Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Ingleside, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Ингълсайд“

ИК „Пан’96“

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Любка Момчилова

Илюстрации: Магдалена Добрева

ISBN: 954-657-434-1

История

  1. — Добавяне

29

Тази година октомври стана най-щастливият месец за всички в „Ингълсайд“, изобилстващ от дни, в които просто няма как да не си подсвиркваш с уста, да пееш и да тичаш на воля. Майката в семейството отново бе на крака; тя отказа да бъде третирана като слаба и немощна след тежката болест и правеше планове за промени в градината, но което е по-важно — отново се смееше. Според Джем тя притежаваше най-красивия и жизнерадостен смях на света. Сега отново имаше кой да отговаря на многобройните детски въпроси. „Мамо, какво причинява причината?“… „Мамо, не е ли по-добре да те убие гърмяща змия, отколкото тигър, защото тигърът те разкъсва и после те изяжда?“… „Мамо, ами какво правят малките птиченца, когато дъждът вали като из ведро?“… „Мамо, ние наистина ли сме едно твърде романтично семейство?“…

Последният въпрос дойде от Джем, който беше чул в училище мисис Алек Дейвис да твърди това. Джем никак не харесваше мисис Алек Дейвис, защото всеки път, когато го срещнеше заедно с майка му и баща му, тя неизменно го мушкаше с дългия си костелив показалец и питаше: „А Джеми добро момче ли е в училище?“. Джеми, моля ви се! Е, може пък наистина да са малко романтични…

Случваше се понякога нощем ято диви гъски да пресекат червения кръг на луната и тогава Джем закопняваше да полети с тях към далечни и непознати брегове, откъдето да се върне с кораб, пълен с уловени от него маймуни, леопарди, папагали и други екзотични животни… Или пък да изследва Карибско море. Самото му име неудържимо привличаше Джем. Той по цял ден мечтаеше за схватка с ранен носорог или пък да попадне в смъртоносните прегръдки на питон. А само при произнасянето на думата „дракон“ по тялото му плъзваха мравки. Неговата любима рисунка, окачена върху стената при долната част на леглото, изобразяваше рицар с броня и шлем, възседнал красив едър бял кон, който се беше изправил на задните си крака, докато ездачът пронизва с копието си дракон с игриво завита опашка, надиплена на пръстени зад него и с два върха накрая. На заден план имаше прекрасна дама в розова дреха, която стоеше кротко коленичила с долепени в молитва длани. Нямаше съмнение, че тази дама ужасно прилича на Мейбъл Рийз, заради която деветгодишните рицари вече бяха кръстосали пики в училището на Глен Сейнт Мери. Приликата не убягна даже на Сюзън и тя все подкачаше Джем за това, а той всеки път се изчервяваше чак до корена на косите. Драконът обаче малко го разочарова — изглеждаше толкова малък и незначителен в сравнение с огромния кон. Затова и убийството му не приличаше на някакъв грандиозен подвиг. Виж, драконите, от които Джем спасяваше Мейбъл в тайните си мечти, бяха направо ужасяващи. А миналия понеделник на него наистина му се наложи да я спасява от гъсока на старата Сара Палмър. Не щеш ли… М-м-м! Това „не щеш ли“ е много приятно при произнасяне… Та, не щеш ли, тя е забелязала царствения жест, с който той стисна онова съскащо създание за змийската шия и го метна през плета! Но въпреки всичко в битката с гъсока нямаше такова благородство и романтизъм като при схватката с дракон например.

