Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (10)

10

Уолтър се спусна по стълбата и отново се отправи към „Ингълсайд“. Къщата се издигаше като някакво нереално видение, огряна от първите лъчи на зората. Небето над брезовите върхари в Долчинката леко руменееше. Може би ще да успее да влезе през задната врата. Понякога, когато баща му закъсняваше до посред нощ, Сюзън я оставяше отключена.

Задната врата наистина се оказа отключена. И хлипайки от благодарност и облекчение, той се промъкна в хола. Вътре още цареше мрак и момчето внимателно се заизкачва по стълбата. Искаше да се добере до леглото си, неговото собствено легло, и ако никой вече не стъпи в тази къща, ще умре и ще отиде в рая, където можеше да открие майка си. Само че, когато си помисли това, стъпи с цялата си тежест върху опашката на Фъстъка, който спеше на площадката при завоя на стълбището. Фъстъка гневно измяука и гласът му прокънтя из цялата къща.

Сюзън, която тъкмо заспиваше, беше безцеремонно изтръгната от сладката дрямка при този ужасяващ звук. Тя се добра изтощена до постелята чак в дванайсет, след един напрегнат следобед и още по-тежка вечер, за което Мери Мария Блайт имаше немалък дял, тъй като взе да капризничи точно когато напрежението стигна апогея си. Тя най-напред поиска бутилка с гореща вода, после пък се сети за разтривка с мехлем и накрая приключи с влажна кърпа върху очите, защото започвало едно от нейните „ужасни главоболия“.

Сюзън се събуди в три часа със странното усещане, че някой отчаяно се нуждае от нея. Тя стана и на пръсти се приближи до вратата на госпожа доктор. Зад нея обаче цареше тишина… Дори можеше да се чуе спокойното и равномерно дишане на Анн. Сюзън обиколи къщата и отново се върна в леглото, убедена, че онова странно чувство е било част от някакъв кошмар. Но после чак до края на живота си вярваше, че й се е случило нещо, на което обикновено се присмиваше и което Аби Флаг, „затънала до уши в спиритуализма“, наричаше „катарзисно преживяване“. „Уолтър ме повика и аз го чух“, настояваше упорито тя.

Сюзън отново стана и излезе от стаята, вече почти убедена, че тази нощ къщата е нападната от духове. Носеше само една фланелена нощница, която от многото пране беше почти излиняла и се беше свила до над кокалестите й колене. Въпреки това тя се стори най-прекрасното създание на земята на треперещото същество с побеляло от ужас лице, чиито сиви очи я гледаха втренчено отдолу в подножието на стълбата.

— Уолтър Блайт!

Само с два скока той се озова в прегръдките на Сюзън, обгърнат от нейните силни и нежни ръце.

— Сюзън… Мама мъртва ли е? — попита Уолтър.

После за съвсем кратко време всичко си дойде отново на мястото. Уолтър се озова в собственото си легло, стоплен, нахранен и обграден с внимание и ласки. Сюзън набързо разпали огнището, приготви му топла купичка мляко и парче препечен до златисто хляб, а в добавка сложи на масата и панер с неговите любими курабийки. Когато той се нахрани, го изпрати да си легне, а в краката му мушна бутилка гореща вода, за да ги стопли. Накрая целуна и намаза с мехлем подутото му коляно. Толкова беше хубаво да знаеш, че някой се грижи за теб, има нужда от теб и за него ти си важна част от живота.

— А ти, Сюзън, сигурна ли си, че мама не е умряла?

— Мога да се закълна, че майка ти спи спокойно и е много щастлива в съня си, агънце.

— И изобщо не е болна, нали? Защото Оупъл каза…

— Вярно, вчера за известно време тя не се чувстваше съвсем добре, агънце, но сега всичко свърши и този път няма никаква опасност да я изгубим. Ти само се наспи хубаво и ще те заведа да видиш нея и… още едно нещо. Ах, само да ми паднат тези малки дяволски изчадия от Лоубридж! Просто не мога да повярвам, че си изминал пеша целия път дотук. Шест мили! И то в нощ като тази!

— Мъчеха ме страшни мисли, Сюзън — тъжно каза Уолтър. Сега обаче всичко приключи щастливо; той беше в безопасност и с олекнало сърце; беше си отново у дома… Беше…

Беше вече заспал.

Клонеше към обед, когато отвори очи и видя слънчевите лъчи да струят през прозореца в неговата собствена стая. Той стана и закуцука да види майка си. Вече започваше да мисли, че се е показал ужасно глупав и майка му едва ли ще му се зарадва като го види и разбере как е избягал от Лоубридж. Но тя само го прегърна и го притисна здраво до себе си. Вече знаеше цялата история от Сюзън и дори беше намислила какво точно да каже на Джен Паркър.

