Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (3)

3

На следващата сутрин в края на тази седмица, изпълнена с прекрасни дни, Анн занесе цветя на гроба на Матю, а същия следобед се качи на влака от Кармъди за дома. Известно време си припомняше всички онези любими места и хора, които оставя зад себе си, но после мисълта й се понесе към любимите същества и кътчета, които я очакваха вкъщи. Сърцето й пееше от радост по време на цялото пътуване, защото се завръщаше в къщата на щастието; в къщата, където всеки, прекрачил прага, чувстваше, че това е истински дом; къщата, изпълнена във всеки един миг със смях и весели мънички личица.

„Чудесно е да се завърнеш у дома“, мислеше си Анн, ровейки из чантичката за писмото на малкия си син, което така я развесели предишната вечер. Прочете го гордо пред обитателите на „Грийн Гейбълс“ — първото писмо, което някое от нейните деца й изпращаше. Беше много мило кратко писъмце от нейния седемгодишен син, който ходеше на училище едва от една година. В правописа на Джим все още имаше пропуски, а единият от ъглите на листа беше зацапан с мастилено петно.

Ди плака цяла нощ, защото Томи Дрю я заплаши, че ще изпече куклата й като свинска пържола. Сюзън ни разказва много хубави приказки за лека нощ, но не като теб, мамо…

„Как е възможно да съм била щастлива цяла седмица, далеч от най-скъпите ми същества?“, мислеше си господарката на „Ингълсайд“.

— Чудесно е някой да те очаква в края на дълго пътуване! — възкликна тя, слизайки от влака на перона в Глен Сейнт Мери, където попадна в прегръдките на Гилбърт.

Никога не беше сигурна, че той ще я посрещне — все ставаше така, че някой умираше или се раждаше; а нито едно завръщане не беше съвсем пълно за Анн, ако съпругът й не я чакаше. А сега той дори носеше хубавия си светлосив костюм! („Колко съм доволна, че си сложих блузата слонова кост с воланите и кафявия костюм, макар мисис Линд да твърдеше, че е лудост да се обличам така за пътуването. Ако не го бях направила, сега нямаше да съм достатъчно хубава за Гилбърт“)

Целият „Ингълсайд“ беше ярко осветен от весели японски фенери, окачени на верандата. Анн радостно се втурна по алеята, очертана от двете страни с лехи жълти нарциси.

— Върнах се, „Ингълсайд“ — провикна се тя.

Отново бе заобиколена от цялото си семейство… Смехове, радостни възклицания, възторжени ръкомахания, а отстрани Сюзън Бейкър се усмихваше благовъзпитано. Всяко от децата носеше букет, набран специално в нейна чест, даже двегодишният Шърли не правеше изключение.

— Ето на това му казвам аз хубаво посрещане у дома! Всичко наоколо сякаш прелива от щастие.

— Ако някога пак заминеш, мамо — тържествено заяви Джем, — аз ще хвана апендикс.

— И как точно смяташ да го хванеш? — заинтересува се Уолтър.

— Ш-ш-ш-шт! — смушка го с лакът и заговорнически прошушна Джем. — Това е заразна болест.

Сюзън Бейкър гореше от нетърпение да й разкаже какво се бе случило в нейно отсъствие: кравата на мисис Фенър Дъглас изяла петдесет и седем пирончета и се наложило да викат ветеринар чак от Шарлоттаун; Том Флаг си боядисал мустаците, „а са минали едва две години, откак почина жена му“; Роуз Максуел от пристанището зарязала Джим Хъдсън от Горен Глен, пък той й изпратил сметката колко се е охарчил да я ухажва… Пък какво отбрано общество се събрало на погребението на мисис Еймаса Уорън и как открили Шърли да стои в обора точно под един от конете… „Едва ли някога съм била по-уплашена, скъпа госпожо доктор…“ Как имало достатъчно тревожни признаци да подозират, че сините сливи са поразени от мана; и как Ди цял ден си припявала „Мама днес се връща у дома, днес се връща у дома, днес се връща у дома…“ по мелодията на „Щастливи вървим по пътя си“. И как Фъстъчето паднало в коритото с дъждовна вода край обора… „Почти се беше удавил, скъпа госпожо доктор, но за късмет докторът го чу да мяучи и в последния възможен момент го извади оттам.“ (Какво значи „в последния възможен момент“, мамо?)

— Сега обаче по всичко личи, че е напълно възстановен — отбеляза Анн, поглаждайки лъскавата козина с черни и бели петна на въпросния котарак, който мъркаше в креслото край камината.

Преди година Нан донесе от селото едно клето мършаво коте, което някакви момчета измъчвали, и Гилбърт го кръсти Фъстъчето. Тогава името му подхождаше, но сега съвсем не отговаряше на външния вид на охранения домашен любимец.

— Мамичко, не може ли да вечеряме по-скоро — жално се обади Джем. — Чувствам, че ми стърже коремът. Пък и ние сме приготвили на всеки от любимото му ястие.

— Нали чухте — ние, както казала бълхата на слона след свършената работа — отбеляза с усмивка Сюзън. — Помислихме, че вашето завръщане си заслужава да бъде отпразнувано, скъпа госпожо доктор. Къде се изгуби точно сега, Уолтър? Тази седмица е негов ред да бие гонга в часовете за хранене!

Вечерята се превърна в същинска празнична трапеза. После Анн сложи децата да спят и накрая останаха сами със Сюзън.

— Скъпа госпожо доктор — каза тя притеснено, — има нещо друго, за което съм длъжна да отворя дума пред вас. Мисля, че Уолтър подозира нещо. Няма съмнение, че някое от децата в Глен Сейнт Мери му е подшушнало това-онова. В днешно време доста деца знаят много повече от това, което се полага на техните години. Та онзи ден Уолтър идва при мен, един такъв замислен, и ми вика: „Сюзън, казва той, много ли са скъпи бебетата?“. За миг загубих ума и дума, скъпа госпожо доктор, но после се съвзех. „Някои хора ги мислят за голям разкош, викам му, но тук в «Ингълсайд» са нещо много необходимо.“ Така че, ако той и при вас дойде със същото, вие, скъпа госпожо доктор, вече сте подготвена и ще знаете как да му отговорите.

— Благодаря ти, Сюзън — сериозно отвърна Анн. — Пък и без това мисля, че е време всички да научат за нашето радостно очакване.

Но най-хубавият момент от тази първа вечер у дома бе, когато Гилбърт застана край нея до прозореца и двамата видяха как откъм морето пропълзя мъгла, която постепенно скри посребрените от луната дюни и пристанището, достигайки чак до тясната долина под „Ингълсайд“, в която се гушеше Глен Сейнт Мери.

— Каква радост да се завърна след тежък ден и да те заваря вкъщи! Щастлива ли си, Анн?

— Истински щастлива! — И Анн се наведе да вдъхне аромата от букета с цъфнали ябълкови клонки, които Джем беше оставил на тоалетната й масичка. Почувства се обградена и преизпълнена с любов. — За една седмица отново се почувствах Анн от „Грийн Гейбълс“, скъпи мой Гилбърт, но е сто пъти по-прекрасно да съм сред вас и да бъда Анн от „Ингълсайд“.