърши мисълта ми той.

Усмихнах се.

— Сам, благодаря ти, че ме изслуша вчера. Че понесе да чуеш за Франки и за Мат и всичко останало.

— Няма нужда да ми благодариш — отговори той.

— Знаеш ли, че тя се опари на медуза? — И аз се разсмях, припомняйки си целия театър, който Франки разигра.

— Непобедимата Франки е била поразена от една медуза?

— От едно бебе медуза. Но когато Ред ни каза за концерта, тя оздравя като по магия. Същинско чудо.

Сам се разсмя, впивайки очи в моите, преди да ме сложи върху себе си за последен път.

После просветляващото небе ми даде знак, че е време да се прибирам. Още не си бях събрала багажа, а Ред и Джейн щяха да станат рано, за да натоварят колата за обратния път.

Навлякох пак собствените си дрехи и върнах пуловера на Сам.

— Задръж го — каза той. — Нека нещо ти напомня за мен.

— Не ми е нужен пуловер за това — отговорих, докато го намятах на раменете си.

— Тогава го задръж, просто защото е хладно.

Сам сгъна одеялото и тръгна по плажа към нашата лятна къща, водейки ме за ръка.

— Този път ще се прибера сама — казах. — Искам да се сбогувам с брега. Освен това те сигурно ще станат рано.

Сам кимна, обгръщайки ме с ръце за една дълга прощална целувка.

— Ще се видим някога, Ана Аби от Ню Йорк — прошепна в ухото ми той.

Докоснах устните му с пръсти, потънах в очите му за последен път и продължих сама по плажа. Обърнах се назад само веднъж, за да погледам как се слива с тънката бежова линия на брега — само черната точка на неговата тениска бележеше къде би трябвало да е сега.

Аз дори не те познавам, но въпреки това ти вече си част от живота ми; незаличим предел в него.

Къщата все още беше тиха. Макар тялото ми да бе изтощено, в този момент не бих могла да заспя. Вместо това минах през парадния вход, прекосих приземния етаж, отворих плъзгащата се врата на верандата и излязох в задния двор.

Слънцето не беше се показало напълно и въздухът все още беше хладен, примесен със ситни капчици солена мъгла. Тръгнах боса по влажната трева, както бях сторила и в първия ден тук, после приседнах на най-долното стъпало, унасяйки се в приспивния шум на вълните. Една самотна чайка крачеше по плажа пред мен, сякаш очакваше някакви новини. Но всички останали обитатели на сушата, въздуха и океана бяха скрити, оставяйки ме насаме с чайката да размишлявам за всички пропуснати случаи, когато съм могла да кажа на Франки как всъщност се бях влюбила в брат й.

Още в нощта на рождения си ден, преди да обещая да пазя тайна, бих могла да я придърпам в къщата под формата на някакъв женски емоционален пристъп и да й призная за моето тайно желание и как то се е превърнало в реалност.

Или пък след всички ония тайно разменени с Мат погледи над масата. Или пък когато вземах от него книги за четене. Докато висях в стаята му, очаквайки всеки момент тя да ни изненада. Просто трябваше да я накараме да седне при нас и да й кажем.

Можех да й кажа веднага след погребението, когато се заключихме в нейната баня и слушахме диска на „Хеликоптър пайлът“.

Или когато ми разказа измислената история за Йохан.

Във всички онези случаи, когато не успях да я защитя; не и от единственото нещо, което имаше някакво значение — загубата на Мат.

Можех единствено да я предпазя от тази тайна, застанала между нас. Можех да я защитя от познанието; от страданието да рисува несбъднали се възможности; от непоносимата мъка на безкрайните въпроси „ами ако?“.

Ами ако той не беше умрял?

Ами ако тази връзка се окажеше просто авантюра?

Ами ако тази връзка се окажеше любовта на живота ни?

Една вечер Мат ме целуна. Следващите няколко седмици минаха за мен като в мъгла, прелетявайки като куршум в небето, който не оставя следа. Когато ме притисна към себе си в първата ни нощ, целият ни съвместен бъдещ живот премина пред очите ми в краткия миг, докато устните му бяха върху моите; как ще живеем врата до врата с Франки и нейния бъдещ съпруг, така че децата ни да пораснат и да станат най-добрите приятели.

Но когато той загина, тази представа умря заедно с него. Вече нищо не виждах и не можех да си представя.

И чак сега, когато бледата зора едва се показваше на хоризонта в последната ни утрин в Калифорния, аз най-накрая си дадох сметка какво е било за мен най-тежкото нещо след смъртта на Мат. Не беше фактът, че загубих брат като Франки или пък син като леля Джейн и чичо Ред. Най-тежко за мен беше, че всъщност не знаех какво точно съм изгубила, колко много ще ме боли и колко дълго ще ме преследва мисълта за него. Когато си отиде, той отнесе тази тайна със себе си. И дори да бях написала стотици писма до него в дневника си, тези въпроси пак щяха да останат без отговор и нямаше да съм по-близо до истината, отколкото бях онази вечер, когато допрях пръсти до парчето стъкло на врата му и отвърнах на целувката му.

В продължение на близо година писмата бяха моята единствена връзка с него; единственото доказателство, че не съм си въобразила времето, прекарано заедно с него като различната от неговата-най-добра-приятелка. Когато видях дневника ми да се бори отчаяно с вълните, почувствах толкова остро и отчаяно загубата му, сякаш отново бях в болницата, а лекарят ни съобщаваше, че не са могли да го спасят. В един момент дневникът беше в ръцете ми, мек, близък и истински; в следващия момент него вече го нямаше.

Също както стана с Мат.

И също както беше с Мат, аз трябваше и него да оставя да си отиде.