— О, мамичко, нали няма да умреш… И още ме обичаш, нали?

— Нямам никакво намерение да умирам, скъпи, и толкова те обичам, че чак сърцето ме боли. Като си помисля само, че си изминал пеша целия път от Лоубридж дотук, при това в такава нощ!

— И на гладен корем на всичкото отгоре — вдигна рамене Сюзън. — Чудя се само как изобщо е оживял след всичко това. Изглежда чудесата на този свят още не са се свършили и това е едно от тях.

— Моето малко смело момче — засмя се баща му, който в този момент влезе в стаята с Шърли на раменете.

Той потупа Уолтър по главата, а момчето хвана ръката му и здраво я стисна. Нямаше друг на света като неговия татко. И нито една жива душа не бива да узнае колко изплашен всъщност беше тази нощ.

— Вече няма да напускам нашия дом, нали, мамичко?

— Не, освен ако сам не го пожелаеш — обеща майка му.

— Никога… — започна Уолтър, но после млъкна насред изречението. Все пак не би имал нищо против отново да види Алис.

— Я погледни какво има тук, агънце — каза Сюзън, въвеждайки в стаята една румена млада жена с бяла престилка и касинка, която държеше кошче в ръцете си.

Уолтър надзърна в него. Бебе! Едно пухкаво розовобузесто бебе с копринени светли къдрици и тънки пръстчета и ръчички, каквито не беше виждал преди.

— Не е ли красавица — гордо попита Сюзън. — Погледни й само миглите… Досега не съм виждала бебе с толкова дълги мигли. Ами какво ще кажеш за красивите й малки уши — винаги гледам най-напред ушите.

Уолтър се поколеба.

— Много е сладка, Сюзън… О, гледай само какви малки пръстчета. Но… не е ли много мъничка?

Сюзън весело се разсмя.

— Осем фунта^[1] никак не са малко, агънце. А на всичкото отгоре вече започва да се оглежда. Бебе само на няколко часа, а извърта главичка и погледна доктора. Ей богу, не съм виждала такова нещо през живота си.

— Ще бъде с червена коса — каза докторът с видимо задоволство. — Прекрасна златисточервена коса като майка си.

— И лешникови очи като баща си — весело рече госпожа докторшата.

— Чудя се защо поне един от нас не е с руса коса — каза замечтано Уолтър, представяйки си Алис.

— Русокоси ли? Като всички онези Дрю! — възкликна Сюзън с безкрайно презрение.

— Изглежда толкова мила, когато спи — почти изтананика милосърдната сестра.

— Същинско чудо. Всички бебета са сладки, Гилбърт, но тя е най-сладкото от тях.

— Бог да те поживи, Ани, но и преди нея на този свят са се раждали бебета, както знаеш — вметна с подсмърчане леля Мери Мария.

— Като нашето бебе досега не е имало, лельо Мери Мария — гордо рече Уолтър. — Сюзън, мога ли да я целуна… Само веднъж… Моля!

— Може да го направиш — отвърна Сюзън, изпращайки с кръвнишки поглед леля Мери Мария, която се отдалечаваше. — А сега отивам долу да направя черешов пай за вечеря. Мери Мария Блайт направи вчера един… Ще ми се да го бяхте видели, скъпа госпожо доктор. Прилича на нещо, дето го е влачила котката. Ще гледам все някак да го изям, защото храна не се хвърля, но за нищо на света не бих поставила такова нещо на масата пред доктора, поне докато съм още здрава и силна, на което можете да разчитате.

— Не всеки притежава твоя майсторлък при правенето на сладкиши — рече Анн.

— Мамо — започна Уолтър, когато докторът затвори вратата подир тържествуващата Сюзън, — нали ние сме едно много хубаво семейство?

— Наистина много хубаво семейство — щастливо отвърна Анн от леглото си, прегърнала бебето. Скоро тя отново ще бъде на крака, заобиколена от най-любимите си същества, ще се грижи за тях, ще ги учи и приласкава.

А на долния етаж леля Мери Мария отчаяно клатеше глава.

— Знам, че краката на всички новородени са криви, но, Сюзън, краката на това дете са прекалено криви. Разбира се, не е нужно да повтаряш думите ми пред бедната Ани. Държа много да внимаваш да не се изпуснеш пред нея, Сюзън.

Този път Сюзън наистина изгуби дар слово.