Серия
Анн Шърли (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Ingleside, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Ингълсайд“

ИК „Пан’96“

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Любка Момчилова

Илюстрации: Магдалена Добрева

ISBN: 954-657-434-1


32

— Знам нещо, дето ти не го знаеш… Нещо, дето го не знаеш… Нещо, дето го не знаеш — припяваше Дави Джонсън, люлеейки се на самия край на пристана.

Дойде ред и на Нан да излезе на сцената. Сега тя щеше да прибави своята малка история в хрониките на „Ингълсайд“, макар тази случка да я караше да се изчервява до корена на косите и когато порасна. Беше се показала толкова глупава.

Нан изтръпваше всеки път, щом Дави се олюляваше над водата, застанала на ръба на кея… Но въпреки това, против волята си, усещаше неустоимата магия на риска. Можеше да се закълне, че Дави ей сегичка ще падне! Но Дави всеки път успяваше да се закрепи — явно късметът беше на нейна страна.

Всичко, което Дави правеше или пък казваше, че прави — това често бяха две съвсем различни неща, а отраслата и възпитана в „Ингълсайд“ Нан знаеше, че е редно да се казва само истината. Дави, която беше на единайсет години и през цялото време беше живяла в Шарлоттаун, знаеше много повече от Нан, която съвсем наскоро навърши осем. По думите на Дави Шарлоттаун е единственото място, където хората знаят всичко. А какво можеше да научи човек в село с размера на носна кърпичка, каквото е Глен Сейнт Мери?

Дави идваше заедно с леля си Ела в Глен Сейнт Мери да изкара част от лятната ваканция и двете с Нан постепенно станаха близки приятелки, независимо от разликата във възрастта. Причина за това сигурно бе възхищението, което Нан питаеше към Дави — тя й се струваше толкова голяма. А Дави обичаше да се къпе в обожанието на своята скромна приятелка.

— Нан Блайт е неспособна да нарани когото и да било… Само дето е твърде мекушава — сподели тя с леля си Ела.

Зорките очи в „Ингълсайд“ не успяха да открият нищо нередно в Дави. Дори това, че нейната майка се падаше братовчедка на Пайъс от Авонлий, припомни си Анн, не наклони везните и тя не се възпротиви на приятелството между Нан и Дави, макар Сюзън още от първия миг да се усъмни в тези зелени очи със златисти ресници. Но кой я слушаше нея? Дави имаше „добри обноски“, обличаше се хубаво като същинска малка дама и не дърдореше празни приказки. Сюзън не можа да даде никакво логично обяснение за недоверието, което таеше към това момиче, затова предпочете да замълчи. Дави си заминаваше в началото на учебната година, а дотогава нямаше смисъл да се намесва в отношенията й с Нан.

Нан и Дави прекарваха почти цялото си време заедно на пристанището, където винаги имаше по някой акостирал кораб, затова Долината на дъгата не видя Нан този август. Останалите деца в „Ингълсайд“ не се интересуваха особено от Дави, така че нямаше пренебрегнати и оскърбени. Веднъж Дави направи за смях Уолтър, Ди побесня и й „наговори разни неща“. Дави изпитваше наслада да направи някого за смях. Изглежда заради това нито едно от момичетата в Глен Сейнт Мери не се опита да я отнеме от Нан.

— Моля те, кажи ми го — умоляваше Нан.

Но Дави само смигна закачливо и обясни на Нан, че е още твърде малка да знае подобни неща. А това беше наистина влудяващо.

— Моля те, кажи ми го, Дави!

— Не може. Леля Кейт ми го каза и ме закле да го пазя в тайна, а тя е мъртва. Сега аз съм единственият човек на света, който го знае, но се заклех да не го споделям с нито една жива душа. А ти все ще се раздрънкаш пред някого, бас ловя, че няма да успееш да се удържиш.

— Няма… Аз също мога да пазя тайна — извика Нан.

— Хората разправят, че вие в „Ингълсайд“ споделяте всичко помежду си. Няма и да усетиш как Сюзън ще измъкне от теб каквото съм ти казала.

— Не е вярно. Знам много неща, за които никога не съм говорила пред Сюзън. Това са тайни. На теб обаче ще ги разкрия, ако и ти ми кажеш своята.

— О, аз изобщо не се интересувам от тайните на малки момиченца като теб — отвърна Дави.

