Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Ingleside, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Ингълсайд“

ИК „Пан’96“

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Любка Момчилова

Илюстрации: Магдалена Добрева

ISBN: 954-657-434-1

История

  1. — Добавяне

35

Анн най-сетне сама в стаята си… Гилбърт отново го бяха повикали при болен. Тя поседна край прозореца за няколко минути, за да се потопи в магията на нежната нощ и да се наслади на тайнственото очарование на стаята под лунната светлина. „Кой каквото ще да казва — помисли си Анн, — но има нещо наистина мистериозно в една огряна от луната стая. Тя сякаш напълно се променя и вече не е така дружелюбна, толкова… човешка. Така изглежда някак чужда, надменна, затворена в себе си. И сякаш те приема като натрапник в лоното си.“

Беше малко изморена след този труден и напрегнат ден, затова пък сега цареше толкова възвишено спокойствие… Децата спяха и „Ингълсайд“ лека-полека заживяваше в обичайния си ритъм. Къщата тънеше в мълчание, само от кухнята се разнасяше едва доловимо равномерно потупване — Сюзън месеше хляб.

През отворения прозорец нахлуваха звуците на нощта. Анн познаваше и обичаше всеки от тях. В неподвижния въздух откъм пристанището долетя гърлен смях. Някой пееше долу в Глен Сейнт Мери и тази песен сякаш й припомни някаква отдавна забравена мелодия. Лунната пътека се разстилаше над водата, но „Ингълсайд“ тънеше в сянка. Дърветата нашепваха „мрачни тайни от миналото“ и някакъв бухал се обаждаше откъм Долината на дъгата.

„Щастливо лято беше това“, помисли си Анн. Сетне си припомни с тиха болка нещо, чуто от леля Кити Шотландката: „Такова лято няма да се повтори“.

Вече никога нямаше да е същото. Ще дойде друго лято… Но децата ще са по-големи, а Рила ще тръгне на училище… „А аз вече няма да имам бебче, за което да се грижа“, помисли си Анн с тъга. Джем навърши дванайсет и вече се говореше за „приемни“… Джем, който до вчера беше нейното мъничко бебче в Дома на мечтите. Уолтър се беше източил на височина, а тази сутрин тя чу Нан да подкача Ди за някакво момче в училище; Ди пламна като ружа и тръсна червенокосата си глава. Е, това е животът. Веселие и болка… страх и надежда… и вечна промяна. Постоянна промяна! Само това беше неизменно. Затова човек трябва да се раздели с миналото и да приема новото с цялото си сърце, да се научи да го харесва, а после да се раздели и с него. Пролетта, прекрасна сама по себе си, трябва да доведе лятото, а лятото — да отстъпи пред есента. Раждане… Сватба… Смърт…

Анн изведнъж си спомни, че Уолтър я помоли да му разкаже какво се е случило на погребението на Питър Кърк. Не беше се сещала за него години наред, но въпреки това ясно помнеше всичко. Сигурно и никой от присъстващите тогава няма да забрави този ден. Сега, докато седеше на обляния в лунна светлина перваз, тя отново си припомни отминалите събития.

Случи се през ноември — първият им ноември в „Ингълсайд“. Циганското лято шестваше наоколо вече цяла седмица. Семейство Кърк живееха в Моубри Нароуз, но опелото се отслужи в църквата на Глен Сейнт Мери, пък и Гилбърт беше личен лекар на фамилията. Затова двамата с Анн отидоха на погребението.

Много добре си спомняше, че беше мек и тих ден, огрян от перленосива светлина. Заобикаляше ги моравокафявият ноемврийски пейзаж със слънчеви петна по високите места и полегата светлина, която си пробиваше път през облаците. Къщата на Кърк се намираше толкова близо до брега, че соленият дъх на морето се усещаше през клоните на мрачните ели, които се издигаха зад нея. Беше голям благоденстващ дом, но колчем го видеше, Анн все си мислеше, че фронтонът на фасадата прилича на дълго и изпито злобно лице.

Анн се поспря да размени няколко думи с малката групичка жени, застанали покрай тясната цветна леха. Всички бяха отрудени души, в чийто живот погребенията идваха като едно от малкото разнообразия.

— Забравих си носната кърпичка — жално каза мисис Браян Блейк. — Какво ще правя сега, като ми потекат сълзите?

