Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (9)

9

Макар останал сам и на тъмно, Уолтър пак не можа да заспи. През целия си кратък живот никога не беше заспивал сам. Край него винаги беше Джем или пък Кен, осигурявайки му уютна топлина и спокойствие.

Момчето постепенно започна да различава очертанията на предметите в стаята под лунната светлина, но това бе дори по-лошо от непрогледния мрак, който цареше допреди малко. Имаше чувството, че картината срещу леглото го наблюдава злобно от стената… Картините винаги изглеждаха различни на лунна светлина. Тогава на тях изскачат неща, за които денем дори не си подозирал. Дългите дантелени завеси пък приличаха на високи мършави жени, които хлипат от двете страни на прозореца. Из цялата къща се носеха различни шумове — скърцане, въздишки, шепот. Май птиците от тапетите наистина започваха да оживяват. Внезапно смразяващ страх полази на тръпки по тялото на Уолтър, но после една мисъл погълна всички останали страхове. Мама беше болна. Най-накрая трябваше да повярва в това, щом и Оупъл потвърди, че е истина. И сигурно точно в този момент майка му умира! Или пък вече беше мъртва! Когато се прибере у дома, нея вече нямаше да я има. Уолтър се опита да си представи „Ингълсайд“ без мама.

Момчето внезапно осъзна, че не може да понесе тази мисъл. Трябваше да се върне у дома. Точно в този момент и нито миг по-късно. Да види мама преди тя… преди да е умряла. Ето какво е намеквала леля Мери Мария. Тя е знаела, че майка му е на смъртно легло. Нямаше никакъв смисъл да буди останалите с молби да го върнат у дома. Едва ли щяха да го сторят… Само ще му се присмеят. Пътят до тях беше ужасно дълъг, но той ще върви цяла нощ.

Уолтър тихомълком се измъкна от леглото и навлече дрехите си. После взе обувките в ръка. Не знаеше къде мисис Паркър е оставила шапката му, но сега това нямаше никакво значение. По-важното бе да не вдига шум… В момента неговата единствена цел бе да избяга и да стигне при мама колкото се може по-скоро. Жалко само, че не можеше да се сбогува с Алис. Надяваше се обаче тя да го разбере.

Прекоси тъмния хол… Спусна се надолу по стълбите, стъпало по стъпало, задържайки дъха си… Нямат ли край тези стълби? Сякаш мебелите го дебнеха в тъмното. Олеле! Уолтър изпусна една от обувките си. Тя се изтърколи надолу, тупвайки шумно на всяко стъпало, отскочи в преддверието и спря пред предната врата с, както се стори на Уолтър, оглушителен трясък.

Момчето отчаяно се притисна о парапета. Сигурно всички са чули този шум и сега ще се втурнат насам. И вече няма да му позволят да се върне у дома. В гърлото му заседна отчаян стон.

Сякаш изтекоха часове, докато се увери, че никой в къщата не се е събудил и преди да продължи с мъчителното слизане по стълбите. Най-накрая всичко приключи; той си намери обувката и внимателно натисна дръжката на външната врата… Добре поне че в къщата на Паркърови никога не заключваха вратите. Мисис Паркър твърдеше, че у тях няма нищо ценно за крадене, освен децата, но тях никой не ги искаше.

Най-после Уолтър беше под открито небе, а вратата — здраво затворена зад гърба му. Нахлузи обувките и се прокрадна надолу по улицата. Къщата се намираше в края на селото и той скоро се озова на междуселския път. Ужасът, че някой може да го хване и да осуети бягството му, вече отмина. Затова пък сега отново го нападна страхът от тъмното и самотата. Никога досега не беше излизал сам нощем. Целият свят го плашеше. Той беше толкова огромен и застрашителен, а Уолтър се чувстваше съвсем мъничък и безпомощен в него. Дори пронизващият влажен вятър сякаш свиреше в лицето му, за да му попречи да продължи.

Мама умираше! Уолтър си пое дълбоко дъх и тръгна към дома. Вървеше ли, вървеше, преборвайки страха. Вярно, всичко наоколо бе обляно от лунна светлина, но тя само му помагаше да види какво го заобикаля, а нищо от видяното не му изглеждаше близко и познато. Веднъж, докато пътуваше с баща си, Уолтър си помисли, че не е виждал нищо по-хубаво от огрения от луната път, пресечен с тъмни сенки. Но сега сенките изглеждаха толкова черни и заплашително настръхнали, сякаш се канеха да се нахвърлят отгоре му. Полето също го гледаше враждебно, дебнейки като див звяр от всички страни. В канавката проблеснаха две зелени очи и една черна котка с невероятни размери се стрелна през пътя. Но котка ли беше наистина това? Или пък… Нощта ставаше все по-студена и той потрепери в тънката си риза, но нямаше нищо против да зъзне, стига да не се страхуваше толкова… Боеше се от сенките и неясните шумове и всички онези безименни неща, които може би пълзяха из коренищата на дърветата, покрай които минаваше. Зачуди се какво ли е да не те е страх от нищо… Като Джем.

— Аз… Ще се престоря, че не ме е страх — изрече той високо и в същия миг потрепери от звука на собствения си глас, който прозвуча толкова самотен в необятния мрак на нощта.

