Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Ingleside, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Ингълсайд“

ИК „Пан’96“

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Любка Момчилова

Илюстрации: Магдалена Добрева

ISBN: 954-657-434-1

История

  1. — Добавяне

38

Когато зави по пътеката към къщата, Нан усети някакво странно гъделичкане, сякаш мравки се надбягваха по гърба й. Дали само така й се стори, или старият изсъхнал клен наистина помръдна? Уф, ето че и този път му избяга, успя да мине невредима покрай него. Така ти се пада, стара вещице, няма да ти се дам! Тя продължи напред по пътеката и нито калта, нито оголените коренища бяха в състояние да помрачат трепетното й очакване. Само още няколко стъпки… и МРАЧНАТА КЪЩА ще се изправи отпреде й, заобиколена от тъмни и зловещи дървета. Най-сетне щеше да попадне в света на вълшебствата. Само дето малко трепереше…

Момичето се промуши през една пролука в гъсто избуялите млади смърчове, които препречваха пътеката. Сега стоеше от другата страна със здраво стиснати очи и не знаеше дали някога ще се осмели да погледне. В един миг тялото й се вцепени от ужас и тя за малко да хукне обратно към дома. Все пак нека не забравяме, че тази дама беше голяма грешница… Кой знае какво можеше да стори на някой случаен посетител. Нищо чудно дори да е вещица. Как това не й беше хрумнало досега?!

После тя решително отвори очи и… не след дълго погледът й се изпълни с горка мъка. Това ли беше МРАЧНАТА КЪЩА — онази тъмна, величава, висока, увенчана с кули постройка от нейните мечти? Това?!

Пред нея се издигаше голям дом, някога боядисан в бяло, който сега беше целият мръсносив. Тук-там по прозорците висяха откачени от пантите капаци, по които още имаше следи от зелена боя. Стълбите към предната врата бяха изпочупени, а порталът изглеждаше в окаяно състояние с тези разбити стъкла. От гредите с красиви орнаменти, обрамчвали някога верандата, не бе останало почти нищо. Та това се оказа просто една твърде стара къща, вече изморена от живота.

Нан отчаяно се огледа наоколо. Не се виждаше никакъв фонтан, нито пък имаше градина… Или поне нещо, което да се нарече градина. Покрай поляната пред къщата имаше занемарена дървена ограда, а вътре буйно растяха бурен и троскот. Някаква мършава свиня риеше отвъд оградата, а насред пътеката никнеха репеи. През клоните на дърветата струеше златна светлина и в единия край на поляната наистина имаше няколко стръка оранжев крем, който самоотвержено се бореше с буренака. А точно под порутените стълби видя туфа невени.

Нан пристъпи бавно към невените. МРАЧНАТА КЪЩА беше изчезнала завинаги. Оставаше й обаче Дамата с мистериозните очи. Тя със сигурност беше истинска… Трябваше да бъде истинска. Какво всъщност каза за нея Сюзън преди толкова време?

— Божичко и пресвета Дево, една не ми изкара акъла от страх! — каза един доста фъфлещ, затова пък приятелски глас.

Нан се втренчи във фигурата, която внезапно изникна от другата страна на туфата с невени. Кой пък беше това?! Не е възможно да бъде… Нан отказваше да повярва, че пред нея е самата Томазина Феър. Това би било направо ужасно! „Но как така — помисли си с примряло от болка и разочарование сърце тя, — та тя е същинска старица!“

Томазина Феър, ако това изобщо беше Томазина Феър (но Нан вече знаеше, че няма кой друг да е), беше наистина стара. И дебела! Приличаше на пухен юрган, пристегнат с връвчица през средата, както кокалестата Сюзън обикновено оприличаваше дебелите жени. На краката й нямаше обувки, носеше зелена рокля, която беше толкова избеляла, че вече биеше на жълто, и стара мъжка филцова шапка на рядката си пепелявосива коса. Лицето й бе съвършено кръгло като буквата О, червендалесто и сбръчкано, с чип нос. Очите имаха избелял бледосин цвят, заобиколени от множество бръчици, които й придаваха добродушен вид.