Ето това вече е обида! А Нан си мислеше, че нейните малки тайни са толкова забележителни… Като тази за цъфналото черешово дърво, което откри в смърчовата гора зад плевнята на мистър Тейлър например…

Но какво толкова знаеше Дави за нея, за което тя дори не подозира? Този въпрос жужеше в главата на Нан като досадна муха.

На следващия ден Дави пак отвори дума за тайната, която така ревниво пазеше.

— Мислих много, Нан. Може би трябва и ти да научиш тази тайна, тъй като се отнася за теб. Всъщност леля Кейт ме закле да не го казвам на никого, освен на човека, за когото се отнася. Гледай сега, ако ми дадеш онзи твой порцеланов елен, ще ти разкажа всичко.

— Не мога да ти дам точно него, Дави. Той ми е подарък от Сюзън за последния рожден ден. Ако го направя, тя ужасно ще се обиди.

— Е, добре тогава. Щом предпочиташ този стар елен пред толкова важно нещо, което се отнася за теб — задръж си го. На мен ми е все едно. Освен това ми е приятно да знам неща, които другите момичета не знаят. Това ме кара да се чувствам важна. А следващата неделя ще те наблюдавам отстрани в църквата и ще си мисля: „Ах, само да знаеше какво знам за теб, Нан Блайт“. Много ще е забавно.

— Поне хубаво ли е това, което знаеш за мен? — плахо попита Нан.

— О, много е романтично… Сякаш си го прочела в книга с вълшебни приказки. Както и да е. Теб това не те интересува, а аз знам каквото знам.

Тези думи накараха Нан да полудее от любопитство. Животът щеше да изгуби смисъл, ако тя още сега не научеше тайната, която знае Дави. Внезапно я осени една идея.

— Дави, не мога да ти дам елена, но ако ми кажеш какво знаеш за мен, ще получиш в замяна моето червено чадърче.

Зелените очи на Дави светнаха от задоволство. Точно заради това чадърче вече доста време завиждаше на Нан.

— За същото червено чадърче ли става дума, което майка ти донесе от града миналата седмица? — започна предпазливо тя.

Нан кимна с глава. Дишането й стана плитко и пресекливо. Възможно ли е… О, нима е възможно най-накрая Дави да сподели тайната с нея?

— Ами майка ти дали ще разреши? — продължаваше да упорства Дави.

Нан отново кимна, този път малко по-неуверено. Не можеше да е съвсем сигурна какво ще каже майка й за всичко това. Дави усети нейното колебание.

— Ще трябва да донесеш първо чадърчето — твърдо каза тя. — Докато не го видя, няма да научиш нищичко.

— Утре ще го донеса — обеща колебливо Нан. Трябва да научи на всяка цена какво знае за нея Дави.

— Добре, тогава ще си помисля — неопределено каза Дави. — Ти обаче не се надявай много. Не е сигурно дали ще ти кажа нещо. Още си много малка, както неведнъж съм ти повтаряла.

— Сега съм по-голяма, отколкото бях вчера — жално рече Нан. — Хайде де, Дави, не бъди лоша.

— Предполагам, че имам право да знам нещо, което другите не знаят — изрече със съкрушителен тон Дави. — А ти после ще го разправиш на Анн… На майка си де…

— Знам името на майка си — отвърна Нан с достойнство. Тайни или не, но всичко си има предел. — Вече обещах, че няма да кажа на никого в „Ингълсайд“.

— Закълни се!

— Честна дума.

— Не, закълни се!

Само дето Нан не знаеше с какво още да спечели доверието на Дави. По лицето й се виждаше обаче, че е наистина откровена.

— Плесни с ръце, погледни небето, ако ме издадеш, да ти се пукне сърцето — каза Дави на един дъх.

Нан повтори клетвата.

— Донеси утре чадърчето, пък ще видим — нареди Дави. — С какво се е занимавала майка ти преди да се омъжи, Нан?

— Била е учителка… При това много добра — отвърна Нан.

— Хубаво… Често се питах какво е правила, защото според мама баща ти не е трябвало да я взима за жена. Никой нищо не знаел за семейството й. Пък баща ти е можел да избира между по-хубави момичета от нея, както казва майка. Е, аз трябва да вървя.