Октомври беше месецът на ветровете: онези малки ветрове, които шумоляха из долината, и други — големи, дето огъваха върховете на кленовете, виеха покрай брега, но накрая се удряха в скалите… Огъваха се и отскачаха обратно. Нощите с голямата сънлива червена луна бяха достатъчно студени, че да оцениш уюта на топлото си легло. Клоните на боровинковите храсти се оголиха и станаха алени; умиращите папрати се обагриха в наситено керемиденочервено; есента опърли смрадликата зад плевнята; зелените пасища, пръснати тук-там, останаха като кръпки върху ожънатите поля и ниви над Глен Сейнт Мери; а на поляната до тях, точно в края при смърчовете, се разтвориха златни и червеникавокафяви хризантеми. Катеричките скачаха весело из клоните, а щурците свиреха по хълмовете наоколо. Ябълките трябваше да се съберат, морковите да се извадят… Понякога, когато приливите позволяваха това, момчетата отиваха да събират миди и мекотели по брега заедно с капитан Малачи… Приливите, които идваха да милват и ласкаят земята, но после отново се връщаха в морските недра… Пушекът с миризма на изгорели листа, който се носеше навсякъде над Глен Сейнт Мери… Хълбоците на огромните жълти тикви в плевнята и Сюзън, която прави първия пай с боровинки.

От сутрин до здрач „Ингълсайд“ кънтеше от смехове. Дори когато по-големите тръгнаха на училище, Шърли и Рила вече бяха достатъчно пораснали, за да огласят къщата и двора със звънливия си кикот. Анн прекарваше в градината всеки по-топъл ден, а цветовете на есента я опиваха като силно вино. Морното слънце огряваше кърмъзените кленови листа, напомняйки с изискана тъга за отлитащата красота. В един опушен златистосив есенен следобед двамата с Джем засадиха луковиците на лалетата, които щяха да възкръснат през юни в розово и яркочервено, лилаво и златисто.

Но щастието никога не е пълно. Обитателите на „Ингълсайд“ се тревожеха за червеношийката Робин. Някой им каза, че когато другите червеношийки отлетят от тези места, той ще иска да ги последва.

— Дръжте го затворен, докато прелетните птици не отлетят и не падне сняг — посъветва ги капитан Малачи. — Дотогава ще е забравил събратята си и ще се чувства добре чак до пролетта.

Ето защо сега Робин беше затворник, което го правеше някак особено неспокоен. Той летеше безцелно напред-назад из къщата или пък кацаше край някой прозорец и гледаше с копнеж своите другари, които се готвеха да откликнат на някакъв известен само на тях таен зов. Птичката загуби апетит и дори червеите и най-отбраните зрънца, които й предлагаше Сюзън, не можеха да я изкушат. Напусто децата описваха с най-ярки краски какви опасности го чакат навън — студ, глад, неприятели, бури, непрогледни нощи, котки… Но Робин усещаше или пък чуваше онзи далечен зов и цялото му същество искаше да го последва.

Сюзън се предаде последна. Тя мрачно ходи из къщи няколко дни поред и накрая…

— Пуснете го да си иде — рече. — Против природните закони е да го държим затворен.

Пуснаха го в последния октомврийски ден, месец откакто го затвориха в къщата. Децата го разцелуваха на прощаване със сълзи на очи. Той весело подхвръкна и се изгуби от погледите им, а на следващата сутрин дойде отново на перваза на Сюзън, за да си напълни гушката с трохи преди голямото пътуване.

— Той може да се върне отново при нас през пролетта, миличка — каза Анн на подсмърчащата Рила. Но това никак не успокои разплаканото момиченце.

— Ама дотогава има много време — изхълца отчаяно то.

Анн се усмихна и въздъхна. Годишните времена, които се виждаха безкрайни за Рила, за нея минаваха твърде бързо напоследък. Изтърколи се още едно лято, изпроводено по последния си път през златен шпалир от тополите. Скоро, много скоро децата в „Ингълсайд“ вече няма да са деца. Но въпреки всичко винаги ще си останат нейни… Нейни, за да ги посреща, когато се прибират късно у дома… Нейни, за да изпълват живота й с нежност и наслада… Нейни, за да ги обича, да им дава кураж, утешава и мъмри… Това последното само по малко. Наистина понякога ставаха нетърпими. Но все пак не заслужаваха мисис Алек Дейвис да ги нарече "глутницата от „Ингълсайд“, когато чу, че Бърти Шекспир Дрю е бил малко поопърлен, докато е изпълнявал ролята на червенокож, изгорен на клада в Долината на дъгата!

