Серия
Анн Шърли (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Ingleside, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Ингълсайд“

ИК „Пан’96“

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Любка Момчилова

Илюстрации: Магдалена Добрева

ISBN: 954-657-434-1


1

„Каква бяла светлина струи от луната тази вечер“, помисли си Анн Блайт, докато вървеше през градината към парадната врата на Дайана Райт. Пътеката под нея беше покрита с нежни листенца от цъфналите ябълкови дървета, оронени от соления бриз.

Тя поспря за малко, за да огледа отново любимите от миналите дни хълмове, които все още обичаше. Незабравимият Авонлий! Сега Глен Сейнт Мери беше неин дом, при това вече години наред, но в Авонлий имаше нещо, което Глен Сейнт Мери никога нямаше да притежава. Тук отвсякъде изскачаха сенки от нейното минало… Полята, из които бродеше някога, сега я приветстваха с добре дошла… Звънкото ехо от безгрижния живот я зовеше от всички страни; всяко кътче, на което се спираше погледът й, навяваше сладки спомени. Тук бяха Призрачните градини от нейното близко минало, отрупани в розов цвят. Анн винаги с желание се завръщаше в Авонлий, дори когато посещението й бе по тъжен повод, както се случи сега. Двамата с Гилбърт останаха цяла седмица. Марила и мисис Линд не биха понесли тя да си тръгне твърде скоро. Старата й стая под покрива я чакаше както обикновено, а първата вечер след пристигането си Анн откри вътре огромен букет пролетни цветя, оставен от мисис Линд, и щом зарови лице в него, усети аромата на незабравимите времена. Някогашната Анн я чакаше тук и сладка нега разтуптя сърцето й. Милата й стаичка я обгръщаше, притискаше я в обятията си, завиваше я с уюта си. Анн с нежност огледа старото легло, покрито с ажурна кувертюра на ябълкови цветове от мисис Линд, и снежнобелите възглавници, украсени с широка дантела, която пак тя лично изплете на една кука… Спря поглед върху чергите на Марила, поднесени й като сватбен подарък… После надзърна в огледалото, откъдето я гледаше едно дете с чисто и незасенчено от грижи чело, което плака, докато не заспа от изтощение през първата си нощ тук, отлетяла преди толкова много време. Анн изведнъж забрави, че вече е майка на пет деца… И че заедно със Сюзън Бейкър е плела детски терлички в „Ингълсайд“[1]… Тя пак се превърна в Анн от „Грийн Гейбълс“. Когато дойде да донесе чисти кърпи, мисис Линд я завари все още да се взира замечтано в огледалото.

ogledalo.png

— Колко е хубаво да си пак у дома, Анн, ето какво мисля аз. Вече девет години, откак замина, а двете с Марила все не можем да свикнем, че те няма. Вярно, не ни е така самотно, след като Дейви се омъжи. Мили е наистина много мило малко създание… Пък такива пайове прави!… Макар да е любопитна като сврака и все не пропуска да разпита и за най-дребното нещо. Но аз винаги съм казвала и пак ще го повторя, че втора като тебе няма.

— Но огледалото не можеш излъга, мисис Линд, а то ми казва право в очите: „Не си вече млада като едно време“ — усмихнато рече Анн.

— Цветът на лицето ти си е все същият — отвърна утешително мисис Линд. — Но пък е вярно, че ти никога не си имала кой знае каква руменина, та сега да я загубиш.

— Във всеки случай нямам двойна гушка, поне засега — весело каза Анн, — а и старата ми стая все още ме помни. Толкова съм щастлива, мисис Линд, а така щеше да ме заболи, ако домът ме приемеше като чужда. Прекрасно е отново да видя как луната се издига над Призрачната гора.

— Сега прилича на огромен слитък злато насред небето, нали? — изрече мисис Линд и усети как лекомислено се понася върху крилете на поезията, отчитайки с благодарност, че Марила не е някъде наблизо да я чуе.

— Погледнете само острите върхове на елите, устремени към нея… И онези брези в падината, които протягат ръце нагоре към сребърния небосвод. Вече са големи дървета… А бяха крехки фиданки, когато пристигнах тук; ето това наистина ме кара да се чувствам възрастна.

