Серия
Анн Шърли (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Ingleside, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Ингълсайд“

ИК „Пан’96“

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Любка Момчилова

Илюстрации: Магдалена Добрева

ISBN: 954-657-434-1


15

На сутринта Анн и Сюзън станаха много рано, за да смогнат с последните приготовления преди леля Мери Мария да се е събудила. На Анн й харесваше да става рано, за да улови онзи мистичен половин час преди изгрев, когато светът е във владението на феи и стари езически богове. Харесваше й да наблюдава бледорозовото небе и златното зарево, което се надигаше отвъд църковната камбанария; бистрото сияние на изгрева постепенно пропълзяваше по дюните, докато накрая над селските покриви започваха да се издигат първите виолетови спирали дим.

— Имам чувството, че днес ще бъде необикновен ден, скъпа госпожо доктор — самодоволно каза Сюзън, докато украсяваше портокаловата торта с кокосово брашно. — След закуска ще се пробвам да направя от онези маслени топки и ще звъня на Картър Флаг на всеки половин час, за да съм сигурна, че няма да забрави за сладоледа. А може би тъкмо сега му е времето да изстържем с керемида стълбите на верандата.

— И това ли трябва да направим, Сюзън?

— Нали сте поканили мисис Маршал Елиът, скъпа госпожо доктор, или нещо греша? А тя е виждала стълбището към нашата веранда единствено зацапано. Нали мога да разчитам на вас, че ще се погрижите за украсата? Защото господ не ме е дарил с умението да подреждам цветя.

— Цели четири торти! Ама че работа! — възкликна Джем.

— Организираме ли тържество, правим го както подобава — важно рече Сюзън.

Гостите пристигнаха в уречения час и бяха посрещнати от леля Мери Мария, издокарана в гранатовата си тафтена рокля. Анн предпочете муселина в бонбонени цветове. Отначало мислеше да си сложи бялата муселинена рокля, защото навън грееше истински летен ден, но после размисли.

— Много разумно от твоя страна, Ани — беше коментарът на леля Мери Мария. — Винаги съм смятала, че бялото е само за младите.

До този момент всичко вървеше по предварително начертания план. Масата изглеждаше превъзходно с най-красивия сервиз на Анн и екзотичната нотка, която добавяха белите и морави ириси. Маслените топки на Сюзън се превърнаха в истинска сензация — дотогава в Глен Сейнт Мери не бяха виждали нищо подобно; нейната крем супа беше превъзходна; пилешката салата беше приготвена с продукти, производство на „Ингълсайд“, „където пилетата са наистина пилета“; само дето Картър Флаг прати сладоледа в последния момент. Накрая Сюзън се появи в ръце с тортата и набучените в нея петдесет и пет свещички, като я носеше така, сякаш на подноса беше ни повече, ни по-малко главата на Йоан Кръстител. Тя победоносно пристъпи към масата и тържествено я постави пред леля Мери Мария.

Анн, с вид на любезна, но скромна домакиня, до този момент успя да запази присъствие на духа. И макар всичко да течеше като по мед и масло, все не я напускаше едно загнездило се дълбоко в нея предчувствие, че тепърва има да се случва нещо ужасно. Заета около посрещането и настаняването на гостите, тя пропусна да забележи промяната в изражението на леля Мери Мария, когато мисис Маршал Елиът й пожела „За много години“. Но когато всички се разположиха около масата, Анн най-сетне осъзна, че леля Мери Мария е всичко друго, но не и поласкана. Лицето й беше пребледняло… Но каквато и да беше причината за промяната в настроението й, тя не пророни дума, докато се хранеха, отговаряйки сухо на зададените й въпроси. Хапна едва-едва от супата и си бодна от немай-къде от салатата; що се отнася до сладоледа, за нея той сякаш изобщо не съществуваше.

Но когато Сюзън постави отпреде й великолепната торта с искрящите свещички, тя си пое въздух като риба на сухо и едва успя да прикрие едно отчаяно хлипане, което мина за потисната кашлица.

— Зле ли ти е, леличко? — извика Анн.

Леля Мери Мария ледено я изгледа.

— Съвсем добре съм си, Ани. Всъщност забележително добре за една старица като мен.

Точно в този умилителен момент изскочиха близначките, носейки помежду си кошница с петдесет и пет чаени рози и насред възцарилото се ледено мълчание я поднесоха на леля Мери Мария с поздрави за рождения ден и най-добри благопожелания. Над масата се надигна хор от одобрителни гласове, но леля Мери Мария не се присъедини към тях.

— Близначките ще ти помогнат да духнеш свещичките, леличко — избъбри неспокойно Анн, — а после… Искаш ли ти да нарежеш тортата?

— Е, още не съм чак толкова немощна, Ани, та мога и сама да си духна свещите.

И леля Мери Мария започна да ги духа една по една с измъчен вид, сякаш по принуда. Със същото изражение после наряза тортата. Накрая постави ножа на масата.

