Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Ingleside, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Ингълсайд“

ИК „Пан’96“

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Любка Момчилова

Илюстрации: Магдалена Добрева

ISBN: 954-657-434-1

История

  1. — Добавяне

7

— Тук той ще има много приятели и изобщо няма да се чувства самотен с четирите ни деца. Пък и племенниците от Монреал често ни навестяват… Няма да му липсва глъчката на вашия дом.

Пухкавата, лъчезарна и винаги весела мисис Паркър се усмихваше широко срещу Уолтър. Той отвърна на усмивката й, но някак насила. Все още не беше съвсем сигурен дали наистина харесва мисис Паркър въпреки нейните широки усмивки и лъчезарния й характер. Виж, доктор Паркър безспорно му харесваше; що се отнася до четирите деца и племенниците от Монреал, Уолтър никога не ги беше виждал. Лоубридж, където живееше семейство Паркър, се намираше само на шест мили от Глен Сейнт Мери, но въпреки това Уолтър не го беше посещавал, макар че родителите му често гостуваха на семейство Паркър. Баща му и доктор Паркър бяха големи приятели, но Уолтър имаше смътно подозрение, че майка му би си живяла прекрасно и без мисис Паркър. Макар и едва шестгодишен, Уолтър — Анн отдавна забеляза това — долавяше неща, които обикновено убягваха от вниманието на другите деца.

Освен това Уолтър съвсем не беше сигурен, че изобщо иска да отиде в Лоубридж. Някои гостувания много му допадаха — като пътуването до Авонлий например… О, толкова забавно прекара там с Кенет Форд. Макар че престоят в Дома на мечтите трудно можеше да се нарече гостуване. Всички го смятаха за нещо като по-малък брат на „Ингълсайд“. Виж, да замине за Лоубридж, и то за цели две седмици сред непознати — това бе съвсем различно нещо. Но въпреки неговите колебания, изглежда, вече всичко беше уредено и уговорено.

По някаква причина, която оставаше неясна за Уолтър, това развитие на нещата напълно устройваше родителите му. Нима бяха решили да се отърват от всичките си деца, зачуди се наскърбен Уолтър. Отпратиха Джем за Авонлий още преди два дни, а наскоро дочу Сюзън как предложи „да изпратят близначките у мисис Марша Елиът, когато му дойде времето“. Какво ли ще е това време? От няколко дни насам и леля Мери Мария ходеше угрижена и си мърмореше под нос, че „й се ще всичко да мине гладко“. Колкото и да се опитваше да разбере нещо повече, Уолтър продължаваше да тъне в неведение за онова важно нещо, което очевидно предстоеше. Нямаше съмнение обаче, че из въздуха на „Ингълсайд“ се носеше предчувствие за някакво необикновено събитие.

— Ще го доведа още утре — каза Гилбърт.

— Малките ще го очакват с нетърпение — отвърна мисис Паркър.

— Много мило от страна на мисис Паркър да вземе Уолтър под крилото си — вметна леля Мери Мария, когато семейство Паркър си замина. — Пред мен сподели, че имала голяма слабост към момчето. Понякога прищевките на хората са твърде особени, не намирате ли? Е, поне две седмици от сега нататък ще мога да ходя в банята спокойно, без да се страхувам, че ще настъпя някоя умряла риба.

— Умряла риба ли? Нали не искаш да кажеш, че…

— Това искам да кажа, Ани. Винаги наричам нещата с истинските им имена. Точно така — умряла риба! Чудя се дали ти се е случвало да стъпиш боса върху умряла риба?

— Н-н-н-е-е-е… Но как…

— Снощи Уолтър улови една пъстърва и я пусна във ваната, за да не умре, скъпа госпожо доктор — с готовност обясни Сюзън. — Ако беше си стояла там, сега всичко да е наред. Само че тя успяла да изскочи по някакъв начин и умряла на пода. Е, ако някой ходи бос нагоре-надолу…

— Зарекла съм се никога с никого да не се карам — обяви леля Мери Мария, после рязко стана и напусна стаята.

— И аз — вметна Сюзън.

— О, Сюзън, боя се, че май и на мен започва да ми лази по нервите. Сигурно няма да ми прави чак такова впечатление, когато всичко приключи. Освен това сигурно наистина е ужасно да настъпиш умряла риба…

— Не е ли по-добре да стъпиш на умряла, отколкото на жива риба, мамо? Умрялата поне няма да подскача — намеси се Ди.

А тъй като истината никога не трябва да се премълчава, редно е да признаем, че и стопанката, и прислужницата в „Ингълсайд“ се разсмяха с глас.

И въпреки очевидно благополучното развитие на нещата, същата вечер, когато Гилбърт и Анн останаха насаме, тя се запита дали Уолтър ще е наистина щастлив в Лоубридж.

— Той е толкова чувствителен — замислено рече тя.

— Даже прекалено — отвърна Гилбърт. — Убеден съм, че още го е страх да се качи в тъмното на горния етаж. Ето защо мисля, че две седмици с децата на семейство Паркър ще му се отразят добре. Предполагам, че после тук ще се завърне съвсем друго дете.