— Че защо ти е да плачеш? — безцеремонно я попита зълва й Камила Блейк. Камила никак не обичаше жени, дето сълзите им са на върха на носа. — Питър Кърк нито ти е роднина, нито пък някога си го харесвала.

— Мисля, че на погребение е редно да се плаче — остро й отвърна мисис Блейк. — Така изразяваш чувствата си, когато някой съсед поеме към своя последен дом.

— Ако на погребението на Питър плачат само онези, които са го харесвали приживе, значи няма да се пролеят много сълзи — сухо вметна мисис Къртис Род. — Това е голата истина и няма защо да я потулваме. Той си беше лицемерен стар мошеник и аз това го знам най-добре сред вас. Но кой минава сега през малката портичка в оградата? Не… Само не ми казвайте, че това е Клара Уилсън.

— Напротив, тя е — невярващо прошушна мисис Браян.

— Нали знаете, че след смъртта на първата жена на Питър тя се зарече да не престъпи прага на тази къща, освен за неговото погребение и явно си държи на думата — каза Камила Блейк. — Клара е сестра на първата жена на Питър — обясни тя после на Анн, наблюдаваща с недоумение Клара Уилсън, която мина покрай тях, сякаш не съществуваха, а тъмните й като топаз очи гледаха право напред.

Беше висока жена с тъмни вежди, черна коса и трагичен израз на лицето. Носеше една от онези нелепи шапчици, които все още можеха да се видят единствено по главите на възрастните жени — с пера, мъниста и къса воалетка. Тя не погледна никого, не заговори нито един от присъстващите, а само прошумоля в тревата с дългата си тафтена пола и се изкачи по стълбите към верандата.

— Точно до вратата стои Джед Клинтън и тъкмо си слага физиономията за погребения — саркастично отбеляза Камила. — Изглежда е решил, че е време да влизаме. Вечно се хвали, че на неговите погребения всичко минава като по вода. Никога няма да прости на Уини Клоу, че припадна точно преди неговото слово. Но оттогава нищо подобно не се е случвало. Е, както гледам, тук никой няма намерение да припада. Оливия не е от тия, дето лесно губят съзнание.

— Джед Клинтън, собственикът на погребалното бюро в Лоубридж ли? — попита мисис Рийз. — Че защо не са наели човек от Глен Сейнт Мери?

— И кой да е той — Картър Флаг ли? Нали двамата с Питър цял живот бяха като куче и котка. Картър беше хвърлил око на Ейми Уилсън, не помниш ли?

— Доста мъже я искаха нея — каза Камила. — Беше много красиво момиче, с медночервена коса и очи черни като мастило… Макар повечето хората да смятаха Клара за най-голямата хубавица. Странно, че така и не се омъжи. А, ето го и пасторът най-сетне… С него е и преподобният мистър Оуен от Лоубридж. Че как иначе — нали е братовчед на Оливия. Но освен това слага много „О“-та в молитвите и проповедите си. Я по-добре да влизаме, докато Джед не е изпаднал в истерия.

Преди да седне на стола си, Анн забави крачка да погледне Питър Кърк. Никога не го беше харесвала. „Има лице на жесток човек“, помисли си още първия път, когато го видя. Вярно, красив беше… Но със студени като стомана очи, под които още тогава се бяха образували торбички, и тънки, безмилостно стиснати устни на скъперник. Знаеха го като егоистичен и арогантен в отношенията с близките хора и приятелите, независимо от богоугодното му призвание и неискрените молитви, които отправяше към небето. „Никога не забравя колко е важен и значим“, чу веднъж да говорят за него. Наистина, него всички го уважаваха и гледаха с почит.

И в смъртта бе също толкова надменен и безочлив, както и приживе; имаше нещо в тези прекалено дълги пръсти, сплетени върху неподвижно застиналите гърди, което накара Анн да потръпне. Внезапно й дойде наум за женското сърце, което са държали в шепите си, и тя погледна към Оливия Кърк, точно срещу нея и цялата в черно. Оливия беше висока красива руса жена с огромни сини очи… „За мен няма грозни жени“, беше казал веднъж Питър Кърк… Но лицето й изглеждаше спокойно и безизразно. По него не личаха следи от сълзи. Оливия все пак бе от фамилията Рандъм, а на тях им се носеше славата, че никога не показват чувствата си. Не можеше да се отрече обаче, че позата й е изключително благопристойна, а нито една покрусена вдовица по света не би могла да понесе по-тежка загуба.

