Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (24)

24

Не им вървеше на децата в „Ингълсайд“ на домашни любимци. Малкото черно кученце с гъста козина на масури, което баща им донесе отнякъде, просто изчезна само седмица след пристигането си. Повече ни се чу, ни се видя. И макар да се носеха слухове как някакъв моряк в пристанището бил видян да взима на борда със себе си едно малко черно кученце вечерта, когато корабът му отплувал, съдбата на животинчето остана една от най-загадъчните и неразкрити мистерии в хрониките на „Ингълсайд“. Този път Уолтър преживя загубата много по-болезнено от Джем, който след смъртта на Джипси се беше зарекъл повече да не се привързва към куче. После пък котаракът Тайгър Том, който живееше в плевнята и никога не пристъпваше прага на къщата заради лошия си навик да краде, но въпреки това се смяташе за любимец на семейството, една сутрин беше открит напълно вкочанен на пода в хамбара и трябваше да бъде погребан със съответните почести и разкош в Долчинката. Като капак на всичко заекът на Джем Бън, който той купи от Джо Ръсел за четвърт долар, се разболя и умря. Така и не се разбра дали кончината му не е ускорена от лекарството, което му даде Джем, или пък дойде по естествен път. Джо беше препоръчал това лекарство и единствен той можеше да се изкаже компетентно. Но така или иначе Джем се чувстваше като истинския убиец на Бън.

— Да не би над „Ингълсайд“ да тегне някакво проклятие? — попита той мрачно, когато и Бън беше заровен край гроба на Тайгър Том.

Уолтър написа епитафия за заека, а четиримата с Джем и близначките носиха черни ленти на ръкава си през цялата следваща седмица за ужас на Сюзън, която прие това за истинско светотатство. Сюзън най-лесно преживя непрежалимата загуба на Бън, защото веднъж той избяга и опустоши градината й. Още по-малко пък одобряваше двете жаби, които Уолтър домъкна отнякъде и сега живееха в мазето. Щом настъпи вечерта, тя изхвърли едната навън, но другата така и не успя да открие. А Уолтър цяла нощ не можа да мигне от тревога. „Ами ако са били мъж и жена — мислеше си той. — Сигурно сега се чувстват много самотни и нещастни един без друг. Сюзън изхвърли по-малката — значи е била жената, която умира от страх в онзи голям двор и няма кой да я защити и закриля… Също като някоя вдовица.“

Тази мисъл не даваше мира на Уолтър и най-накрая той се промъкна в мазето, за да открие нещастния жабок, но успя само да събори купчината стари калаени съдове на Сюзън, като при това вдигна такъв шум, че би могъл да разбуди дори умрелите. За щастие се събуди само Сюзън, която слезе долу с войнствена крачка и свещ, чийто трепкащ пламък хвърляше причудливи сенки върху мършавото й лице.

— Какво правиш тук по това време, Уолтър Блайт?!

— Трябва да намеря жабата, Сюзън — отчаяно отвърна Уолтър. — Само си представи как би се почувствала разделена от съпруга си, ако имаше такъв, Сюзън.

— Какво говориш, за бога! — попита озадачената Сюзън.

Точно в този момент жабокът, който очевидно се беше предал на отчаянието, се появи изневиделица на сцената иззад глинените съдове на Сюзън, където имаше разсад на копър. Уолтър се хвърли отгоре му, вдигна го внимателно и го пусна през прозореца на избата в двора, където от него се очакваше да се присъедини към своята любима и да заживее с нея щастливо за вечни времена.

— Нали знаеш, че не бива да носиш тези животини в мазето — начумерено попита Сюзън. — Какво според теб ще ядат тук?

— Щях да им ловя насекоми — отвърна наскърбено Уолтър. — Имах намерение да ги дресирам.

— Няма оправия за тях и това си е — изпъшка Сюзън, докато се качваше по стълбата подир негодуващия Блайт. И, разбира се, нямаше предвид жабите.

С червеношийката обаче извадиха по-голям късмет. Намериха я пред вратата с едва поникнала перушина, почти голишарче след една бурна юнска нощ, която връхлетя с вятър, дъжд и гръмотевици. Птичето имаше сиво гръбче, пъстри гърди и лъскави очички и сякаш от самото начало изпитваше безрезервно доверие към всички обитатели на „Ингълсайд“, даже към Фъстъка, който нито веднъж не се опита да го безпокои, и към петела, макар че веднъж той безочливо подхвръкна до паничката му със зърна и изкълва всичко.

Отначало го хранеха с червеи, но той имаше толкова голям апетит, че се налагаше Шърли да прекарва по-голямата част от деня в копаене, за да му осигури дажбата. Момчето събираше червеите в тенекиени кутии, които разполагаше навсякъде из къщата, предизвиквайки погнуса у Сюзън. Въпреки това Сюзън много се гордееше с него и мислеше, че си струва да пише на Ребека Дю как перушината по гърдите му е взела да добива красивия оттенък на ръждивочервено.

