Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (20)

20

Не е никак лесно да се припечелят пари в Глен Сейнт Мери, но Джем беше решен на всичко. Най-напред направи пумпали от стари макари и ги продаде на момчетата в училище по два цента парчето. После взе по три цента за всеки от трите си безценни млечни зъба. А всеки съботен следобед продаваше своето парче хрупкав ябълков пай на Бърти Шекспир Дрю. Вечер пускаше припечеленото през деня в медното прасе касичка, която Нан му подари за Коледа. Чудесно лъскаво прасе с прорез на гърба, където да се пускат монетите. Като го напълниш с петдесет медни монети, то само се отваря, стига да завъртиш опашката му.

Рожденият ден все повече наближаваше, а дотогава трябваше да е събрал парите. Веднъж, когато Мак му се изплати, Джем пусна в касичката цели осем цента наведнъж. После Мак завистливо каза:

— Завърти му опашката да видим дали наистина ще се отвори.

На Мак никак не му се вярваше, че това е възможно. Но Джем отказа. Нямаше да отваря прасето, докато не събере парите за огърлицата.

Следващия следобед Благотворителното дружество в „Ингълсайд“ имаше събрание, което неговите членове никога нямаше да забравят. Точно насред молитвата на мисис Норман Тейлър — а мисис Тейлър особено се гордееше със своите молитви — едно малко момче нахлу в стаята.

— Мамо, медното ми прасе е изчезнало! Касичката ми я няма, мамо!

Анн го избута навън, но въпреки това мисис Норман реши, че именно той е провалил нейната молитва и дълго време не прости на Джем, нито пък желаеше да ползва услугите на баща му като лекар, като неведнъж дебело подчертаваше това пред съпругата на пастора с тайната надежда да й направи впечатление.

Когато дамите от дружеството се разотидоха, „Ингълсайд“ беше преровен от тавана до избата, но без никакъв резултат. Джем, разкъсван между обидата от мъмренето за недопустимото си поведение и терзанието от загубата, изобщо не можа да си спомни кога е виждал за последен път медното си прасе. Накрая позвъниха на Мак Рийз и той каза, че го е мярнал върху бюрото на Джем.

— Сюзън, нали не мислиш, че Мак Рийз…

— Не, скъпа госпожо доктор, даже съм готова да се закълна, че не би могъл да стори такова нещо. Вярно, семейство Рийз си има слабости… Много са алчни за пари… Къде, за бога, може да е отишло това прасе?!

— Дали пък плъховете не са го изяли? — предположи Ди.

Джем се присмя на хрумването й, но въпреки това се разтревожи не на шега. Разбира се, че плъховете не могат да изядат едно медно прасе заедно с петдесетте медни монети в него… Но дали наистина е така?

— Не, не, скъпи. Твоето прасе все ще изскочи отнякъде.

Призракът на прасето се появи на следващия ден, когато Джем отиде на училище. Новината за ужасната загуба беше стигнала още преди него и децата му наговориха какви ли не приказки, повечето от които съвсем не го успокоиха. През междучасието Сиси Флаг се промъкна боязливо до него и го загледа подкупващо. Сиси Флаг харесваше Джем, но Джем не харесваше Сиси Флаг, независимо от… Или може би точно заради нейните буйни руси къдрици и огромни кафяви очи. Дори на осем години човек може да си има неприятности с противоположния пол.

— Мога да ти кажа кой ти взе прасето.

— Кой?

— Ще ти кажа, ако ме избереш за „Кралю-порталю“.

Джем реши да изпие до дъно и тази горчива чаша. Беше готов на всичко, само и само да си върне прасето. И изчервен чак до корените на косата, той хвана ръцете на Сиси, докато правеха тунела в играта „Кралю-порталю“. Най-накрая звънецът иззвъня и той си поиска заслужено спечелената награда.

— Алис Палмър каза, че Уили Дрю й казал, че Боб Ръсел му казал как Фред Елиът казал, че знае къде е прасето ти. Върви и питай Фред.

— Измамница — изкрещя Джем, като я гледаше страшно. — Измамница!

Сиси нагло се изсмя. На нея хич не й пукаше! Нали вече беше накарала Джем пред всички да я държи за ръце.

Все пак Джем отиде да пита Фред Елиът, който в началото отрече да знае каквото и да било за някакво си прасе. Джем се отчая. Фред Елиът беше три години по-голям от него, при това видимо по-едър и як. Внезапно го осени прозрение. Той насочи мръсния си показалец към едрото червендалесто лице на Фред Елиът и каза:

— Ти си транссубстационалист — отчетливо изрече момчето.

