Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (26)

26

Беше ред на Нан и Ди да тръгнат на училище. Започнаха през последната седмица на август. В началото на септември Анн и Сюзън вече бяха свикнали с тази новост в семейството и даже им доставяше радост да изпровождат всяка сутрин двете дребосъчета на тяхното всекидневно пътешествие. Двете редовно слагаха в чантите си по една ябълка за учителката и носеха ленени престилки с волани на розови и сини карета. Тъй като и без това никак не си приличаха, Анн не ги обличаше еднакво. Заради червената си коса Дайана не можеше да носи розово, но то отиваше на Нан, която бе несъмнено по-хубавата от близначките в „Ингълсайд“. Имаше кафяви очи, кестенява коса и прекрасна фигура, за което си даваше ясна сметка, независимо че бе едва седемгодишна. Винаги държеше главата си гордо вдигната, с малко безочливо вирната брадичка, така че всички вече я смятаха за доста „високомерна“.

— Цялата се е метнала на майка си и имитира нейните превземки — каза мисис Алис Дейвис.

Близначките се различаваха не само по своята външност. Ди, въпреки физическата прилика с майка си, беше взела много повече от своя баща, поне що се отнася до наклонности и нрав. У нея вече се забелязваха първите наченки на присъщите му практичност, здрав разум и искрящо чувство за хумор. Нан пък изцяло наследи богатото въображение на майка си и вече умееше по свой си начин да разнообрази живота и да го направи интересен.

Всички деца в „Ингълсайд“ най-напред научаваха „Отче наш“, а после биваха поощрявани да си измислят своя собствена молитва с подбрани от тях слова. Откъде на Нан й хрумна идеята, че може да придума Господ да изпълни молбите й, ако му обещае в замяна да се държи добре или да бъде силна и твърда, така и не се разбра. Вероятно младият учител в неделното училище непряко беше отговорен за това. Той постоянно ги предупреждаваше, че ако не са добри момичета, Господ няма да направи това или онова за тях. Не беше трудно тази идея да се обърне наопаки и да се стигне до извода, че ако направиш това или онова или пък си такъв или онакъв, то имаш пълното право да очакваш Господ да стори онова, което си пожелал. Първата „сделка“ на Нан през пролетта завърши толкова успешно, че няколкото следващи провали изобщо не я обезкуражиха и тя продължи тази игра чак до есента. И никой не подозираше за нея, дори Ди. Нан ревностно пазеше тая своя тайна и започна да се моли по различно време и на различни места вместо само вечер преди сън край леглото. На Ди това никак не й хареса и тя го каза гласно.

— Не смесвай Господ с всичко останало — гневно рече тя на Нан. — Така го правиш да изглежда твърде обикновен.

Анн случайно дочу това и се намеси:

— Господ наистина е навсякъде, скъпа. Той е като приятел, който е винаги наблизо, за да ти вдъхне сила и смелост. Нан има право да Му се моли където и когато почувства необходимост от това.

Но ако Анн знаеше цялата истина за набожността на малката си дъщеря, тя сигурно щеше да се ужаси.

В една майска вечер Нан каза:

— Ако Ти направиш така, че зъбът ми да порасне преди празненството у Ейми Тейлър следващата седмица, скъпи Боже, то аз ще изпивам всяка лъжица с рициново масло, която Сюзън ми дава, без да се противя.

На следващата сутрин зъбът, чиято липса отваряше доста голяма и грозна за гледане дупка в хубавата устица на Нан, се появи и до деня на празненството празнината изчезна като по магия. Какъв по-недвусмислен знак от това би могло да се очаква?

Нан спази своята част от уговорката и Сюзън оставаше приятно изненадана всеки път, когато поднасяше лъжицата с рициново масло към устата й. Нан го преглъщаше без гримаси и протести, макар понякога да се упрекваше, че не бе определила срок за това изпитание… Три месеца, да речем.

Господ обаче невинаги беше толкова отзивчив. И все пак, когато тя Го помоли да й прати едно специално копче за нейната колекция (страстта по колекциониране на копчета се разпространяваше сред малките момичета в Глен Сейнт Мери като дребна шарка) и Му обеща, че никога няма да протестира, ако Сюзън сложи на масата пред нея нащърбената чиния, копчето се появи още на следващия ден, когато Сюзън откри на тавана някаква стара рокля. Красиво червено копче, обсипано с малки диаманти… Или поне Нан вярваше, че са диаманти. Всички й завиждаха заради това копче и когато същата вечер Ди се намръщи на нащърбената чиния, Нан рече добродетелно:

— Дай я на мене, Сюзън. От сега нататък винаги ще ям от нея.

