Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (12)

12

Гилбърт най-сетне изкара две седмици на лов за бекасини в Нова Скотия, но дори Анн не успя да го убеди да остане цял месец. В края на ноември отново си беше в „Ингълсайд“. Мрачните хълмове с още по-мрачните смърчове по тях представляваха потискаща гледка в рано спускащия се вечерен мрак, затова пък „Ингълсайд“ грееше, облян в уютната светлина на огъня и лампите, от вътрешността му извираше весел смях, заглушаващ жалостивия вой на вятъра, дошъл откъм Атлантика.

— Защо на вятъра му е толкова тъжно, мамо? — попита една вечер Уолтър.

— Той пъшка, защото във въздуха има твърде много влага — изсумтя леля Мери Мария. — Ето, и моят гръб ще ме умори без време, толкова ме боли.

Но понякога дори вятърът свиреше весело покрай сребристосивите стволове на кленовата гора. Имаше даже дни, в които изобщо не духаше и над света грееше мекото слънце на циганското лято, оголелите дървета хвърляха тъмни сенки по поляните, а по залез всичко замираше в безмълвие.

— Погледнете онази бяла звезда над тополата в ъгъла на двора — възкликна Анн. — Всеки път, когато видя нещо такова, се радвам просто защото съм жива.

— Странни работи приказваш, Ани — отвърна леля Мери Мария. — Звездите над остров Принц Едуард са като всички други звезди.

(„Звездите, моля ви се! — мислеше си гневно тя. — Те могат да се видят интересни само на човек, който изобщо не е виждал звезди преди това. Мигар Ани не знае какви огромни липси има в кухнята всеки божи ден. И не си ли дава сметка колко широкопръсто Сюзън Бейкър пилее яйцата и че използва свинска мас дори там, където и мазнината от пърженото месо би свършила същата работа. Май изобщо не я е грижа за собственото й домакинство? Горкият Гилбърт! Не е чудно, че се съсипва от работа!“)

Ноември си отиде, а в една декемврийска утрин всичко осъмна наметнато с вълшебния бял плащ на снега и децата се втурнаха с радостни викове на закуска.

— Мамо, мамо, скоро ще дойде Дядо Коледа.

— Не ми казвайте, че все още вярвате в Дядо Коледа — обади се леля Мери Мария.

За щастие Джем не обърна никакво внимание на думите й. Двамата с Уолтър копнееха час по-скоро да изскочат навън, където зимата предлагаше безброй прелестни изненади. Гледката на прорязания със стъпки и следи девствен сняг обаче винаги натъжаваше Анн; за съжаление това не можеше да се избегне, но пък съществуваше още толкова много красота — здрачаването, когато западното небе лумваше в алени пламъци над побелелите покриви, долчинки и виолетовите хълмове в далечината, а Анн седеше в дневната пред пукащия в огнището кленов пън. Игривите езици на огъня в камината винаги й се струваха прекрасни — те танцуваха с толкова невероятни извивки и подскоци. Под променливата им светлина ъглите на стаята ту изчезваха, ту изплуваха отново от мрака, а по стените се образуваха причудливи картини. През прозореца играта на огъня се отразяваше и върху заметнатата с бяла пелена поляна край къщата… А леля Мери Мария седеше изопната като струна на стола. Сигурно никога не си позволяваше да се отпусне…

Затова пък Гилбърт се обтягаше върху дивана, опитвайки се да отхвърли потискащата мисъл, че онзи ден загуби един от своите пациенти, болен от пневмония.

Малката Рила се опитваше да захапе дребните си розови юмручета, докато се поклащаше в кошчето; даже Фъстъка, свил белите си лапи под корема, мъркаше край огнището за огромно неудоволствие на леля Мери Мария.

— Та като стана дума за котки — подхвана жално тя, макар никой да не бе отварял дума за това, — не ви ли се струва, че всички котки на Глен Сейнт Мери се събират нощем у нас? Наистина не разбирам как изобщо някой успява да мигне при това мяукане. И тъй като моята стая е отзад, изглежда аз имам най-пълното удоволствие да слушам тези безплатни концерти.

Но още преди някой да успее да отговори, в стаята влезе Сюзън и обяви, че е срещнала мисис Маршал Елиът в магазина на Картър Флаг и тя обещала да ги навести, веднага щом приключи с покупките. Сюзън обаче премълча, че накрая мисис Елиът загрижено бе рекла:

— Какво става с нашата мисис Блайт, Сюзън? Миналата неделя в църквата ми се видя толкова отпаднала и угрижена. Никога не е била такава преди.

— Аз лесно ще ви кажа какво й е на мисис Блайт — мрачно отвърна Сюзън. — Подложена е на непрекъснат тормоз от страна на леля Мери Мария, ето какво й е, а изглежда докторът не може да прекрати това.

— Не е ли това съвсем по мъжки? — заключи мисис Елиът.