— Ей, ти, малкият Блайт, я не ме наричай с разни имена!

— Това не е просто име — отвърна Джем, — а вуду заклинание. Ако още веднъж го повторя и насоча пръста си към теб — ето така, може да те споходи лош късмет за цяла седмица. Току-виж си изгубил в играта на пумпали. Ще броя до десет и ако дотогава не ми отговориш на въпроса, ще ти направя вуду магия!

Фред отначало не му повярва. Но същата вечер се състезаваха с кънки и той нямаше никакъв късмет в надпреварата. На всичкото отгоре изгуби цели шест пумпала.

— Добре де… Добре! — предаде се той накрая. — Не си прави труда да казваш заклинанието още веднъж. Мак знае къде ти е прасето… Поне така ми каза.

Мак го нямаше в училище, но когато Анн чу историята от Джем, тя веднага телефонира на майка му. Не след малко мисис Рийз дотича у тях, изчервена и притеснена.

— Мак не е взимал касичката, мисис Блайт. Само искал да провери дали ще се отвори и когато Джем излязъл от стаята, той завъртял опашката на прасето. То се разделило на две и Мак не могъл да го сглоби отново. Затова пъхнал двете половинки и парите в една от новите обувки на Джем, които намерил в дрешника. Наистина не е трябвало да го пипа… Баща му здравата го напердаши и му изби всички щуротии от главата… Но той не е откраднал, мисис Блайт.

— Каква беше онази дума, дето си я казал на Фред Елиът? — попита Сюзън, когато разполовеното прасе беше открито, а парите — преброени.

— Транссубстационалист — гордо отвърна Джем. — Уолтър я откри в речника миналата седмица. После и двамата се научихме да я произнасяме. Повторихме я един на друг двайсет и един пъти, преди да заспим, и я запомнихме.

Най-сетне перленият наниз беше купен и скрит в третата поред кутия от горе надолу в средното чекмедже в скрина на Сюзън — тя беше посветена в тайната още от самото начало — и Джем започна да се тревожи, че този рожден ден никога няма да настъпи. В същото време започна тайно да се наслаждава на мисълта за неведението, в което тънеше майка му. Тя дори не подозираше какво е скрито в чекмеджето на Сюзън… Нито можеше да предположи какво ще й донесе рожденият ден… И мисъл не й минаваше дори за това, докато пееше на близначките приспивната песен:

Съзрях аз кораб по морето.

И видите ли, той бе пълен

с подаръци за мен.

В началото на март Гилбърт се разболя от инфлуенца, която едва не премина в пневмония. В „Ингълсайд“ преживяха няколко мъчителни дни.

Анн продължи да се занимава с обичайните си задължения — прекратяваше караници и изглаждаше отношения; навеждаше се над детските легла на лунна светлина, за да провери дали не е горещо някое от малките челца; но на децата им липсваше нейният смях.

— Какво ще стане, ако татко умре? — прошепваше Уолтър.

— Той няма да умре, скъпи.

Но тайно в себе си Анн също се питаше какво ли ще стане с техния малък свят край пристанището на Глен Сейнт Мери „Четирите вятъра“, ако… Ако нещо се случи с Гилбърт. Те всички зависеха от него. Но баща им оздравя, майка им отново се смееше и най-накрая настъпи вечерта преди дългоочаквания рожден ден.

— Ако тази вечер си легнеш и заспиш рано, мой малък Джем, утрото ще дойде по-бързо — увери го Сюзън.

Джем се опита да последва съвета й, но нищо не се получи. Уолтър заспа като къпан, а той продължаваше да се върти в леглото. Боеше се да затвори очи. Ами ако не се събуди навреме и останалите го изпреварят с подаръците за мама? А той много държеше първи да поднесе своя. Ех, защо не помоли Сюзън да го събуди, за да не се провали! На всичкото отгоре тя отиде някъде на гости, а той не я попита кога ще се върне. Само ако можеше да я чуе като се върне! Е, за да е съвсем сигурен, просто ще слезе долу и ще легне на софата в дневната. Така вече няма да я изпусне.