Въздухът тежеше от наситения аромат на цветята, отрупали ковчега… И всичко това за Питър Кърк, който през целия си живот дори не подозираше за съществуването на цветя. Имаше венец от неговата масонска ложа, от църквата, от Асоциацията на консерваторите, от училищното настоятелство, големците също бяха изпратили венци и букети. От неговия единствен, отдавна отчуждил се и охладнял син нямаше нищо, затова пък целият клан Кърк се беше отчел с огромен букет от бели рози във формата на котва и надпис „Последно пристанище“, изписан върху кръстосани червени ленти. До него имаше още един, лично от Оливия — от калии. Лицето на Камила Блейк се сгърчи, когато го видя, и Анн си спомни как тя навремето разказваше, че посетила семейство Кърк наскоро след сватбата на Питър с втората му жена и го видяла да изхвърля през прозореца саксия с калии, донесена от младоженката. Виковете му, че няма да търпи бурени в къщата си, кънтели из цялата къща.

Но Оливия очевидно бе приела съвсем хладнокръвно тази случка и оттогава никой не бе зървал калии у тях. Нима е възможно Оливия… Но когато отново погледна спокойното изражение на мисис Кърк, Анн отхвърли това подозрение. Със сигурност цветята бяха подбрани от погребалното бюро, а не от самата вдовица.

Хорът запя „Смъртта като плитко море ни дели от рая“. Анн неволно улови погледа на Камила и разбра, че тя се диви как пък точно Питър Кърк ще попадне в рая, на което и самата Анн се чудеше. Тя почти чу Камила да казва: „Само смей да турнеш ореол на Питър Кърк и да му тикнеш арфа в ръцете!“.

Преподобният мистър Оуен прочете една глава от Светото писание и взе да се моли с много възклицания и прочувствени паузи, които би трябвало да утешат скърбящите сърца. Пасторът на Глен Сейнт Мери се обърна към опечалените с реч, която мнозина сигурно мислеха за неискрена и недостойна дори в случай, когато няма как да не кажеш няколко добри думи за покойния. Но да чуеш, че Питър Кърк е бил любящ баща и нежен съпруг, добър съсед и честен християнин, вече можеше да се смята за светотатство. Камила се скри зад носната си кърпичка, но не за да попие сълзите, а Стивън Макдоналд се изкашля многозначително веднъж-дваж. Мисис Браян явно беше заела кърпичка от някого, защото хълцаше и се секнеше често-често в нея, но сведените очи на Оливия останаха напълно сухи.

Джед Клинтън най-накрая въздъхна с облекчение. Всичко вървеше гладко като по масло… Още един химн, обичайната върволица за последно сбогом към тленните останки и още едно успешно погребение щеше да бъде вписано в поредицата на неговите професионални триумфи.

В един от ъглите на голямата стая се почувства слабо вълнение и Клара Уилсън си проправи път през разместените столове, устремена към ковчега. Като стигна до него, тя се обърна и изгледа насъбралите се. Абсурдната й шапчица се беше наклонила леко на една страна, а изпод нея падаше тежък сноп изплъзнала се от фибите и фуркетите черна коса, който се виеше на рамото й. На никой обаче не му хрумна, че Клара Уилсън изглежда смешно и нелепо. Нейното дълго жълтеникаво лице сега пламтеше в огън, а трескавите й, изпълнени с горест очи мятаха искри. Приличаше на обсебена. Над целия й живот като някаква заразна и неизлечима болест тегнеше горчилка.

— Доста се наслушахме на лъжи… Вие, които сте дошли тук „за последно да изразите своето уважение“ или пък да заситите любопитството си, сега ще ви кажа истината за Питър Кърк. Аз не съм лицемер. Не се боях от него приживе, няма да се побоя и от трупа му. Никой не посмя да му каже в лицето какво наистина мисли за него, но правдата най-сетне трябва да излезе на бял свят… И то тук, на погребението му, където го нарекоха добър съпруг и любезен съсед. Добър съпруг, моля ви се! Той се ожени за сестра ми Ейми… Моята хубава сестричка Ейми. Вие поне знаете колко сладка и добра беше тя. А той почерни живота й. Той я измъчваше и унижаваше — харесваше му да го прави. О, иначе редовно ходеше на църква и отправяше дълги молитви към небето, а и дълговете си плащаше съвестно. Но въпреки това беше истински тиранин. Даже собственото му куче хукваше да бяга, щом го чуеше да идва.