О, милейди… Моя очарователна и грешна Дама с мистериозни очи, къде си? Какво е станало с теб? Нали ти поне беше истинска!

— Я глей к’во хубаво малко момиченце? Как те викат? — попита Томазина Феър.

Нан се съвзе и си припомни на какво я бяха учили.

— Аз съм… Казвам се Нан Блайт и дойдох да ви донеса това.

Томазина радостно сграбчи пакета.

— Добре че си получих обратно моите спекулации — каза тя. — Ужасно ми липсваха, докато четях онзи алманах в неделя. Значи ти си от момичетата на семейство Блайт, така ли? Ама че хубава коса имаш! Открай време ми се ще да видя някоя от вас. Дочух, че вашата майка ви възпитава като едни същински учени дами. На теб това харесва ли ти?

— Да ми харесва… какво?

О, моя прекрасна грешнице, ти не четеш алманаси в неделя! Нито пък говориш на диалект и не фъфлиш!

— Ами да те възпитават като учена дама.

— На мен ми харесва как ме възпитават — отвърна Нан, опитвайки отчаяно да се усмихне и почти успя.

— Твойта майка е истинска, изискана жена. И си държи на своето. Разбрах го още първия път, като я видях на погребението на Либи Тейлър, и още тогава познах, че е младоженка, щото беше толкова щастлива! И секи път като видя майка ти да влиза в некоя стая, а другите да млъкват, като да чакат нещо да стане, пак си го мисля. И новите моди много й прилягат. На нас, останалите, хич няма да подхождат… Ама влез и поседни де… Много обичам гости. Тогава самотията по̀ се търпи. Не мога да си позволя телефон. Цветята са ми дружинка… Виждала ли си по-хубави невени? А имам и котка.

На Нан й се щеше вдън земя да потъне, но никога не би обидила старата жена, като откаже да влезе в къщата. Томазина, чиято фуста се подаваше изпод полата, я поведе нагоре по разнебитените стълби и двете влязоха в стая, която изглежда беше едновременно и кухня, и дневна. Вътре цареше идеален ред и чистота, а саксиите с цветя й придаваха весел вид. Във въздуха се носеше аромат на току-що изпечен хляб.

— Седни тук — любезно рече Томазина, побутвайки напред един люлеещ се стол с възглавница в ярки цветове. — Ще преместя тая саксия да не ти пречи. Изчакай само да си сложа ченето. Май съм много смешна без него, а? Но го свалям от време на време, защото ме убива. Ето, сега вече ще говоря по-ясно.

Една котка на петна, издаваща всевъзможни и невероятни мяукащи звуци, се приближи да ги поздрави. О, къде сте вие хрътки от рухналия вълшебен замък!

— Тая котка е голям ловец на плъхове — каза Томазина. — Щото тука гъмжи от тях. Това обаче държи настрана разни натрапници, а аз не понасям роднини да ми се пречкат из краката. Не може човек да се поотпусне от тях. И само ме командват, като че ли съм някой парцал. Жената на Джим е най-зла от всички. Оплаква се, че съм си кривяла лицето срещу луната една нощ. Добре де, и какво ако съм го правила? Да не би да съм засегнала луната с това? Накрая си викам „край“, повече не искам да съм последна дупка на кавала и така дойдох тук, сам-самичка. Ще остана, докато ме държат краката. А сега ми кажи с какво да те почерпя — искаш ли да ти направя сандвич с лук?

— Не… не, благодаря.

— Чудни са, ако си хванал настинка. Вече хапнах един — забелязваш ли колко дрезгаво говоря? А преди да си легна, ще си увия един червен вълнен парцал, напоен с терпентин и гъша мас около врата и нищо повече. Няма по-добър лек от това!

Червен вълнен парцал и гъша мас! Да не говорим за терпентина!