Само, моля ви, да не си помислите, че умът ми е взел да отслабва, мис Дю, скъпа — пишеше тя. — Признавам, сигурно е глупаво човек така да се привързва към някаква си птица, но човешкото сърце е слабо и податливо. А и Робин не е затворен като някое канарче в клетка — нещо, което не бих могла да понеса, скъпа мис Дю, ами кръстосва из цялата къща и двора и спи върху една дъска от писалището на Уолтър, закрепена върху клоните на голямата ябълка, която гледа право в прозореца на Рила. Веднъж, когато децата го взеха в Долчинката, той отлетял, но после се върна по здрач за тяхна голяма радост и, длъжна съм да го призная, за моя също.

Долчинката също вече не беше „Долчинката“. Уолтър все по-често си мислеше, че такова прекрасно място заслужава много по-романтично име. В един дъждовен следобед бяха принудени да играят в мансардата, но надвечер слънцето отново проби облаците и заля Глен Сейнт Мери с великолепните си лъчи.

— О, вижте каква класива дъга — извика Рила, която още се бореше с „р“-то.

Беше най-вълшебната дъга, която някога са виждали. Единият й край сякаш стоеше привързан към камбанарията на презвитерианската църква, а другият се потапяше в обраслите с тръстика плитчини на езерцето в противоположния край на селото. От този момент нататък Уолтър вече наричаше Долчинката Долината на дъгата.

Долината на дъгата се превърна в някакъв екзотичен свят за децата на „Ингълсайд“. Тук непрекъснато се гонеха игриви ветрове, а птичите песни я огласяха от зори до здрач. Сребърната кора на брезите светлееше навсякъде из нея, а Уолтър разказваше как край една от тях — Бялата дама — всяка вечер се появява една малка дриада, за да си приказват.

Един клен и един смърч растяха толкова наблизо, че клоните им се преплитаха. Тях Уолтър нарече „Влюбените дървета“. А връвта с нанизани по нея звънчета от шейна, която привърза за техните вейки, издаваше неземни ефирни трели всеки път, щом лек полъх докоснеше медните езичета. Един въображаем дракон охраняваше каменното мостче, което децата построиха над поточето.

От известно време позволяваха на Джем да слиза вечер на пристанището, за да купи прясна риба. Това задължение му доставяше особено удоволствие, защото покрай пазаруването можеше да поседи в колибата на капитан Малачи Ръсел до пристанището. Там слушаше неговите приятели, кръстосвали навремето моретата като смели млади капитани, от чиито истории го полазваха тръпки на ужас. А подхванеше ли някой от тях спомените, всеки имаше какво да добави. Ето например старият Оливър Рийз, за когото разправяха, че на младини бил пират, разправяше как попаднал в плен на един вожд на канибали. Сам Елиът пък преживял земетресението в Сан Франциско… Уилям Макдугъл разказваше за потресаващата си схватка с една акула. Анди Бейкър пък бил на крачка от смъртта при един воден смерч. Нещо повече, по собствените му думи можел да плюе най-далече и най-точно от всички останали мъже в „Четирите вятъра“. Но любимецът на Джем си оставаше капитан Малачи с извития като кука нос, изпъкнала челюст и четинести сиви мустаци. На седемнайсет вече бил капитан на бригантина и превозвал с нея дървен материал до Буенос Айрес. Той имаше татуирана по една котва на всяка от бузите си и чуден стар часовник, който се навиваше със специално ключе. Когато беше в добро настроение, позволяваше на Джем да го навие, а когато се чувстваше в особено приповдигнато състояние на духа, взимаше момчето да ловят треска или да събират мекотели по брега след отлив. В най-добрите си дни капитан Малачи показваше на Джем многобройните модели на кораби, които сам майстореше. Джем мислеше, че това вече си е истинско приключение. В тази колекция лодката на викингите с раирано квадратно платно и зловещ дракон на носа стоеше до каравелата на Колумб, а „Мейфлауър“ до един бързоходен съд, наречен „Летящият холандец“… Нямаха брой красивите бригантини и шхуни, баржи и клипери.

— Ще ме научите ли и аз да майсторя кораби, капитан Малачи? — помоли веднъж Джем.

Капитан Малачи тръсна глава и погледна замислено към залива.

— Тая работа не става с учене, синко. Трябва да си кръстосвал моретата триесе-четиресе години и да познаваш корабите като петте си пръста, та да можеш да ги майсториш… За това се иска да знаеш всичко за тях, но и да ги обичаш. Корабите са като жените, синко… Трябва да ги разбираш и обичаш, иначе никога няма да ти разкрият тайните си. А понякога може да се случи да познаваш един кораб от носа до кърмата, отвън и отвътре, и пак да откриеш, че душата му е затворена за теб. И ще ти се изплъзне като птичка, опиташ ли се да го стиснеш в юмрук. Навремето плавах с един кораб, но колкото и да опитвах, не успях да измайсторя негов модел. Непреклонен и упорит кораб беше! Имаше и една жена… Но май е време да си сложа ключ на устата. Почти съм готов с един модел, който ще сложа в бутилка. Виж, неговата тайна ще ти разкрия, синко.