Нан остана на кея дълго след като Дави си замина. Харесваше й да седи там и да гледа рибарските лодки, които сновяха из пристанището; понякога някой кораб се откъсваше от пристана и поемаше към далечни вълшебни страни… Далече, далече; Нан повтаряше тези думи с особена наслада. От тях лъхаше истинска магия. Също като Джем и тя мечтаеше някой ден да отплава на борда на презокеански кораб — да прекоси синьото пристанище, да мине покрай сенчестите дюни и фара, чиято светлина нощем указваше пътя към „Четирите вятъра“, и да се впусне на воля през влажната синева над залива, да поеме напред и все напред към омагьосаните острови и златните източни морета. И Нан летеше върху крилете на своето въображение над целия свят, докато тялото й седеше с притиснати към гърдите колене върху стария полюляващ се кей.

Но този следобед мислите й все се връщаха към тайната на Дави. Дали наистина ще й я разкрие? Какво ли може да е това?

— Мисля, че Дави Джонсън се кани да ми каже някаква голяма тайна — изплю камъчето Нан, когато майка й я целуна за лека нощ. — Аз обаче няма да мога да я споделя дори с теб, мамичко, защото се заклех да мълча. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че не — отвърна озадачена Анн.

Когато на следващия ден Нан слезе при кея, тя носеше и новото си червено чадърче. Нали все пак си е нейното чадърче, мислеше тя. Щом са й го подарили, значи има право да разполага с него както си пожелае. Залъгвайки така гузната си съвест, тя се измъкна от къщи без някой да я види. Мисълта да се раздели със своето драгоценно, малко и весело чадърче й причиняваше истинска болка, но желанието да научи тайната на Дави се оказа по-силно дори от нея.

— Ето ти чадърчето, Дави — каза тя, останала почти без дъх. — А сега ми кажи тайната.

chadar.png

Дави онемя пред нейната решителност. Не очакваше да се стигне чак дотук… Нито пък вярваше, че майката на Нан Блайт ще позволи тя да подари червеното си чадърче. И Дави нацупи устни.

— Не съм сигурна дали този нюанс на червеното отива на моя тен. Май е твърде крещящ и безвкусен. Затова няма да ти кажа нищо.

Нан притежаваше не по-малко силен дух от този на Дави и сляпото покорство, което момичето изпитваше към по-голямата си приятелка, още не го беше убило. А нищо не можеше да я предизвика така, както една явна несправедливост.

— Уговорката си е уговорка, Дави Джонсън. Ти сама поиска чадърчето в замяна на тайната. Ето ти чадърчето, а сега казвай тайната, защото така обеща!

— Е, добре тогава — с престорено равнодушие отвърна Дави.

В този миг сякаш всичко наоколо замря, за да чуе съдбоносната тайна. Полъхът на вятъра утихна, клокоченето на водата около подпорите на кея заглъхна. Нан цялата се тресеше от вълнение. Най-сетне щеше да разбере какво толкова крие Дави.

— Нали знаеш Джими Томас, който живее долу на пристанището — започна Дави. — Джими Томас, с шестте пръста…

Нан кимна. Естествено, че знаеше Томас и беше чувала нещичко за семейството му. Понякога Джими с шестте пръста идваше в „Ингълсайд“ да продава риба. Но Сюзън твърдеше, че никога не се знае дали предлага хубава и прясна риба. Нан не обичаше да го заглежда. Той имаше гола глава само с един фъндък къдрава бяла коса от едната страна и крив червен нос. Но какво общо има Джими Томас с тайната, която толкова много я вълнува?

— Ами Каси Томас знаеш ли? — продължаваше Дави.

Нан беше виждала Каси Томас само веднъж, когато Джими я докара в каручката с рибата. Каси беше на нейните години, с рошава червена коса и дръзки сиво-зелени очи. И още при първата им среща се изплези на Нан.

— Е… — Дави си пое дълбоко въздух. — Ето това е истината за теб. Ти си Каси Томас, а тя е Нан Блайт.

Нан се облещи срещу Дави. Не можа да схване нищичко от казаното дотук. Нито една дума нямаше смисъл.

— Аз… Аз… Какво искаш да кажеш с това?