— Е, щом като не щеш сандвич… Наистина ли не искаш? Тогава ще надзърна да видя какво имам в кутията за сладки.

Курабиите, изрязани във формата на петли и патоци, се оказаха удивително вкусни и просто се топяха в устата. Кръглите избелели очи на мисис Феър грееха лъчезарно.

— Ще станем приятелки с теб, а? Харесваш ли ме?

— Ще се опитам — задави се Нан.

— Аз имам внуци на твоята възраст там, на запад.

Внуци!

— Ще ти ги покажа на снимка. Нали са хубави? А това тук горе е картината на скъпия ми беден Попа, който се спомина преди дваесе години.

Картината на скъпия беден Попа се оказа направен с цветни моливи портрет на брадат мъжага с ореол от побелели къдрици, ограждащ олисялото му теме.

О, несправедливо отхвърлен възлюбен!

— Беше добър съпруг, нищо че оплешивя още като стана на триесе — гордо продължи мисис Феър. — Божке, колко ухажори имах като момиче! Сега съм стара, но навремето бях същинска хубавица. Царицата на неделните вечеринки! Момците се избиваха кой по-напред да седне до мен. Пък аз вирех глава като съща кралица! Попа от самото начало се навърташе наоколо, ама аз — нищо. Харесваха ми тия, дето са малко по-отракани. Имаше един Ендрю Меткалф… За малко да му пристана. Ама още тогава си знаех, че от това нищо добро няма да излезе. И така, взех Попа. Накрая търпилника му се свърши и той ми даде дваесе и четири часа да реша дали го взимам, или не. Старият много искаше най-сетне да мирясам и много се ядоса, когато Джим Хюит се метна с камък на врата във вира, защото го искаше за зет. Ама ние двамата с Попа наистина живяхме щастливо, като се поопознахме. Той викаше, че ме харесва, защото много-много не мисля. Жените не били създадени да мислят, така разправяше, иначе заприличвали на сухари и било против природата. Никак не му понасяше печен боб и от време на време го удряше лумбагото, но моят балсам от маточина винаги помагаше. В града имаше някакъв специалист, дето обещаваше да го излекува, ама Попа рече, че попаднеш ли веднъж в ръцете на някой от тия специалисти, вече няма да те остави на мира… Никога. Липсва ми, щото сега няма кой да нахрани прасетата. Много обичаше свинско. Не мога да вкуся бекон, ама все за него го приготвях. А тая картина до портрета на Попа е кралица Виктория. Некой път й викам: „Ако ти смъкнат сичките тия украшения и дантели, скъпа, едва ли ще си по-голяма хубавица от мен“.

Преди да пусне Нан да си ходи, тя настоя да прати по нея в „Ингълсайд“ цял плик с ментови бонбони, стъклена розова пантофка, в която можеха да се държат цветя, и един буркан със сладко от цариградско грозде.

— Това е за майка ти. Моето сладко от цариградско грозде винаги става хубаво. Ще намина към „Ингълсайд“ някой ден. Да кажеш на Сюзън Бейкър, че много съм й задължена за смеска от листа на ряпа, дето ми я прати миналата пролет.

Листа на ряпа!

— Исках да й благодаря още на погребението на Джейкъб Уорън, ама тя си тръгна много бързо. На мен пък ми харесва да се заседявам по погребения. Само дето от месеци не е имало нито едно. За мен това си е изгубено време, когато няма погребения. В Лоубридж все ще се случи да умре някой, а понякога и няколко наведнъж. Не е честно така. Ще дойдеш ли пак да ме видиш? Има нещо в теб… „Благоразположението е по-скъпо от злато и сребро“, се казва в Светото писание и май си е съвсем право.

И тя се усмихна мило на Нан… Имаше наистина много мила усмивка. В нея можеше да се открие онази Томазина, отпреди много, много години. Нан също се насили да се усмихне, но очите й смъдяха. Трябваше да се измъкне оттук час по-скоро, преди да се е разплакала.