Уолтър лежеше буден в леглото и се опитваше да отхвърли натрапчивата мисъл, че утре заминава, давайки воля на развихрената си фантазия. Нощта постепенно се спускаше над земята. Нощ, подобна на огромен черен ангел с крила на прилеп, който веднъж бе видял в гората на мистър Ендрю Тейлър откъм южната страна на хълма. Понякога Уолтър беше доволен, че идва, но друг път толкова ясно си я представяше, че чак го хващаше страх… Всичко в чудния свят на Уолтър добиваше лице и душа. Според него „Ингълсайд“ и Долчинката, кленовата гора и Тресавището, дори брегът покрай пристанището бяха населени с елфи, водни духове, дриади, русалки и таласъми. А черната гипсова котка върху лавицата над камината беше магьосница, която нощем оживяваше и бродеше из къщата, извисявайки ръст като великан. Уолтър мушна глава под завивката и затрепери от страх. Постоянно плашеше сам себе си със своите фантазии. Изглежда леля Мери Мария имаше право, когато каза, че е „много нервен и напрегнат“, макар Сюзън никога да не й прости за тези думи. Може би леля Мери Кити Макгрегър от Горен Глен, за която се твърдеше, че има шесто чувство, вярно се досети, когато веднъж се взря за дълго в сивите му очи с дълги мигли и рече: „Дали е възможно да живее стара душа в младо тяло“. Сигурно тази древна душа знаеше твърде много, за да може да бъде разбрана от неговото младо и неопитно съзнание.

На сутринта казаха на Уолтър, че следобеда баща му ще го закара в Лоубридж. Момчето нищо не отвърна, но на масата нещо така го задави, че сведе очи, за да не видят останалите напиращите в тях сълзи. И въпреки това не успя съвсем да ги прикрие.

— Нали не се каниш да ревеш, Уолтър? — изрече с такъв тон леля Мери Мария, сякаш всяко шестгодишно момче би било опозорено за цял живот, ако дори веднъж се разплаче. — Ако има нещо, което истински презирам на този свят, това са ревльовците. А ти дори не си си изял бекона.

— Остана само тлъстото — отвърна Уолтър, примигвайки самоотвержено, макар още да не смееше да вдигне очи към нея. — Не обичам тлъсто.

— Когато аз бях дете — продължи леля Мери Мария, — не ми беше позволено да имам каквито и да било предпочитания. Е, надявам се мисис Паркър да те излекува от някои слабости. Тя май беше по баща Уинтър… А дали не беше и Кларк? Не, най-вероятно е Кембъл. Така или иначе, и родът Уинтър, и родът Кембъл са от един дол дренки и не понасят каквито и да е фантазии.

— Моля ви, лельо Мери Мария, не плашете Уолтър с посещението му в Лоубридж — намеси се Анн и в очите й проблеснаха светкавици.

— Съжалявам, Ани — обидено отвърна леля Мери Мария, — бях забравила, че не ми е позволено да взема каквото и да било участие във възпитанието на тези деца.

— Да й се не види макар! — измърмори под нос Сюзън, когато отиде в кухнята за десерта — любимия на Уолтър кралски пудинг.

Анн обаче се почувства ужасно виновна. Гилбърт й хвърли леко укорителен поглед, сякаш искаше да напомни да е малко по-търпелива с бедната самотна стара дама.

Самият Гилбърт също беше в лошо настроение. Както на всички бе известно, това лято той имаше ужасно много работа, пък и леля Мери Мария често злоупотребяваше с търпението му. Ето защо Анн се зарече наесен, ако всичко мине добре, да опакова багажа му и да го пусне да половува за месец в Нова Скотия.

— Харесва ли ви чаят? — обърна се тя разкаяно към леля Мери Мария.

Леля Мери Мария попи устни със салфетката.

— Твърде слаб е. Но това сега няма никакво значение. Кой го е грижа дали старата жена харесва чая, който са й поднесли, или пък не. Въпреки това има хора, които ме смятат за чудесен събеседник и добра компания.

Каквато и да беше връзката между тези две изречения, Анн почувства, че е извън нейните възможности да я схване. Внезапно тя пребледня.

— Май ще отида горе да си полегна — немощно промълви тя и се надигна от стола. — Пък и ти, Гилбърт, недей да стоиш до късно в Лоубридж. Не е зле да позвъниш и на мис Карсън.

После тя целуна Уолтър за довиждане, но някак набързо и без чувство, сякаш изобщо не й беше до него. Уолтър не би трябвало да плаче. Леля Мери Мария също го целуна по челото — Уолтър мразеше тези мокри целувки по челото — и каза:

— Внимавай как се държиш на масата в Лоубридж, Уолтър, и не давай воля на лакомията си! Ако го направиш, Черният великан ще дойде с една голяма черна торба и ще те пъхне в нея при лошите деца.

Добре че точно тогава Гилбърт отиде в конюшнята да запрегне Грей Том и не чу думите й. Двамата с Анн не позволяваха децата им да бъдат плашени по какъвто и да е повод. Сюзън чу всичко, докато почистваше масата, но леля Мери Мария така и не разбра, че се размина на косъм върху нейната глава да се изсипят всички останки от вечерята, събрани в лопатката.