— Дърветата са като децата — отвърна мисис Линд. — Ужасно е как изведнъж порастват, щом за миг отклониш очи от тях. Погледни само Фред Райт. Само на тринайсет е, а е висок почти колкото баща си. За вечеря има току-що опечен пай с пиле, а аз направих в твоя чест от моите лимонени бисквити. И няма защо да се страхуваш, че ще те полази нещо, когато легнеш отново в старото си легло. Днес лично проветрих чаршафите, но Марила не разбрала и ги изтупала пак… А Мили не видяла това и на свой ред ги проснала на слънце. Надявам се Мери Мария Блайт да се появи утре, тя винаги е обичала да ходи на погребения.

— Гилбърт открай време я нарича леля Мери Мария, макар да е само братовчедка на баща му, а тя пък ми вика Ани — повдигна рамене Анн. — Първия път, когато се срещнахме след сватбата, тя рече: „Странно как Гилбърт избра точно теб. А можеше да има което си поиска сред толкова хубави момичета“. Сигурно заради това никога не съм я харесвала, а знам, че и на Гилбърт никак не му се нрави, макар да е твърде предан на фамилията, за да си го признае.

— Гилбърт ще остане ли за по-дълго?

— Не. Трябва да се върне още утре вечер. Остави един от пациентите си в критично състояние.

— Сигурно е редно да бърза. Откак майка му се спомина миналата година, едва ли нещо го задържа в Авонлий. Старият мистър Блайт не можа да се съвземе след нейната смърт… Вече нямаше за какво да живее. Всички от фамилията Блайт са такива… Привързват се все към твърде земни неща. Тъжно е, като си помисли човек, че никой от тях не остана в Авонлий. Бяха доблестен стар род. Затова пък има доста от семейство Слоун. Те са си все същите, Анн, и ще си останат такива за вечни времена. Амин.

— Колкото и Слоунови да има наоколо, след вечеря ще се разходя на лунна светлина из старата черешова градина. Рано или късно обаче все ще трябва да си легна, макар открай време да смятам, че сънят в лунна нощ си е чиста загуба на време. Затова пък утре ще стана много рано, за да видя как първите лъчи на зората изгряват над Призрачната гора. Небето ще се обагри в коралово, а червеношийките ще пристъпят важно напред-назад… Сигурно по някое време малко сиво врабче ще долети на перваза, а наоколо има толкова златни и пурпурни теменуги за радост на очите…

— Затова пък зайците разровиха всички лехи с кремове — тъжно каза мисис Линд, докато се клатушкаше като патица надолу по стълбите, обзета от скрито облекчение, че вече не й се налага да разговаря за луната. Анн винаги си е била малко чудата, когато стане дума за нея. И вече е късно да се надяват, че някога ще преодолее тази си слабост.

Дайана се спусна по пътеката, за да посрещне Анн. Дори на лунна светлина се виждаше ясно, че косата й е все така черна, бузите — румени, а очите — искрящи. Но и луната не можеше да прикрие, че е доста по-пълна от преди… А Дайана никога не е била „мършава“, както казват в Авонлий.

— Не се притеснявай, скъпа. Няма да се застоявам дълго…

— Като че ли пък някога съм се притеснявала от това — отвърна Дайана с укор. — Знаеш добре, че по̀ ми се ще да прекарам вечерта с теб, отколкото да ходя на гости. Още не съм ти се нарадвала, а вдругиден ти вече заминаваш. Ама нали знаеш, братът на Фред… Няма как да не отидем.

— Разбира се, че ще отидете. Аз наминах само за малко. Разходих се по старата пътека, Ди… Покрай Извора на дриадите… През Призрачната гора… Откъм отсамната страна на твоята стара китна градина и край Езерото на върбите. И даже поспрях да погледам как върбовите клонки се отразяват наопаки в огледалната му повърхност, както правехме едно време. Толкова са пораснали оттогава.

— Всичко е пораснало оттогава — отвърна с въздишка Дайана. — Особено пък малкият Фред! Толкова сме се променили всички, само ти си същата. Не си мръднала, Анн. И как така успяваш да си останеш тънка и стройна? Я ме виж мене!