Джем се прокрадна тихо долу и се сви на кълбо върху дивана. Сега целият Глен Сейнт Мери беше като на длан пред него. Лунните лъчи се процеждаха между снежнобелите дюни и им придаваха някакъв тайнствен и магически облик. Огромните дървета, толкова загадъчни в мрака, протягаха ръце към „Ингълсайд“. Сега чуваше всички звуци, които се носеха из къщата нощем — подът поскърцваше, някой се обръщаше в леглото, недоизгорелите въглища трополяха в огнището, някаква мишчица чегърташе в китайския шкаф… Ами това какво е — лавина ли? Не, само снегът се свлича по покрива. Почувства се малко самотен. Къде се бави още Сюзън? Ех, ако с него сега беше Джипси… Милият Джипси. Мигар вече го забравяше? Не, не е точно забрава, но вече не го болеше толкова силно, когато мислеше за него… Пък и през повечето време вече мислеше за съвсем други неща. Почивай в мир, най-мило сред кучетата! Може пък след време да си вземе друго кученце. Колко хубаво би било точно сега до него да има едно такова… Или поне Фъстъка. Но и котаракът не се виждаше никъде. Ама че е егоист този стар котарак! Мисли само за себе си!

А от Сюзън ни вест, ни кост. Изобщо не се виждаше да се задава по пътя, който под лунната светлина сякаш водеше някъде в безкрая, но Джем добре знаеше, че на другия му край е просто до болка познатото Глен Сейнт Мери. Ще започне да си фантазира разни неща, за да минава по-бързо времето. Някой ден ще замине за далечните северни земи и ще живее с ескимосите. Или ще отплава в далечните северни морета и, вече капитан Джем, ще сготви акула за коледната трапеза на екипажа. Ще отиде на експедиция в Конго, за да изучава горилите. Ще стане водолаз и ще изследва сияйните кристални пещери на дъното на морето. Още при следващото си гостуване в Авонлий ще накара чичо Дейви да го научи как да налива мляко в устата на малките котета. Чичо Дейви го прави толкова умело! Може пък да стане пират. Сюзън иска да го направи пастор. Пасторите правят само добрини, затова пък пиратите живеят толкова интересно! Я гледай ти, малкият дървен войник е скочил от лавицата на камината и стреля с пушката си! Ами ако сега столовете тръгнат да препускат из стаята? А тигровата кожа внезапно оживее! Ами ако „говорещите мечки“, на каквито често се престорваха с Уолтър като малки, наистина обитават къщата и започнат да изскачат от всеки ъгъл! Джем изведнъж се изплаши. Денем не му се случваше да загуби границата между реално и въображаемо, но нощем всичко беше различно. Тик-так, тик-так, цъкаше часовникът… Всяко „тик“ беше стъпка на говореща мечка, която се качва по стълбището. Стълбите бяха почернели от говорещи мечки! Те ще останат там, докато пукне зората… И да ломотят през цялото време!

Ами ако Господ забрави да пусне слънцето и то не изгрее! Тази мисъл така ужаси Джем, че той зарови лице в одеялото, за да се спаси от нея. Така го завари Сюзън, която се появи в дома заедно с портокаловите лъчи на зимното утро.

— Моят мъничък Джем!

Джем постепенно изпъна крайници, седна и се прозя. По всичко личеше, че тази нощ Баба Зима здравата е поработила и горите наоколо приличаха на някакъв вълшебен лес. Най-далечният хълм беше едва-едва обагрен от един ален лъч. Снежните полета отвъд Глен Сейнт Мери леко розовееха. Днес беше рожденият ден на мама.

— Чаках те, Сюзън… Исках да ти кажа да ме събудиш… А тебе все те нямаше и нямаше.

— Слязох долу у семейство Джон Уорънт, защото леля им почина и ме помолиха да стоя тази нощ край тялото — отвърна Сюзън. — И през ум не ми е минало, че ще се опиташ да се разболееш от пневмония веднага щом ми видиш гърба. А сега бягай бързо в леглото, ще те повикам, щом майка ти стане.

Майка му вече беше станала, когато той влезе в стаята при нея, и решеше дългата си лъскава коса пред огледалото. Само да бяхте видели очите й, когато зърна огърлицата!

— Джем, скъпи, за мене ли е?

— Сега вече няма нужда да чакаш, докато пристигне корабът на татко — безгрижно каза Джем.

Но какво светеше със зелени отблясъци върху ръката на майка му? Пръстен… Подарък от баща му. Е, какво пък, пръстените са нещо съвсем обикновено… Даже Сиси Флаг има такъв. Виж, перлена огърлица е нещо съвсем друго! „Да получиш огърлица за подарък на рождения си ден е толкова хубаво!“, беше казала майка му.