Този ноември се оказа особено мрачен и неприветлив, с източен вятър и мъгли. Имаше дни, когато единственото нещо, което се виждаше през прозорците, бе студената влажна пелена, спускаща се над сивото море отвъд дигата. Зъзнещите трепетлики орониха и последните си листа. Градината беше мъртва, изгубила цветовете и очарованието си. Единствено лехата с аспарагус приличаше на златна джунгла сред общата сивота. Уолтър беше принуден да изостави своето леговище в клоните на клена, където обикновено готвеше уроците си, и да учи в къщата. Валеше… и валеше… и продължаваше да вали.

— Дали светът някога отново ще изсъхне — простена отчаяно Ди.

Но после цяла седмица мина под магията на циганското лято, а в ясните и студени вечери мама промушваше запалена клечка кибрит през решетката на камината, борината лумваше и Сюзън печеше в жаравата картофи за вечеря.

В такива вечери огромното огнище се превръщаше в огненото сърце на дома. Най-хубавата част от деня наставаше, когато всички се съберяха около него след вечеря, Анн шиеше и обмисляше зимния гардероб на семейството. „На Нан трябва да се направи червена рокля, щом й е толкова мерак…“ Тя понякога се сещаше за Хана, която всяка зима тъчеше палтенце за малкия Самюел. Майките не се променят, независимо в кой век живеят… Това голямо братство на любовта и закрилата, на необходимостта да обгрижваш някого.

Сюзън препитваше децата за уроците им, а после те си намираха някакво занимание. Уолтър беше обсебен от поредицата писма, които пишеше от името на една катерица, заселила се в Долината на дъгата, до друга катерица, настанила се да живее зад плевнята. Сюзън уж се присмиваше на написаното в тях, когато той й ги четеше, но тайно ги преписваше и ги пращаше на Ребека Дю.

Намирам, че това става за четене, мис Дю, макар че на вас те могат да се сторят твърде обикновени, за да им обърнете внимание. Знам, че все пак ще извините изкуфялата стара жена, задето ви създава само грижи с тях. В училище казват, че момчето е много умно, пък и това не е поезия в края на краищата. Трябва също така да добавя, че малкият Джем получи пет и половина на изпита по аритметика миналата седмица, а никой така и не разбра защо останалите му оценки са така несправедливо занижени. Не мога да не споделя с вас, мис Дю, но съм абсолютно уверена, че това дете е родено за слава. Може и да не го доживеем, но нищо чудно някой ден той да стане и министър-председател на Канада.

Фъстъка и котето на Нан, Пуси — напомнящо изискана и придирчива малка дама в черно и сребристо, се катереха безразборно по краката на цялото семейство. „Две котки в къщата, а мишките върлуват из килера“, беше единствената неодобрителна забележка, казана от Сюзън. Децата обсъждаха приключенията, които тепърва им предстоят, а от време на време някъде отдалече в студената зимна нощ долитаха воплите на океана.

Понякога мис Корнелия отскачаше да ги навести, докато съпругът й обменя мисли в магазина на Картър Флаг, и тогава всички малки Блайт наостряха уши, защото тя винаги носеше последните клюки и можеха да научат всевъзможни интересни неща за хората. Колко забавно ще е да седят в църквата следващата неделя и да оглеждат онези, за които е станало дума, предъвквайки отново техните тайни, като ги сравняват със спретнатия им и официален вид.

— Ах, колко ти е уютно тук, Анн, миличка! Тая вечер студът наистина си го бива и май започна да прехвърча сняг. Докторът навън ли е?

— Да. Никак не обичам да излиза по това време, но от пристанището се обадиха, че мисис Брукър Шоу настоявала да го види — отвърна Анн, докато Сюзън бавно и крадешком прибираше една голяма рибя кост, която Фъстъка беше примъкнал отнякъде, молейки се мис Корнелия да не я е забелязала.