Сюзън си помисли, че момичето е лишено от каквото и да е самолюбие и егоизъм като истински ангел и сподели това на глас. От този миг нататък Нан и изглеждаше, и се чувстваше изключително самодоволна. Тя изкара чудесно на организирания от неделното училище пикник, защото предишната вечер всичко предвещаваше дъжд, а тя просто обеща да си мие зъбите всяка сутрин, без да чака да й напомнят за това. После намери изгубения си пръстен срещу това да поддържа постоянно ноктите си в идеален вид; а когато Уолтър й отстъпи своята картина с изобразен летящ ангел на нея, която отдавна желаеше, вечерта, без да каже и гък, изяде всичкото тлъсто месо в чинията си. Когато обаче помоли Господ да направи пак чисто ново опърпаното й и изпокъсано плюшено мече, а в замяна тя ще поддържа в безупречен ред писалището си, нещо засече. Мечето не стана по-ново, макар Нан да чакаше жадно сбъдването на поредното чудо всяка сутрин и си пожелаваше Господ да побърза с неговото изпълнение. Най-сетне тя се примири с възрастта на мечока. Какво пък, това беше един хубав стар мечок, а и едва ли ще е много забавно постоянно да си подрежда бюрото. Затова когато баща й донесе едно чисто ново мече, тя дори не го хареса особено и реши, макар и с известно угризение на съвестта, да не си прави труда да подрежда писалището. Въпреки тази случка обаче, Нан скоро възвърна своята вяра — помоли липсващото око на порцелановата котка да се намери и на следващата сутрин то отново бе на мястото си, макар и малко накриво, така че котката изглеждаше леко кривогледа. Сюзън го открила някъде и го прикрепила с лепило, но Нан нямаше откъде да знае това и с леко сърце изпълни обещаните четиринайсет обиколки на плевнята.

Каква полза можеше да има Господ от четиринайсет обиколки около плевнята Нан така и не се замисли. Но затова пък никак не й беше приятно да изпълни тази уговорка… Момчетата винаги настояваха двете с Ди да се престорват на диви животни в Долината на дъгата… Вероятно заради това в нейното младо съзнание се оформи някаква неясна мисъл, че самоналоженото наказание може би ще достави удоволствие на онова мистериозно Създание, което има властта да дарява или пък да отнема насладата. Така или иначе през лятото Нан си наложи няколко много странни изпитания, които накараха Сюзън да се пита откъде на децата им идват тези невероятни идеи.

— Как мислите, скъпа госпожо доктор, защо Нан мисли, че трябва да обикаля всеки ден дневната, без при това да докосва пода?

— Без да докосва пода ли?! И как успява ди постигне това, Сюзън?

— Като скача от една мебел на друга, в това число и върху решетката на камината. Онзи ден се изпусна и си натърти челото в кофата за въглища. Дали пък не й трябва спешно лечение, скъпа госпожо доктор?

Тази година винаги беше упоменавана в хрониките на „Ингълсайд“ като годината, в която татко едва не се разболя от пневмония, а пък мама я изкара. Една вечер Анн, която вече имаше ужасна настинка, отиде с Гилбърт на някакво тържество в Шарлоттаун, облечена в нова рокля, която много й отиваше, и с перлената огърлица, подарък от Джем. Изглеждаше толкова красива, че всички деца, минали да й кажат лека нощ, си помислиха колко е хубаво да имаш майка, с която можеш да се гордееш.

— Колко хубава и шумоляща фуста — въздъхна Нан. — Като порасна, ще нося също такива шумолящи фусти от тафта, нали, мамичко?

— Не ми се вярва по това време момичетата още да носят фусти — отвърна баща й. — Аз обаче си взимам думите назад, Анн, и ще призная, че тази дреха е поразителна въпреки пайетите, които иначе не одобрявам. И не се опитвай да ме съблазняваш, жено. Вече съм ти направил всички комплименти на света. Помниш ли какво прочетохме в „Медикъл Джърнъл“ днес: „Животът не е нищо повече от деликатно равновесие в органичната химия“. Това те накара да се почувстваш скромна и смирена. Пайети, как ли пък не! Тафтени фусти ли?! Та ние сме само един „случаен сбор от атоми“. Поне така твърди великият д-р Ван Бембруг.

— Не ми цитирай този ужасен Ван Бембруг. Подозирам, че страда от хронично лошо храносмилане и е имал пристъп, когато го е казал. Той може и да е „случаен сбор от атоми“, но аз не съм.

Само след няколко дни обаче Анн беше един много болен „случаен сбор от атоми“, а Гилбърт — много обезпокоен такъв. Сюзън също беше поставена на изпитание и се чувстваше доволно измъчена; медицинската сестра идваше и си отиваше с постоянно изписана върху лицето тревога, а една безименна сянка разпери криле над „Ингълсайд“. Децата не подозираха колко сериозно болна е майка им и дори Джем не си даваше ясна сметка за това. Въпреки това те усещаха хладния повей на невидима заплаха и пристъпваха тихо с покрусени лица, опитвайки се да останат незабелязани. За първи път над кленовата горичка не кънтеше детски смях и никой не играеше на пирати в Долината на дъгата. Но най-страшно от всичко бе, че не им позволяваха да видят мама. Майка им вече не ги посрещаше с усмивка, когато се прибираха в „Ингълсайд“, не се промъкваше на пръсти в стаите им, за да ги целуне за лека нощ; вече нямаше кой да ги поглези, да ги утеши, приласкае и да разбере мъката им. Майка им вече не се смееше с глас на техните шеги… А никой не се смееше така звънливо и от сърце като тяхната майка. Сега се чувстваха много по-зле, отколкото ако тя бе заминала някъде надалече. Тогава поне щяха да знаят, че рано или късно все ще се завърне, а сега… На тях не казваха нищо. Никой не им говореше, всички гледаха да отминат с мълчание тази ужасна тайна.