Когато Джипси умря, Джем се зарече никога да не си взима друго куче, но свойството на времето да лекува е удивително и момчето отново закопня за четириног приятел. Първото кутре в неговия живот не беше истинско куче, а по-скоро… нещастен случай.

В бърлогата на Джем — малката таванска стаичка, където пазеше завещаните му от капитан Джим многобройни списания, витаеха образите на безброй кучета във вид на изрезки от лъскавите страници: високомерният мастиф, придирчивият, но симпатичен и с яка челюст булдог; елегантната хрътка, която изглеждаше така, сякаш някой я е хванал, завъртял я е над главата си, докато се разтегне като дъвка, и после отново я е пуснал на земята; обръснатият до голо пудел с пискюл на опашката; фокстериер, руска ловджийска хрътка, петнистият далматинец, шпаньолът със затрогващ умолителен поглед… И какво ли още не.

После се появи обявата в „Дейли Ентърпрайсис“: „Продавам куче. Роди Крофърд, горната част на пристанището“. И нищо повече. Джем не можеше да си обясни защо тези оскъдни думи продължаваха да занимават мислите му и каква беше причината да усеща, че зад тази лаконичност е скрита горчива мъка. Най-накрая от Крейг Ръсел разбра кой е Крофърд.

— Бащата на Роди умря преди месец и го пращат да живее при леля си в града. Майка му почина още преди години. Джейк Милисън купи фермата им, но ще разруши къщата. Сигурно леля му не му позволява да вземе и кучето със себе си. Не че е кой знае каква порода, но Роди е страшно привързан към него.

— Чудя се колко ли пари може да поиска. Защото всичките ми пари са един долар — каза Джем.

— Мисля, че по-скоро държи да му намери дом и добри стопани — отвърна Крейг. — Но баща ти също може да помогне за парите, нали така?

— Така е, но предпочитам да си купя куче със собствени пари — отговори Джем. — Тогава повече ще го чувствам като мое.

В отговор Крейг само повдигна рамене. Тия от „Ингълсайд“ бяха наистина много странни хора. Какво значение има изобщо кой е дал парите за някакво старо куче?!

Още същата вечер бащата на Джем го закара до малката стара и порутена ферма на Крофърд, където откриха Роди Крофърд и неговото куче. Роди се оказа момче почти на възрастта на Джем — бледо момче с права червеникавокестенява коса и две съзвездия лунички по бузите; кучето му беше с копринени кафяви уши, кафяв нос и опашка и най-красивите очи с шоколадов цвят. В мига, когато Джем срещна погледа на това забележително куче с бяла линия през челото, която разполовяваше главата му и стигаше чак до носа, той вече знаеше, че трябва да го има на всяка цена.

— Искал си да продадеш кучето — нетърпеливо рече той.

— Не искам да го продавам — мрачно отвърна Роди. — Но Джейк ми каза да го разкарам или ще го удави. И вика, че леля ми Вини никога няма да пусне куче като това да прекрачи прага й.

— Колко искаш за него? — попита Джем с примряло сърце, че ей сега ще му кажат някоя твърде висока цена.

Роди преглътна мъчително и притисна още по-здраво кучето си.

— На, вземи го — едва изхъхри дрезгаво накрая. — Не съм искал да го продавам… И няма да го продам. Няма на света толкова пари, които да ми заменят Бруно. Ако при тебе си намери дом… Ако си добър към него…

— О, ще бъда добър с него, обещавам ти! — припряно рече Джем. — Но все пак вземи моя долар. Няма да го чувствам като свое куче, ако съм го взел даром. Ще го оставя тук, ако откажеш да ти платя.

И той почти насила натика долара в свитата ръка на Роди, грабна Бруно и го притисна до гърдите си. Кучето се извърна към досегашния си господар. Джим не виждаше очите му, затова пък забеляза изражението в очите на Роди.

— Ако пък толкова ти е мъчно за него…

— Мъчно ми е, но не мога да го задържа — сопна се Роди. — Още пет души го искат, но на никой от тях не го дадох… Джейк побесня, ама мен хич не ме е грижа. Те не са подходящи. Виж, ти… Искам да се грижиш за него така, сякаш го гледам аз. И по-бързо го разкарай от очите ми!

Джем се подчини. Дребното тяло на кученцето цялото трепереше в ръцете му, но то не се опита да се противи или да лае. През целия път до „Ингълсайд“ Джем го притискаше нежно и обичливо към тялото си.

Джем беше твърде развълнуван, за да заспи тази нощ. Досега не беше виждал куче, което да му хареса толкова много като Бруно. Нищо чудно, че Роди не искаше да се разделя с него. Но Бруно скоро ще забрави предишния си стопанин и ще обикне него, Джем. Двамата ще станат истински приятели. Само да не забрави да помоли майка си за кокали от месаря.

— Обичам всички и всичко на този свят — промълви Джем. — Мили Боже, благослови всяка котка и куче на Земята, а най-вече Бруно.

И като изрече това, най-накрая заспа. Сигурно и дребничкото куче, което лежеше край леглото с опряна на изопнатите предни лапи глава, също вече спеше; а може би още будуваше.