— И тя е болна колкото съм и аз — ядно рече Сюзън, — ама разправят, че имала нова дантелена нощница и несъмнено държи докторът да я види. Дантелена нощница, представете си!

— Дъщеря й Леона я донесе чак от Бостън като подарък за майка си. Пристигна в петък вечер с четири пътнически сандъка! — добави мис Корнелия. — Много добре помня как замина за Щатите преди девет години — тътрузеше след себе си стария очукан куфар, а нещата й висяха на всички страни заради счупените закопчалки. По онова време доста беше оклюмала, задето Фил Търнър я заряза. Тогава се опита да ни замаже очите, но всички знаеха. А ето я сега, идва да се грижи за майка си, както разправя! Именно тя ще се опита да флиртува с доктора — предупреждавам те, Анн, миличка. Но не ми се вярва той да й обърне внимание, въпреки че е мъж. Пък и ти не си като мисис д-р Бронсън от Моубри Нароуз. Тя ужасно ревнувала мъжа си от неговите пациентки, така ми казаха.

— И от сестрите също — добави Сюзън.

— Е, някои от сестрите са прекалено хубавички за тази професия — продължи мис Корнелия. — Има една Джейн Артър, например, дето взима все нощни смени и се опитва да си изиграе козовете така, че двамата млади мъже, които върти около пръста си, да не разберат един за друг.

— Колкото и да е хубава, тя вече не е първа младост — твърдо отсече Сюзън. — За нейно добро ще е най-после да избере единия и да се укроти. А чухте ли, че Алдън и Стела си имат дъщеричка?

— И аз така разбрах — отвърна мис Корнелия. — Дано Стела има малко повече разум при отглеждането й, отколкото Лизет вложи в нейното възпитание. Ще повярваш ли, Анн, миличка, но навремето Лизет плака с горчиви сълзи, защото бебето на братовчедка й Дора проходило преди Стела!

— Ние майките ставаме много глупави понякога — усмихна се Анн. — Признавам, че и аз се чувствах отвратително, когато малкият Боб Тейлър, който е връстник на Джем, смени цели три зъба, докато на Джем му падна едва първият.

— Боб Тейлър ще го оперират от сливици — вметна мис Корнелия.

— Нас защо никога не ни оперират, мамо? — с огорчение извика Уолтър.

— Мога ли да забравя сватбата на Елси Тейлър! — възкликна мис Корнелия. — Нейната най-добра приятелка — Мейси Милисън, трябваше да свири сватбения марш. Но вместо това тя изсвири погребалния марш. Е, после разправяше, че сгрешила, защото била твърде притеснена и развълнувана, но хората друго си мислят. Тя искаше Мак Мурсайд за себе си. Такъв хубавец, пък и мед му капе от устата — винаги казва на жените тъкмо онова, което искат да чуят. Е, после направи черен живота на Елси. Каквото било — било, Анн, миличка. Те и двамата отдавна вече са на онзи свят, а Мейси е женена от години за Харли Ръсел и хората вече забравиха, че той й предложи с надеждата тя да му откаже, ама тя вместо това рече да. Обзалагам се, че и самият Харли вече го е забравил… Съвсем по мъжки. Сега мисли, че му се е паднала най-добрата съпруга на света и се поздравява за разумния избор.

— Че защо й е предлагал, щом се е надявал да му откаже? Това ми се вижда много странно — рече Сюзън и добави с обезоръжаващо смирение: — Естествено, аз не бих могла да знам всичко около тази история.

— Неговият баща му нареди да й поиска ръката. Харли се опъваше отначало, но после го послуша. А, ето, и докторът се прибира.

Заедно с Гилбърт през вратата влетя и снежният вихър. Той изтръска палтото си и с удоволствие се настани пред домашното огнище.

— Не очаквах да се забавя толкова.