— Много се радвам, че ще намине — каза Анн и стана да запали лампата. — Не съм виждала мис Корнелия от много дълго време. Тъкмо сега ще наваксаме с клюките.

— Тази жена е злобна клюкарка — строго рече леля Мери Мария.

Сигурно за първи път в живота си Сюзън настръхна, засегната заради мис Корнелия, и взе да я защитава:

— Точно злобна не е, мис Блайт, нито пък ако беше, Сюзън Бейкър щеше да я слуша и да не го разбере. Злобна, как ли не! А да сте чували, мис Блайт, тая приказка — присмял се хърбел на щърбел?

— Сюзън… Сюзън — намеси се Анн с умолителен тон.

— Да ме прощавате, скъпа госпожо доктор, признавам, че забравих къде ми е мястото в тази къща. Но понякога на човек му прелива чашата на търпението.

И тя затръшна вратата след себе си, което рядко се случваше в „Ингълсайд“.

— Ето, виждаш ли, Ани — натъртено рече леля Мери Мария. — Но тъй като ти продължаваш да нехаеш и не обръщаш внимание на подобни неща, слугите ще ти се качат на главата.

Гилбърт стана от дивана и се отправи към библиотеката, където един изморен труженик на спокойствие би могъл да отдъхне поне за миг. А леля Мери Мария, която не можеше да понася мис Корнелия, се оттегли в леглото си. Ето защо, когато пристигна в „Ингълсайд“, мис Корнелия завари Анн сама, унило надвесена над кошчето на бебето. Този път посетителката не започна незабавно да докладва за новостите в околността, както иначе й беше обичай. Вместо това остави настрана наметката си, седна до Анн и хвана ръката й.

— Анн, мила, какво става? Виждам, че нещо не е наред. Мигар тая стара досадница Мери Мария те е изтормозила до смърт?

Анн неуспешно се опита да се усмихне.

— О, мис Корнелия… И сама зная, че е глупаво да вземам всичко толкова присърце, но днес е един от онези дни, когато наистина трудно я понасям. Тя… Тя просто трови живота ни.

— Тогава защо не й кажеш да си ходи?

— О, това е невъзможно, мис Корнелия. Поне аз не мога да го направя, а Гилбърт не иска. Твърди, че до края на живота си ще се срамува от себе си, ако изхвърли на улицата собствената си леля.

— Дрън-дрън! — възкликна мис Корнелия. — Тя си има чудесен дом и достатъчно пари. За какво изхвърляне може да става дума, ако просто й предложи да се върне в собствената си къща.

— Съгласна съм, но Гилбърт… Боя се, че едва ли си дава сметка за действителното положение на нещата. Него го няма почти по цял ден, пък и, честно казано, тези спорове са толкова дребнави и незначителни. Даже ме е срам…

— Разбирам те, миличка. Но нали знаеш, че малките камъчета обръщат колата. Естествено е мъжете да не проумяват това. Близка съм с една жена от Шарлоттаун, която добре познава тази твоя леля. Тя ми каза, че Мери Мария Блайт никога през живота си не е имала приятели. Единственото ти спасение, миличка, е да събереш достатъчно кураж и да кажеш, че повече няма да я търпиш в дома си.

— Чувствам се като в онзи кошмар, когато сънуваш, че бягаш от нещо или някого, а краката ти не могат да се отлепят от земята — печално продължи Анн. — Бих търпяла, ако това се случва само от време на време, но то се повтаря всеки божи ден. Сядането на масата се превърна в истински ужас за мен. А Гилбърт вече отказва да реже месото, защото все не може да й угоди.

— Аха, значи поне това е забелязал — студено вметна мис Корнелия.

— Дори един нормален разговор не можем да проведем, докато се храним, защото тя все намира за какво да мърмори. Непрекъснато прави забележки на децата за обноските им и не пропуска да ги смъмри за нещо, когато имаме гости. Някога се чувствахме като на празник всеки път, щом седнем на масата, а сега… В нейно присъствие усмивката замръзва на устните, а поне ти знаеш как кънтеше от смях къщата ни. По всяко време някой все намираше с какво да се пошегува. Тя обаче не одобрява подобно поведение. Днес например каза: „Гилбърт, какво си се нацупил? Да не сте се карали с Ани?“. И това само защото бяхме по-тихи по време на вечерята. Както сама знаеш, Гилбърт винаги е потиснат, ако загуби пациент, за който е мислел, че има още дни на тази земя. На всичкото отгоре двете със Сюзън изобщо не се погаждат. Безсилни сме да накараме Сюзън да не мърмори по неин адрес, а това се случва дори в нейно присъствие. А веднъж направо стана ужасно, когато леля Мери Мария заяви, че не е виждала лъжец като Уолтър само защото го чула да разказва на Ди как срещнал човек от Луната. Според леля Мери Мария трябвало да мием устата на Уолтър със сапун и вода след такива приказки. Това стана причина между нея и Сюзън да се разгори истинско сражение.