Един ден Нан се върна от училище пребеляла като платно от онова, което й каза Ейми Тейлър.

— Сюзън, нали мама… Мама не е… Тя няма да умре, нали, Сюзън?

— Разбира се, че няма да умре — отвърна твърде остро и прекалено бързо Сюзън. Но ръцете й трепереха, докато подаваше на Нан чашата с мляко. — Кой ти е наговорил всичко това?

— Ейми. Тя каза… О, Сюзън, според нея мама щяла да бъде един много миловиден труп!

— Хич не я слушай какви ги приказва, мъничето ми. Всички от семейство Тейлър не знаят мярка на езика си. Вярно, твоята мила майчица е много болна, но тя ще премине и през това изпитание, бъди сигурна. Не знаеш ли, че баща ти държи юздите тук?

— Господ не би оставил мама да умре, нали, Сюзън? — попита с пресъхнали побелели устни Уолтър и се втренчи в нея толкова отчаяно, че езикът й не се обърна да изрече обичайните утешителни лъжи. Самата тя беше изплашена до смърт. Днес следобед на тръгване от тях медицинската сестра само мълчаливо поклати глава, а докторът отказа да слезе за вечеря.

— Вярвам, че Всевишният си знае работата — смотолеви Сюзън, докато миеше съдовете след вечеря… Но счупи три чинии и за първи път в своя честен и безхитростен живот се съмняваше в Неговата воля.

Нан се заскита отчаяно из двора. Баща й седеше на масата в библиотеката, обронил глава върху ръцете си. Сестрата си тръгна и момичето я дочу да казва, че кризата най-вероятно ще настъпи още тази вечер.

— Какво значи криза? — безпомощно се обърна тя към Ди.

— Според мен е онова, от което се излюпват пеперудите — отвърна неуверено Ди, — но най-добре да попитаме Джем.

Джем знаеше и им го обясни подробно, преди да се качи на втория етаж и да се затвори в стаята си. Уолтър също се изгуби някъде… Всъщност лежеше, заровил глава в тревата в Долината на дъгата. А Сюзън отведе Шърли и Рила да си лягат.

Нан остана сама и се отпусна върху стълбите. Къщата зад гърба й тънеше в неестествена, страховита тишина. Пред нея Глен Сейнт Мери се къпеше в лъчите на залеза, но дългият път дотам почти не се виждаше от прахоляк, а полската трева покрай пристанището беше побеляла от сушата. Не беше валяло от седмици и цветята в градината им стояха със сведени глави… Цветята, които майка им толкова обичаше.

Нан потъна в размисъл. Точно сега беше моментът да сключи най-значимата сделка с Господ. Но какво ли да Му обещае, ако Той спаси майка й? Със сигурност би трябвало да е нещо страховито и съдбоносно… Нещо, което да си струва Неговото усилие. И Нан си спомни как веднъж в училище Дики Дрю се обърна към Стенли Рийз с думите: „Хайде да те видя смееш ли да минеш през гробищата след полунощ!“. Тогава Нан потрепери само при произнасянето на това предизвикателство. Че може ли изобщо някой да дръзне да мине през гробището по тъмно! И въобще възможно ли е дори да се помисли за такова нещо?! Никой в „Ингълсайд“ даже и не подозираше какъв ужас предизвикваше в душата на Нан самото споменаване на гробището. Веднъж Ейми Тейлър й каза, че там било пълно с мъртъвци… „Ама те не са мъртви през цялото време“, мрачно продължи Ейми. Оттогава Нан не смееше да припари сама до оградата на гробището дори посред бял ден.

Някъде далеч пред нея върхарите на дърветата върху един от златистите прашни хълмове сякаш досягаха небето. Нан често се чудеше дали ако изкачи този хълм, ще успее да докосне небето. А оттатък живееше Господ… Току-виж я чул по-добре, ако се доближи до него. Но тя не можеше да стигне до хълма. Трябваше да направи каквото е по силите й тук, в „Ингълсайд“.

Най-накрая тя изтупа загорелите си ръчички и вдигна лице към небето.

— Мили Боже — прошепна развълнувано, — ако направиш така, че мама да оздравее, аз ще прекося гробището по тъмно. О, мили Боже, моля те, умолявам те, направи го! И ако изпълниш тази моя молба, повече никога няма да Те безпокоя!