— Не се и съмнявам, че новата дантелена нощница е много привлекателна — отвърна Анн и хвърли закачлива усмивка на мис Корнелия.

— Какво приказваш? Признавам, че някои женски шегички идват в повече на бедния ми мъжки ум. Бях в Горен Глен Сейнт Мери на визита при Уолтър Купър.

— Цяло чудо е, че този човек още се държи — обади се мис Корнелия.

— Не му позволявам да се разкисне — усмихна се Гилбърт, — иначе отдавна да е умрял. Преди година му давах само два месеца, а той реши да ми срине авторитета и продължава да живее.

— Ако познавахте семейство Купър като мен, едва ли щяхте да рискувате с някакви прогнози. Не сте ли чували, че дядо му оживял, след като разровили гроба и извадили ковчега? Явно гробарят още не го е заровил обратно. Както и да е, но дочух, че Уолтър Купър много се забавлявал с репетиции за своето собствено погребение… Съвсем по мъжки. Но ето че Маршал звъни… А този буркан с мариновани круши е за теб, Анн, миличка.

Всички отидоха до външната врата, за да изпратят мис Корнелия. Тъмните очи на Уолтър се взряха в бурната нощ навън.

— Чудя се къде ли е сега Робин и дали му е мъчно за нас — замислено рече той. Дали пък и Робин не е отлетял на онова тайнствено място, което мисис Елиът наричаше Онзи свят.

— Робин вече е стигнал топлите страни — отвърна Анн. — И ще се върне при нас през пролетта. В това съм убедена, а дотогава остават пет месеца. Деца, всички вие отдавна вече трябваше да сте си легнали!

— Сюзън — започна Ди, следвайки Сюзън по петите към килера, — искаш ли да си имаш бебе? Знам откъде би могла да си вземеш едно, чисто ново.

— И откъде?

— У Ейми имат едно съвсем ново. Ейми казва, че ангелите са го донесли, а поне те трябва да са малко по-умни. Там вече има осем деца, ако не броим и последното. Онзи ден дочух да разправяш, че ти е самотно, защото Рила расте много бързо и ти вече си нямаш бебче. Убедена съм, че мисис Тейлър ще ти даде своето.

— Божке, какви мисли минават през главите на децата! Тейлърови открай време си патят от многото деца. Бащата на Андрю Тейлър така и не можа да преброи колко деца има — все спираше по средата и започваше отначало. Само че аз никога няма да взема бебе, което не е от „Ингълсайд“!

— Сюзън, Ейми Тейлър разправя, че ти си стара мома, така ли е?

— Такава орисия ми е отредил Всевишният — отвърна Сюзън, без да й трепне окото.

— А на теб харесва ли ти да си стара мома?

— Честно казано, не особено, малката ми. Но… — И Сюзън се сети за доста съпруги, които добре познаваше. — Животът ме научи, че Господ с едната ръка дава, но с другата взима. А сега занеси ябълковия пай на баща си, пък аз ще донеса чая. На горкия човек сигурно вече му е прималяло от глад.

— Мамо, нали нашият дом е най-прекрасният на света? — каза сънено Уолтър, докато се качваше по стълбите към стаята си. — Само че… Няма ли да е още по-хубаво, ако си имаме и няколко призрака?

— Призраци ли?

— Ами да. В къщата на Джери Палмър гъмжи от призраци. Той даже видял един… Някаква висока дама в бяло, а ръката й била само голи кости. Като разказах това на Сюзън, тя рече, че той или ме будалка, или му има нещо на стомаха.

— Сюзън има право. Пък и в „Ингълсайд“ са живели само щастливи хора. Ето защо, както и сам се досещаш, тук едва ли ще е уютно на някой призрак. Сега си кажи молитвата и заспивай.

— Мамичко, сигурно снощи съм бил много непослушен, защото казах „Дай ни хляба наш насъщен и утре“, вместо днес, но така ми се вижда много по-логично. Дали Господ ще има нещо против, как мислиш, мамо?