Аз самата казах на Ейми, че ще се кае, задето се омъжи за него. И въпреки това й помогнах да си ушие сватбената рокля. По-добре да й бях извезала савана. Бедното създание отначало си беше изгубило ума по него, но не мина и седмица и видя истинското му лице. Майка му цял живот е била негова робиня и той очакваше от жена си същото. „Няма да търпя някой да престъпва волята ми в моята собствена къща“, казваше. Но тя нямаше сили дори да надигне глава срещу него… Сърцето й беше разбито завинаги. О, само аз знам какво изтърпя бедната ми сестричка. Той я спираше от всичко, даже да отглежда цветя. Не й позволяваше да си има коте… Веднъж й дадох едно и той го удави. Трябваше да се отчита пред него за всеки цент, който е похарчила. Я си спомнете някой виждал ли я е в прилични дрехи, откакто се омъжи? Той я винеше дори че си слага новата шапка, когато се кани да вали. Само дето дъждът не можеше да развали повече и без това жалкия вид на „най-новата“ й шапка, бедната душа! И то точно тя, която толкова обичаше да се гизди! Мъжът й винаги й се подиграваше и не криеше презрението си към нейните близки и приятели. Не се засмя нито веднъж през живота си… Кажете ми, някой чувал ли го е да се смее истински? Той се усмихваше… О, даже доста често се усмихваше — спокойно, мило, и то точно когато вършеше най-грозните си дела. Усмихваше се, когато първата й рожба се роди мъртва, а той й каза, че и тя може да пукне, ако ще ражда все мъртви бебета. Тя си отиде само година след това… Щастлива съм, че поне така се отърва от него. Точно тогава му казах, че вече никога няма да престъпя прага на къщата му чак докато не дойде ред него да го погребват. Някои от вас сигурно са чули това. Удържах на думата си и сега дойдох, за да кажа истината за него. Това е истината. И вие много добре я знаете… — Тя гневно посочи с дългия си пръст към Стивън Макдоналд. — … И ти я знаеш… — обърна се към Камила Блейк… — … Ти също… — По лицето на Оливия Кърк не трепна нито мускулче. — … Вие знаехте… — Бедният пастор почувства, че пръстът й го приковава към стената. — Аз плаках на сватбата на Питър Кърк, но още тогава му казах, че ще се смея на погребението му. И наистина ще го направя.

Тя яростно замахна и се приведе над ковчега. Злото, трупано с години, най-сетне беше овъзмездено. Омразата й се беше отприщила и нямаше сила, която да я спре. Цялата се тресеше тържествуващо и с чувство на пълно удовлетворение наблюдаваше студеното спокойно лице на мъртвеца. Всички с примряло сърце очакваха избухването на отмъстителния й смях. Но той така и не прозвуча. Гневното лице на Клара Уилсън внезапно се промени, сгърчи се и се набръчка като на бебе. Тя плачеше.

После се отвърна от ковчега със стичащи се по бледите й бузи сълзи и тръгна да излиза от стаята. Но преди да е стигнала вратата, пред нея се изправи Оливия Кърк и постави ръка на рамото й. За миг двете жени се гледаха мълчаливо.

Тишината се усещаше в стаята като нечие присъствие.

— Благодаря ти, Клара Уилсън — каза Оливия Кърк.

Лицето й беше непроницаемо както обикновено, но в равния й спокоен глас Анн долови някакво дълбоко прикрито чувство, което я накара да потръпне. Изведнъж й се стори, че пред нея зейна гроб. Клара Уилсън може и да мразеше Питър Кърк, приживе или като умря, но Анн долови със сетивата си, че нейната омраза бледнее пред тази на Оливия Кърк.

Клара си замина, хлипайки неудържимо, и остави Джед да се справя с проваленото погребение. Пасторът, който тъкмо се готвеше да обяви следващия химн „Заспали в лоното на Иисус“, реши, че ще е по-добре да го пропусне и само произнесе благословията си с треперещ глас.

Джед също си спести съобщението, че сега близките и приятелите могат да „се сбогуват с тленните останки“. Усещаше, че единственото, което му остава, е да затвори ковчега и да погребе Питър Кърк колкото се може по-скоро.