— Аз май доста се изморих, Ани. Една стара жена като мен има нужда да си почине след толкова вълнения.

„Хряс!“, разцепи се тафтената рокля на леля Мери Мария. „Бум!“, падна и се разпиля кошницата с цветя, когато тя профуча край нея. „Щрак!“, отчупи се високото й токче по стълбите към верандата. „Тряс!“, хлопна се вратата на стаята й някъде навътре в къщата.

Втрещените гости все пак изядоха с апетит своите парчета торта, доколкото това им позволяваха обстоятелствата. До самия край на тържеството обаче над масата тегнеше потискаща тишина, нарушавана единствено от мисис Еймъс Мартин, която с отчаяно упорство разказваше за някакъв лекар от Нова Скотия, който убил няколко от пациентите си, като им инжектирал дифтеритни бацили. Останалите обаче, стараейки се да не нарушат добрия тон, не се присъединиха към усилията й „да оживи обстановката“ и се оттеглиха — поне доколкото им позволяваше възпитанието — много скоро след това.

Докараната почти до безумие Анн тутакси отърча в стаята на леля Мери Мария.

— Какво стана, леличко?

— Защо беше необходимо публично да огласяваш моята възраст, Ани? И на всичкото отгоре да поканиш Адела Кари, за да разбере колко стара съм всъщност. Тя е готова да й отрежат едната ръка, само и само да разбере на колко съм години!

— Но, леличко, ние искахме… Ние само искахме…

— И представа нямам каква е била целта ти, Ани. Но за едно съм сигурна — че зад това се крие нещо друго… О, чета в теб като в отворена книга, скъпа Ани, но няма да се ровя за подбудите, а ще оставя всичко на твоята съвест.

— Но, лельо Мери Мария, моята едничка цел беше да ти подаря чудесно тържество за рождения ден… За което ужасно съжалявам.

Леля Мери Мария попи очи с носната си кърпичка и се усмихна самоотвержено.

— Аз, разбира се, ти прощавам, Ани. Но ти сама разбираш, че след подобен добре обмислен и дълго подготвян ход, с цел да нараниш чувствата ми не мога да остана повече под един покрив с теб.

— Леличко, ще повярваш ли, че…

Леля Мери Мария тържествено вдигна тънката си прозрачна ръка с дълги възлести пръсти.

— Нека не обсъждаме повече това — само мир да има, само мир.

Същата вечер Анн и Гилбърт отидоха на концерт, но Анн не успя да му се наслади изцяло. Гилбърт прие случката „съвсем по мъжки“, както би казала мис Корнелия.

— Помня, че открай време е много чувствителна, когато стане въпрос за възрастта й. Татко често я закачаше заради това. Наистина трябваше да те предупредя, но забравих. Е, след като е решила да си ходи, ти пък не се опитвай да я спреш.

И въпреки своята преданост към рода, той с облекчение възкликна: „Какво щастливо избавление!“.

— Тя няма да си тръгне. Де такъв късмет, скъпа госпожо доктор — скептично се произнесе Сюзън.

Този път обаче Сюзън сгреши. Леля Мери Мария си замина още на следващия ден, давайки с пресекващ глас опрощение на всички обитатели на „Ингълсайд“.

— Не вини Ани, Гилбърт — великодушно рече тя. — Аз й опрощавам злоумишлените намерения към мен. Освен това никога не съм била против тя да има тайни от мен, макар че за чувствителен характер като моя… Въпреки всичко аз винаги съм харесвала бедната Ани… — И това произнесено с изнемогващ глас, сякаш ей сега ще се строполи в несвяст. — Виж, Сюзън Бейкър е друга работа. За последен път ти казвам, Гилбърт… Постави Сюзън Бейкър на мястото, което й се полага в този дом.

Отначало никой не повярва, че са извадили такъв късмет. После обаче най-сетне осъзнаха, че леля Мери Мария наистина си е тръгнала, че най-накрая ще могат да се смеят колкото им душа иска, без при това да наранят нечии чувства; ще могат да разтворят широко прозорците, без някой постоянно да се оплаква от течение; ще ядат каквото си пожелаят, без някой да натяква, че любимата им храна причинява рак на стомаха.

„Никога досега не съм отпращала толкова набързо и с охота своите гости — мислеше си с известно чувство на вина Анн. — Затова пък колко е прекрасно отново да остана насаме с мислите си.“

Фъстъка на свой ред трескаво се готвеше за младоженец и щателно четкаше козината си, а в градината разцъфна първият божур.

— Този юни ще бъде наистина прекрасен — предрече Сюзън. — В алманаха пише така. Чакат ни няколко сватби и най-малко две погребения. Не ви ли се струва необикновено, че можем отново на спокойствие да си поемем въздух? И като си помисля само, че едва не ви попречих да организирате тържеството за рождения ден, скъпа госпожо доктор. За сетен път се убеждавам, че наистина има провидение. А вие как мислите, скъпа госпожо доктор, дали докторът ще се зарадва, ако подправя с лук пържолата му тази вечер?