Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Ingleside, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Ингълсайд“

ИК „Пан’96“

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Любка Момчилова

Илюстрации: Магдалена Добрева

ISBN: 954-657-434-1

История

  1. — Добавяне

4

— Категорично не! — отсече д-р Блайт с тон, който Джем разбра съвсем ясно.

Джем от опит знаеше, че няма надежда баща му да си промени мнението, нито пък майка му да се опита да го разубеди. Беше по-ясно от бял ден, че по този въпрос двамата са на едно и също мнение. Лешниковите очи на момчето потъмняха от яд и разочарование, докато наблюдаваше жестоките си родители. Той гледаше все по-гневно и по-гневно, но въпреки това те запазиха хладнокръвие и продължиха да вечерят, сякаш нищо особено не се бе случило. Леля Мери Мария, естествено, забеляза възмутения поглед — нищо не убягваше от печалните й избелели сини очи.

Джем прекара с Бърти Шекспир Дрю цял следобед, а Уолтър се спусна към стария Дом на мечтите, за да си поиграе с Кенет и Пърсис Форд. Та Бърти Шекспир каза на Джем, че всички момчета от Глен Сейнт Мери тази вечер отиват на пристанището, за да гледат как капитан Бил Тейлър ще татуира змия върху рамото на Джо Дрю. Бърти Шекспир също щял да ходи и покани Джем да дойде с него. Щяло да бъде страшно забавно. Джем пощуря от желание да види как се прави татуировка, а сега му заявяваха, че подобно нещо изобщо не подлежи на обсъждане.

— Между многото причини да не ти разрешим е и това, че пристанището е твърде далече. Момчетата сигурно ще закъснеят, а ти трябва да си в леглото в осем часа, синко.

— Аз си лягах точно в седем, когато бях малка — намеси се леля Мери Мария.

— Ще трябва да пораснеш още, преди да започнеш да ходиш толкова далеч след залез-слънце — допълни майка му.

— Същото каза и миналата седмица — извика Джем, — а сега съм вече голям! Ти си мислиш, че съм още бебе! Ето че Бърти отива, а той е голям колкото мене!

— Навсякъде е плъзнала дребна шарка — мрачно отбеляза леля Мери Мария. — Можеш да се заразиш, Джеймс.

Джем мразеше да му викат Джеймс. А тя винаги го правеше.

— Искам да хвана дребна шарка — отвърна непокорно той. Но после усети тежкия поглед на баща си и утихна. Баща му не позволяваше на никого да „отговаря“ на леля Мери Мария. Джем я мразеше от цялата си душа.

— Добре де — примирено продължи той, поглеждайки майка си, та да не се разбере, че всъщност говори на леля си Мери Мария, — щом не искаш да ме обичаш, няма нужда да се насилваш. Питам се обаче дали ще ти хареса, ако замина в Африка да убивам тигри?

— В Африка няма тигри, скъпи — меко рече майка му.

— Добре де, тогава лъвове! — извика Джем. Сигурно всички се бяха наговорили тази вечер да му се присмиват. Ама той ще им даде да се разберат! — И как така да няма тигри в Африка — има даже с милиони. В Африка е пълно с тигри!

Този път майка му и баща му се усмихнаха, предизвиквайки неодобрението на леля Мери Мария. Нахалството на децата никога не трябва да бъде поощрявано!

— А ето и любимия ти джинджифилов сладкиш с бита сметана — намеси се Сюзън, разкъсвана от съчувствие към нейния малък Джем и убеждението, че докторът и госпожата са абсолютно прави да не го пускат на пристанището с оная банда селски хлапетии при пропадналия и впиянчен капитан Бил Тейлър.

Джинджифилов сладкиш с бита сметана наистина беше любимото лакомство на Джем, но тази вечер дори това не бе в състояние да усмири бушуващата от негодувание детска душа.

— Не ща — намусено рече той, стана и с отсечена стъпка се отдалечи от масата, а преди да затръшне вратата, се обърна, за да хвърли последен предизвикателен поглед.

— Така или иначе, не отивам в леглото преди девет за нищо на света. А когато порасна, изобщо няма да си лягам. Ще стоя буден по цели нощи и ще се татуирам навсякъде.

— „Няма да си легна“ би било много по-правилно от „не отивам в леглото“, скъпи — отбеляза майка му.

Нима наистина бяха толкова безчувствени?!

— Предполагам никой не го е грижа за моето мнение, Ани, но ако аз си бях позволила да говоря така пред своите родители, когато бях дете, щях здравата да си изпатя — обади се леля Мери Мария. — Колко жалко, ако питате мен, че в днешно време боят с пръчки се пренебрегва в някои домове.

— Няма защо да вините малкия Джем — сопна се Сюзън, като се убеди, че докторът и госпожата няма думичка да обелят. Но ако Мери Мария Блайт си мислеше, че ще й се размине току-така, хич не беше познала! — Бърти Шекспир Дрю го е подкокоросал и му е наговорил колко ще е забавно да видят как татуират Джо Дрю. Цял следобед стоя тук, а на всичкото отгоре се промъкна в кухнята и отмъкна най-хубавата алуминиева сосиера да я използва за шлем. Щели да играят на войници. После пък си направиха лодки от кора и целите станаха вир-вода, докато ги пускаха в ручея. Ето защо няма нищо чудно малкият Джем да е толкова изтощен и да не е на себе си тази вечер. Иначе е най-възпитаното и послушно дете на този свят.

Леля Мери Мария преглътна отговора. Тя изобщо отказваше да разговаря със Сюзън Бейкър, докато се хранеха, като по този начин показваше неодобрението си, че на Сюзън се разрешава да „седи заедно със семейството“.