На всичкото отгоре пълни главите на децата с отвратителни неща. Представи си, разказала на Нан за някакво непослушно дете, което умряло в съня си, и сега Нан се страхува да заспи. На Ди пък казала, че ако е винаги послушна, ние ще я обичаме колкото Нан, независимо че има червена коса. Гилбърт истински се ядоса, когато чу това, и доста остро разговаря с нея. Все се надявах, че този път тя наистина ще се обиди, но единственото, което направи тя, бе да го погледне с тези свои големи сини очи, пълни със сълзи, и да каже, че не е искала да нарани нечии чувства. Видите ли, тя била чула, че родителите не обичат еднакво близнаците, и имала чувството, че ние предпочитаме Нан пред Ди! После рева цяла нощ, Гилбърт реши, че е бил твърде груб с нея и… се извини!

— Така и предполагах! — отсече мис Корнелия.

— О, сигурно не трябва да говоря по този начин, мис Корнелия. Щом си спомня колко е щедра съдбата към мен, чак ми става неудобно, че обръщам внимание на такива дреболии, пък дори те да ми вгорчават живота. Освен това тя невинаги е толкова ужасна… Даже понякога е приятна.

— Ти ли ми го казваш? — саркастично я прекъсна мис Корнелия.

— Точно така, и мила освен това. Веднъж ме чу да споменавам, че ми трябва нов чаен сервиз, и ми поръча един чак от Торонто. Направила заявка по пощата! Но, мис Корнелия… Той е толкова грозен!

Анн избухна в смях, който премина в хлипане. После отново се разсмя.

— Край, повече никога няма да говорим за нея… Чувствам се някак пречистена, щом изкарах всичко от себе си. Погледни нашата мъничка Рила, мис Корнелия. Не са ли очарователни клепките й, когато спи? А сега хубавичко ще си поклюкарстваме.

Когато мис Корнелия тръгна, вратата зад нея затвори отново предишната Анн — с бодър дух и весело настроение. Но щом остана сама, тя дълго време седя замислена пред огъня. Имаше още неща, за които премълча пред мис Корнелия. Не ги беше споделила дори с Гилбърт. Толкова много незначителни подробности… „Толкова дребни, че дори не мога да се оплача заради тях — мислеше Анн. — Но точно те са най-опасни и гризат живота ми като дървояди.“ Леля Мери Мария с ужасния й маниер да се прави на домакиня в собствената й къща, да кани гости без каквото и да е предупреждение, а те да разбират за тях едва когато хората потропат на вратата… „Кара ме да се чувствам така, сякаш аз съм външният човек тук…“ Леля Мери Мария, която размества мебелите, щом Анн излезе от къщи: „Надявам се да нямаш нищо против, Ани. Според мен тази маса ни трябва много повече тук, отколкото в библиотеката…“. И това нейно по детски неутолимо любопитство за всяка дреболия… Смущаващите й въпроси за най-интимни неща, произнесени на висок глас… „Винаги влиза в стаята ми направо, без да почука… Постоянно души дима… Редовно тупа възглавниците, които аз вече съм бухнала… Все се оплаква, че двете със Сюзън прекалено много клюкарстваме… Непрекъснато хока децата… Трябвало да сме винаги около тях, за да ги държим изкъсо, ето защо са толкова зле възпитани…“

— Глозната стала йейя Маийа — изтърси един ден Шърли.

Гилбърт тъкмо се канеше да го нашляпа за това, когато Сюзън се изпречи в справедлив гняв пред него и му забрани.

„Ние всички сме наплашени до смърт от нея и се задушаваме в паяжината й — продължи да размишлява Анн. — Ще дойде ден, когато всичко в «Ингълсайд» ще се върти около въпроса дали леля Мери Мария би одобрила това. Едва ли ще си го признаем, но такава е горчивата истина. Ще сме готови на всичко само и само тя да не подсмърча обидено в ъгъла. Не, това не може да продължава така.“

Точно в този момент Анн си спомни думите на мис Корнелия, че леля Мери Мария никога не е имала приятели. Каква ужасна съдба! Като човек, постоянно заобиколен от близки и другари, Анн внезапно усети да я обзема съчувствие към тази жена, която никога не се е радвала на нечие предано приятелство… А и бъдещето й не се очертаваше по-радостно — самотна старост, без да има кой да й предложи подслон и закрила, утеха и помощ, любов и топлина. Сигурно занапред ще съумеят да са по-търпеливи и любезни с нея. Всички тези дребни дрязги и пререкания не биха могли да подронят устоите на щастливия им семеен живот.

— Сигурно това преди малко е било просто по-силен пристъп на самосъжаление — изрече на глас Анн и вдигна на ръце малката Рила от кошчето, потривайки нежната й бузка о своята. — Но сега всичко премина и аз искрено се срамувам от себе си.