— Хубаво и добре възпитано малко създание — замислено рече на себе си старата Томазина Феър, наблюдавайки през прозореца как Нан се отдалечава. — Майка й наистина има дар слово и е голяма бърборана, но май това й е най-големият недостатък. Днешните деца се мислят за много умни, а всъщност са само нахални. А това малко човече пак ме върна в младостта.

При тези думи Томазина въздъхна и се върна да допрекопае невените и да изкорени репея по пътеката. „Слава на Господ, че още ми е здрав кръстът“, помисли си тя.

Нан се завърна в „Ингълсайд“ с разбити мечти. Дори покритата с парички долчинка не можеше да я съблазни и пеещата вода напразно я зовеше. Искаше час по-скоро да се прибере и да се скрие от погледите на другите. Двете момичета, които срещна, се разсмяха, когато ги подмина. На нея ли се присмиваха? Как биха могли да се смеят, ако знаеха? Малката глупачка Нан Блайт, която изплете цяла легенда от тънката паяжина на фантазиите си за някаква бледа тайнствена кралица, вместо това попадна на вдовицата на Попа и получи ментови бонбони!

Ментови бонбони!

Не, Нан няма да си позволи да се разплаче. Големите десетгодишни момичета не трябва да плачат. Въпреки това се чувстваше ужасно тъжна и потисната.

В „Ингълсайд“ я посрещна ароматът на соленки с ким, но тя дори не надзърна в кухнята, за да си изпроси някоя от Сюзън. А на вечеря не хапна почти нищо, въпреки че забеляза в очите на Сюзън заплашително да проблясва заплахата за лъжица с рициново масло. Анн също забеляза, че Нан е необичайно тиха, откакто се върна от старата къща на Макалистърови. И то Нан, която можеше да пее от зори до мрак, че и след това! Нима тази дълга разходка в лятната жега е дошла в повече на нейното момиченце?

— Защо е това страдалческо изражение на лицето ти, дъще? — попита предпазливо тя, когато влезе по здрач в стаята на близначките да занесе чисти кърпи и завари Нан свита на стола край прозореца, вместо да преследва тигри в екваториалните джунгли заедно с братята и сестрите си, които вилнееха из Долината на дъгата.

Нан нямаше намерение да признава пред когото и да било колко глупава е била всъщност. Но пред майката езикът някак сам се развързва. И тогава всичко излезе наяве. Анн, както обикновено, я изслуша съвършено сериозно, молейки се наум през цялото време да не избухне в гръмогласен смях. Все още добре си спомняше каква бе тя като дете в „Грийн Гейбълс“. Помнеше Призрачната гора и двете малки момиченца, изплашени до смърт от собствените си фантазии. Тя също беше изпитала горчивото разочарование от рухнали мечти.

— Глупавичката ми… Моята скъпа малка дъщеря, не говори така. Въображението е необикновен дар, но като всеки дар ние трябва да го притежаваме, а не то да ни обсебва. Грешката ти е единствено в това, че приемаш фантазиите си за истина. Но това пък е такова удоволствие… Аз също познавам тази сладка мъка. На теб обаче ти предстои да се научиш къде точно минава границата между реалност и фантазия. И тогава ще можеш да преминаваш по своя воля в един само твой красив свят, което помага да преодолееш не един и два тежки момента в живота.

При тези мъдри и утешителни думи Нан усети, че самоуважението й лека-полека се завръща. Значи майка й все пак не я мисли за чак такава глупачка. При това няма съмнение, че някъде по света все още живее една красива грешница с мистериозни очи, пък дори да не е в МРАЧНАТА КЪЩА… След като размисли, Нан реши, че тя всъщност не е толкова лошо място за живеене с тия портокалови невени и дружелюбната котка на петна и картината на бедния Попа. Оказа се, че това е едно наистина весело място и някой ден тя може би пак щеше да навести Томазина Феър, за да опита нейните курабии. Вече наистина не мразеше Томазина.