— Мисля, че е съвсем ясно — отвърна Дави с усмивка, пълна със състрадание. След като я принудиха да разкрие тайната, сега поне ще се наслади на ефекта от нейното огласяване. — Двете сте се родили в една и съща нощ. По онова време семейство Томас живеели в Глен Сейнт Мери. Сестрата взела Каси, отнесла я в къщата на Томас и я сложила в твоята люлка, а тебе те дала на майка ти. Не посмяла да отнесе и Ди, а може би просто не се е налагало да го прави. Сестрата мразела майка ти и така й отмъстила. Ето защо ти си истинската Каси Томас и би трябвало да живееш долу на пристанището, докато бедната Каси по право трябва да е в „Ингълсайд“, вместо постоянно да яде пердах от мащехата си. Толкова ми е жал за нея.

Нан прие за чиста монета всяка дума от тази нелепа измишльотина. Никога в живота й не я бяха лъгали и тя нито за миг не се усъмни, че Дави казва истината. Дори не й минаваше през ума, че някой, още по-малко нейната любима приятелка Дави, е способен да измисли подобно нещо. И тя се втренчи в нея с очи, пълни с терзание и болка.

— Но… Как е успяла леля ти Кейт да разгадае всичко това? — едва промълви с пресъхнали устни Нан.

— Сестрата се изповядала пред нея на смъртния си одър — невинно отвърна Дави. — Предполагам, че угризенията не са й давали мира. Леля Кейт на свой ред опази тайната и я сподели само с мен. А когато дойдох в Глен Сейнт Мери и видях Каси Томас… Искам да кажа Нан Блайт… Доста внимателно я огледах. Има червена коса като на майка ти, а и очите й са същият цвят като нейните. Ти обаче имаш кестенява коса и кафяви очи. Ето защо никак не приличаш на Ди… А близнаците винаги си приличат като две капки вода. Ушите на Кас са точно като на баща ти — малки и прилепнали към главата. Не вярвам тази съдбоносна размяна да може да се поправи. Въпреки това често си мисля колко нечестно е ти да си живееш безгрижно и да те глезят като някоя кукла, а бедната Кас… Нан де… Да е вечно в парцали и понякога да няма дори какво да яде. Старият Шестопръст здравата я налага всеки път, когато се прибере пиян! Какво си ме зяпнала така?

Болката, която изпитваше Нан, беше почти непоносима. Сега всичко й стана ясно. Хората често се забавляваха от това, че двете с Ди изобщо не си приличат. Ето защо било!

— Мразя те заради това, което ми каза, Дави Джонсън!

Дави повдигна охранените си рамене.

— Не съм обещавала, че ще ти хареса, нали? Ти ме накара да ти издам тайната. А сега накъде хукна?

Нан едва се изправи на крака — лицето й беше побеляло и всичко се въртеше пред очите й.

— У нас… Да кажа на мама — отчаяно рече тя.

— Не бива… Не трябва да го правиш. Не помниш ли, че ми се закле да не казваш? — извика Дави.

Нан я погледна изненадано. Вярно, че обеща нищо да не казва. А майка й постоянно повтаряше, че даденото обещание не се нарушава.

— Май и аз ще се прибирам — каза след малко Дави, която вече не можеше да понася празния поглед на Нан.

Тя грабна чадърчето и хукна, без да се обръща, а пълните й боси крака се замятаха бързо-бързо край ръба на кея. Зад нея остана едно дете с разбито сърце, седнало сред руините на своята малка вселена. Но Дави не се вълнуваше от това. Такава си беше Нан — мекушава. Дори не изпита кой знае какво удоволствие от тази лесна победа. Нан, разбира се, щеше да изпее всичко на майка си още щом се прибере и тогава ще открие, че е била изиграна като последна глупачка.

— Аз пък в неделя се връщам в Шарлоттаун — рече си Дави.

Нан имаше чувството, че е седяла на кея часове наред — сляпа за света наоколо, с погубени надежди, отчаяна. Значи не е истинско дете на майка си! Беше дете на Шестпръстия Джими… Шестпръстия Джими, от когото винаги тайно се беше страхувала заради шестте му пръста! Нямаше никакво право да живее в „Ингълсайд“, да бъде обичана от мама и татко. „О!“, жално изстена момиченцето. Мама и татко никога вече нямаше да я погледнат, ако знаеха истината. И цялата им любов щеше да се пренесе върху Каси Томас.

Нан подпря главата си с ръка. „От всичко това ми се вие свят“, рече си тя.