Анн си пое дълбоко въздух, докато слизаше по стълбите на верандата. Как добре й дойде свежият полъх след тази душна, напоена с тежък мирис на цветя стая, където натрупаната в душите на две жени горчилка се превърна и в тяхно отмъщение.

Следобедът ставаше все по-мрачен и студен. Тук-там по поляната малки групички обсъждаха с приглушен глас случилото се край ковчега. Все още в далечината се виждаше фигурата на Клара Уилсън, която прекосяваше пасището на път към дома.

— Е, не мислите ли, че това мина всякакви граници? — смаяно рече Нелсън Крейг.

— Шок… Същински шок — допълни Елдър Бакстер.

— Защо някой не се опита да я спре? — настоя Хенри Рийз.

— Защото всички искаха да чуят какво ще каже — отвърна Камила.

— Не беше… благоприлично — обади се чичо Санди Макдугъл. Той винаги имаше по някоя дума, която му доставяше особено удоволствие и непрекъснато я въртеше под езика си. — Никак не беше благоприлично. Погребенията трябва да бъдат благоприличия, каквото ще да става… Благоприлични.

— Божичко, не е ли странен този живот? — каза Огъстъс Палмър.

— Помня точно кога Питър и Ейми взеха да се задяват — замислено рече Джеймс Портър. — Аз също ухажвах жена си тази зима. По онова време Клара беше същинска хубавица, пък какъв черешов пай правеше!

— Винаги е имала остър език — додаде Бойс Уорън. — Щом я видях да влиза, веднага надуших, че тая работа няма да се размине току-така, но и през ум не ми мина, че ще се стигне чак дотук. Ами Оливия! Кой можеше да очаква такова нещо? Жените наистина са много странни.

— Ще говорим за това погребение чак до края на дните си — каза Камила. — В края на краищата, ако не ставаха такива неща, животът щеше да е много скучна работа.

Покрусеният Джед изнасяше ковчега с помощта на своите сътрудници. Когато катафалката прекоси поляната, последвана от процесия бавно движещи се двуколки, откъм плевнята се разнесе сърцераздирателен кучешки вой. Все пак една жива душа истински жалееше Питър Кърк.

Стивън Макдоналд правеше компания на Анн, докато чака Гилбърт. Беше висок мъж от Горен Глен, с глава на древен римски император. Анн винаги го беше харесвала.

— Въздухът мирише на сняг — каза той. — Ноември винаги ми се е струвал много носталгичен месец. Вие чувствали ли сте се някога така, мисис Блайт?

— Да. Сега годината тъгува за изгубената си пролет.

— Пролетта… Пролетта! Аз остарявам, мисис Блайт. И внезапно открих, че сезоните са се променили. Зимата не е онова, което беше… Вече не мога да позная кога е лято и кога — пролет. Няма пролети като едно време! Е, поне старите приятели не идват да ги споделят с нас като преди. Бедната Клара Уилсън… Какво мислите за всичко това?

— Сърцето ме заболя… Толкова много омраза.

— Да-а-а-а. Знаете ли, тя самата беше влюбена в Питър преди много, много години… Напълно заслепена от любов. Клара бе най-красивото момиче в Моубри Нароуз по онова време, но пък Ейми беше весела като птичка и непрекъснато се смееше. Питър заряза Клара и се залюби с Ейми. Понякога постъпваме много странно, мисис Блайт.

Някакъв повей откъм къщата на семейство Кърк раздвижи въздуха около тях; отнякъде връхлетя снежна вихрушка и покри с бяла шапка един далечен хълм, над който редица тополи пронизваха с пиките си сивото небе. Всички ускориха крачка, за да се приберат, преди виелицата да е стигнала Моубри Нароуз.

„Имам ли право на щастие, когато толкова други жени страдат“, питаше се Анн по пътя към дома, а пред очите й все беше картината как Оливия Кърк благодари на Клара Уилсън…

Анн се надигна от перваза на прозореца. Оттогава бяха минали близо двайсет години. Клара Уилсън почина, а Оливия Кърк се пресели на континента, където се омъжи повторно. Беше много по-млада от Питър.

„Времето понякога е милостиво към нас — помисли си Анн. — Колко ужасно е толкова години да таиш горчилката в себе си като някое безценно съкровище. Но според мен Уолтър никога не трябва да узнае какво се случи на погребението на Питър Кърк. Това определено не е история за деца.“