Анн и Сюзън бяха изяснили този въпрос още преди появата на леля Мери Мария. Сюзън, която иначе „си знаеше мястото“, никога не сядаше, нито пък очакваше да бъде поканена на масата с останалите от семейството, когато в „Ингълсайд“ идваха гости.

— Но леля Мери Мария не е гостенка — уточни Анн. — Тя е просто член на семейството, също както и ти, Сюзън.

Най-накрая Сюзън отстъпи, като тайничко в себе си се радваше, че Мери Мария Блайт ще разбере дето тя не е проста прислужница. Сюзън никога не беше виждала леля Мери Мария преди това, но нейната племенница, дъщерята на сестра й Матилда, беше работила у тях в Шарлоттаун и разказа всичко на Сюзън.

— Нямам намерение да се преструвам пред теб, Сюзън, че изгарям от радост при мисълта за посещението на леля Мери Мария, особено пък в този момент — откровено й каза Анн. — Но тя писа на Гилбърт и го попита дали може да ни гостува за няколко седмици… А ти знаеш мнението на доктора по този въпрос.

— И той има пълно право на това — отвърна предано Сюзън. — Човек трябва да държи на родата си… Ама чак пък няколко седмици… Е, какво пък, скъпа госпожо доктор, нека не гледаме на нещата откъм черната им страна. Но като си помисля, снахата на сестра ми Матилда дойде да я навести за няколко седмици, а остана цели двайсет години.

— Дано не се стигне чак дотам, Сюзън — усмихна се Анн. — Леля Мери Мария си има много хубав дом в Шарлоттаун, но той й се струва твърде голям и пуст. Както сама знаеш, майка й почина преди две години… Беше на осемдесет и пет, но леля Мери Мария до последния миг държеше много на нея и сега тя страшно й липсва. Затова нека направим така, че гостуването й тук да е колкото се може по-приятно.

— Ще сторя каквото е по силите ми, скъпа госпожо доктор.

— Освен това не слагай цветя на масата, защото, както разбрах, те изострят астмата й. Пиперът пък я кара да киха, така че ще се лишим и от него. Тя страда от чести главоболия и затова трябва да сме особено внимателни и да пазим тишина.

— Мили боже! Досега не бях забелязала вие с господин доктора да вдигате много шум. В случай, че на мен ми се доще да крещя, ще отида насред яворовата горичка и там ще викна с цяло гърло. Но виж, ако бедните дечица са принудени да пазят тишина през цялото време само заради главоболията на Мери Мария Блайт… Простете, че го казвам, но това минава всякаква граница, скъпа госпожо доктор.

— Нали става въпрос само за няколко седмици, Сюзън.

— Да се надяваме, скъпа госпожо доктор — приключи разговора Сюзън.

И така, леля Мери Мария пристигна в „Ингълсайд“ и още от вратата попита чистени ли са скоро комините. По всичко личеше, че изпитва неописуем ужас от пожари.

— Винаги съм казвала, че комините в тази къща не са достатъчно високи. Надявам се леглото ми да е добре проветрено, Ани. Влажните ленени чаршафи са нетърпими.

И тя се нанесе в стаята за гости на „Ингълсайд“, но постепенно завладя всички останали помещения в къщата с изключение на спалнята на Сюзън. Нейното пристигане не предизвика у никого бурна радост. Само като я зърна, Джем се промъкна в кухнята и прошепна на Сюзън: „Разрешено ли е да се смеем, докато тя е тук?“. Очите на Уолтър се насълзяваха, щом я видеше; всеки път трябваше да го избутват позорно от стаята, когато тя влизаше там. Близначките пък изобщо не чакаха някой да ги подканя, а бягаха презглава. Даже Фъстъчето, твърдеше Сюзън, се премести в задния двор. Единствено Шърли не се предаваше, гледаше безстрашно новодошлата с кръглите си кафяви очи, разположен в безопасност в прегръдките или скута на Сюзън. Въпреки това леля Мери Мария смяташе, че децата в „Ингълсайд“ са зле възпитани. Но какво ли друго би могло да се очаква, когато майка им само „пише за разни вестници“, баща им ги смята за самото съвършенство, а на всичко отгоре са наели момиче като Сюзън Бейкър, което не си знае мястото. Затова пък тя, Мери Мария Блайт, ще се постарае докато е в „Ингълсайд“ да даде най-доброто от себе си в името на бедните внуци на братовчеда Джон.

— Твоето „Отче наш“ преди и след ядене трае твърде кратко, Гилбърт — неодобрително рече тя още при първото сядане на масата след нейното пристигане. — Искаш ли, докато съм тук, аз да казвам молитвата? Това ще е добър пример за твоето семейство.

За ужас на Сюзън той се съгласи и още на вечеря леля Мери Мария вече казваше „Отче наш“.

— Това ми прилича повече на молебен, отколкото на „Отче наш“ — сумтеше Сюзън, докато миеше съдовете и си припомняше всичко, което нейната племенница каза за Мери Мария Блайт. „Тя винаги изглежда така, сякаш е надушила някакво зловоние, лельо Сюзън. Не просто лоша миризма, а истинско зловоние.“ Гладис намира правилните думи за всяко нещо, реши Сюзън.

За своите петдесет и пет години мис Мери Мария съвсем не изглеждаше зле. Според собственото й определение, тя имаше „аристократични черти“ на лицето, обрамчено от лъскави сиви масури, чийто вид сякаш нанасяше допълнително оскърбление на малкия стегнат сив възел коса върху главата на Сюзън. Обличаше се много хубаво, носеше дълги ахатови обеци и модни колиета на тънката си шия.

— Поне няма да ни е срам от външния й вид — заключи Сюзън.

А какво би си помислила леля Мери Мария, само ако подозираше докъде се простира дързостта на Сюзън, това никой не би могъл да предположи.