Въпреки това продължи да крачи напред. Човек не бива да се спира пред нищо, когато там някъде го чака умиращата му майка. По едно време дори падна и зле охлузи и натърти коляното си о един камък. Друг път дочу шум от кабриолет, който го настигаше, и се скри зад едно дърво, докато отмине, ужасен, че доктор Паркър е открил неговото бягство и сега го преследва по петите. Веднъж окаменя от ужас при вида на нещо черно и рошаво, което стоеше неподвижно край пътя. Просто не можеше да мине покрай него… За нищо на света не би могъл… И все пак го направи. Оказа се голямо черно куче. Но куче ли беше наистина?… Така или иначе мина покрай него. При това не хукна от ужаса, че загадъчното същество ще се втурне след него, а само крадешком погледна назад през рамо. Но сянката се отдалечаваше с големи скокове точно в обратната посока. Уолтър докосна с ръка челото си и усети, че цялото му лице е мокро от пот.

В небето точно пред очите му се стрелна падаща звезда и остави огнена следа след себе си. Уолтър си спомни как леля Кити разказваше, че всеки път, когато падне звезда, някой умира. Неговата майка ли е наред сега? И макар да бе съвсем изнемощял и да не вярваше, че краката ще му се подчинят, при тази мисъл той отново закрачи решително напред. Вече му беше толкова студено, че почти забрави за страха. Никога ли няма да се добере до дома? Сякаш бяха минали много часове, откакто напусна Лоубридж.

Оказа се, че са точно три часа. Измъкна се от къщата на семейство Паркър в единайсет, а сега бе два. Когато най-сетне се озова на пътя, чийто край се губеше между крайните къщи на Глен Сейнт Мери, Уолтър въздъхна с облекчение. Но колкото повече вървеше напред, толкова повече сякаш се отдалечаваха потъналите в мрак къщи. А когато най-накрая влезе в селото, всичко му се видя чуждо и непознато. Една крава измуча срещу него през близкия плет и той изведнъж си спомни, че мистър Алек Рийз държи зло куче. Уолтър търти да бяга ужасен, докато не се намери на върха на хълма, пред портата на „Ингълсайд“. Беше си у дома… О, най-сетне стигна у дома!

После поспря за малко, треперещ, връхлетян от ужасното чувство на безутешност и самота. Очакваше да зърне приветливите светлинки в прозорците на родния си дом, а се оказа, че „Ингълсайд“ е потънал в студен мрак. Нямаше как да види, че спалнята откъм задната страна на къщата свети — в нея дремеше медицинската сестра с кошчето на новороденото край себе си. Но в останалата си част „Ингълсайд“ изглеждаше пуст и изоставен, а това окончателно прекърши духа на Уолтър. Той никога не беше виждал, нито пък си представяше как изглежда „Ингълсайд“ в мрака на нощта, когато всичко наоколо непробудно спи.

А това означаваше, че майка му е вече мъртва!

Уолтър със залитане прекоси алеята през потъналия в черни сенки двор и закуцука към предната врата. Беше заключена. Той немощно почука… Дори не успя да стигне чукалото. Не последва никакъв отговор, пък и той не се надяваше особено някой да го чуе… Момчето се заслуша. Не долови никакъв звук, който да му подскаже, че в тази къща има поне една жива душа. Така си и знаеше, мама е умряла, а всички останали са заминали.

Почувства се твърде премръзнал и изтощен, за да събере сили да заплаче. Все пак успя да мине отзад в обора и да изпълзи по стълбата до сеното. Вече дори не го беше страх: мечтаеше единствено за някое местенце на завет, където да се подслони до сутринта. Може би тогава, след като погребат майка му, все някой ще се върне в къщата.

Едно мъничко коте с копринена козина в тигрова окраска, което някой беше подарил на доктора, взе да мърка в тъмното. Миришеше приятно на детелиново сено. Уолтър с благодарност притисна малкото телце до гърдите си — то поне беше топло и живо. Но след малко котето дочу някаква мишка да скърца в тъмното и хукна подир нея. През покрития с паяжини прозорец надничаше луната, но тази студена, далечна и безчувствена луна не носеше утеха и спокойствие. Светлинката в един от прозорците на Глен Сейнт Мери сега му се виждаше много по-дружелюбна. Докато и тя не угасне, той все някак щеше да изтърпи самотата.

Така и не успя да заспи. Натъртеното коляно много го болеше, беше му студено и… имаше някакво много странно усещане в стомаха си. Дали пък и той не умираше? Дано да е така, след като всички останали са или мъртви, или са заминали. Ще свърши ли някога тази нощ? Досега утрото винаги настъпваше, но току-виж сега мракът продължи вечно. Той ужасен си спомни как капитан Джак Флаг разправяше долу в пристанището, че някоя сутрин така ще се ядоса, та няма да позволи на слънцето да изгрее. Може би точно сега капитан Джак най-после се беше ядосал истински.

Сетне и последните светлинки в Глен Сейнт Мери угаснаха… А това вече беше непоносимо. Но в мига, когато от устните му се откъсна отчаяно хълцане, той осъзна, че денят е настъпил.