— Вече си истинска матрона — разсмя се Анн. — Но поне засега не си натрупала тлъстини около талията както обикновено става на средна възраст, Ди. А колкото до това, че аз съм непроменена… Е, мисис Ейч Би Донъл е на същото мнение като теб. На погребението ми каза, че не изглеждам нито с ден по-възрастна. Затова пък мисис Хармън Андрюс мисли точно обратното. Тя рече: „За бога, Анн, колко си повехнала!“. Всеки те претегля според собствената си мярка — или според съвестта си. Но аз чувствам как времето отлита единствено когато разглеждам снимките в списанията. Хората, за които обикновено пише там, ми се струват твърде млади. Но каквото ще да става, Ди, утре двете ще станем поне за малко пак момичета. Ето това дойдох да ти предложа. Отдели целия следобед и вечерта само за нас и ще се разходим по старите места… През пролетта всичко е възможно, както знаеш. И поне за миг няма да сме отговорни родители, а ще станем отново шеметни и лекомислени, за каквито тайно продължава да ни мисли мисис Линд. Никак не е забавно да бъдеш разумен през цялото време, Дайана.

— Мили боже, това е пак старата Анн! Бих се присъединила с удоволствие, но…

— Няма никакви „но“! Знам много добре какво си мислиш — кой ще направи вечеря за мъжете…

— Не позна. Анн Корделия може да свърши тая работа не по-зле от мен, макар да е само на единайсет — отвърна гордо Дайана. — И без това е неин ред да сготви вечерята, защото се канех да отида на сбирка на Дамското дружество, но няма да го направя. Ще дойда с теб. Ще бъде нещо като сбъдната мечта. Знаеш ли, Анн, колко вечери наред седях и си представях, че отново сме малки момиченца… Ще си вземем и суха храна за вечеря…

— И ще я изядем пак в най-далечния край от градината на Хестер Грей… Предполагам, градината на Хестер Грей си е все на същото място, а?

— Дано да е така — колебливо рече Дайана. — Откак съм женена, не съм ходила там. Анн Корделия обича дългите разходки, но аз все й напомням да не се отдалечава много от дома. Нали помниш кукления сервиз за чай, украсен с напъпили розови клонки, който й изпрати за деветия рожден ден — нито една съдинка не е счупена… Така бди над него. Вади го единствено когато трите зелени човечета идват да пият чай с нея. И досега не съм успяла да изкопча кои точно са те. Мога да се закълна обаче, че понякога прилича много повече на теб, Анн, отколкото на мен.

— Не се безпокой за тези фантазии, Дайана. Винаги ми е било жал за онези деца, които не са прекарали поне няколко години в измислена от тях вълшебна страна.

— Сега учителка при нас е Оливия Слоун — колебливо рече Дайана. — Тя е бакалавър на хуманитарните науки, както ти е известно, и пое училището за година, за да е близо до майка си. Та тя казва, че децата трябва да се изправят очи в очи с действителността.

— И това ли доживях да чуя — че ти, Дайана Райт, си се сближила с тези Слоун?!

— Не, не и не! Тя ни най-малко не ми се нрави. А има такива кръгли сини очи с втренчен поглед — също като всички от рода им. При това не съм против фантазиите на Анн Корделия. Те са също толкова пъстри и вълшебни, каквито бяха твоите. Предполагам, че по-нататък животът ще й поднесе достатъчно „действителност“.

— Значи всичко е решено. Слез до „Грийн Гейбълс“ към два и ще пийнем от касисовото вино на Марила. Тя продължава да го прави от време на време напук на пастора и мисис Линд, а от него пак ще станем лукави и дяволити като едно време.

— Помниш ли как веднъж ме напи с него? — изкиска се Дайана, която нямаше нищо против „дяволити“ и „лукави“, когато тези думи излизаха от устата на Анн. Всеки знаеше, че Анн не го мисли сериозно. Просто така се изразяваше.

— Утре ще е истински празник на спомените, Дайана. А сега няма да те задържам повече… Пък и Фред се задава с двуколката. Роклята ти е прекрасна.

— Фред ме накара да си купя нова за сватбата. Аз не мислех, че е редно да си го позволяваме преди да сме построили новия обор, но той рече, че не можело неговата жена да изглежда като извадена от брашнен чувал, когато всички останали ще бъдат накипрени с най-новото. Не ти ли звучи съвсем по мъжки?

— О, точно сега ми звучиш като мисис Елиът от Глен Сейнт Мери — скастри я Анн. — Внимавай занапред с тия приказки. Би ли искала да живееш в свят без нито един мъж?

— Това ще е ужасно — съгласи се Дайана. — Да, Фред, идвам! Е, добре тогава! До утре, Анн!

Бележки

[1] Ingle (англ.) — огън в огнището; огнище. — Бел.прев.