Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (2)

2

— Какъв прекрасен ден… Сякаш някой ни го поднася като подарък — бъбреше Дайана. — Но ми се струва, че захладня и става малко мрачно… Утре ще вали.

— Но нашият ден е именно сега и ние на воля ще се опиваме от красотата около нас, та дори ако ще слънцето утре да изчезне. Днес ще се наслаждаваме на нашето приятелство, макар че утре ще сме вече разделени. Виж само тези далечни златистозелени хълмове и онези мъгливо синкави долчинки. Те са наши, Дайана. И хич не ме е грижа, даже ако най-последният от хълмовете е кръстен на Абнър Слоун… Днес е нашият ден. Сега духа откъм запад. А аз се изпълвам с авантюристичен дух, когато повее западният вятър; и ние двете ще скитаме на воля.

Речено — сторено. Нито едно от старите, близки до сърцата им кътчета, не остана пропуснато… Алеята на влюбените, Призрачната гора, Долината на теменужките, Брезовата пътека, Кристалното езеро. Но някои от тези места вече изглеждаха променени. Пръстенът от брезови фиданки, където се намираше Къщичката на игрите, сега се бе превърнал в хоро от стройни стволове; Брезовата пътека, на която отдавна не беше стъпвал човешки крак, се виеше обрасла с орлова папрат; Кристалното езеро съвсем беше изчезнало и на негово място имаше само мочурлива, обрасла с мъх падина. Затова пък Долината на теменужките преливаше в лилавите багри на техните цветове; хилавото ябълково дръвче, на което се натъкна вдън гора някога Гилбърт, сега издигаше яко стебло, а клоните му тегнеха отрупани с алени пъпки.

Приятелките смело пристъпяха с боси крака. Косата на Анн все още отразяваше слънчевите лъчи като полиран махагон, а черните кичури на Дайана бяха все така гъсти и лъскави. Двете често си разменяха весели, пълни с разбиране, топли дружески погледи. Понякога вървяха в пълно мълчание. Анн винаги беше твърдяла, че две сродни души, каквито са те двете с Дайана, могат да доловят мислите една на друга. А понякога разговорът отново потръгваше с вечното „помниш ли“.

— Помниш ли как се изтърколи през гъсарника на Коб чак на Тори Роуд?

— Спомняш ли си как се нахвърлихме върху леля Джоузефин?

— Помниш ли нашия Клуб на разказвачите?

— Спомняш ли си посещението на мисис Морган, когато ти си нацапа носа в червено?

— Помниш ли как си сигнализирахме със свещи пред прозорците?

— А помниш ли колко се забавлявахме на сватбата на мис Лавендър и онези сини панделки на Шарлота?

— Спомняш ли си старото Общество за подобряване на село Авонлий?

Почти чуваха някогашните си изблици на смях, които още кънтяха в ушите им. Но ОПСА изглежда завинаги беше изчезнало. То се разпадна много скоро след сватбата на Анн.

— Останалите просто не можаха да го поддържат, Анн. Сега младите в Авонлий не са такива, каквито бяхме ние навремето.

— Не говори така, сякаш нашето време е безвъзвратно отминало, Дайана. Та в момента ние сме едва на по петнайсет и сме сродни души! А въздухът е не просто пронизан от слънчевите лъчи, той целият е светлина. И не съм сигурна дали на раменете ми няма разперени крила.

— Аз се чувствам по същия начин — отвърна Дайана, забравила, че тази сутрин стрелката на кантара се спря на сто петдесет и пет^[1]. — Често ми се иска да се превърна в птица поне за малко. Сигурно е прекрасно да летиш.

Красотата ги заобикаляше отвсякъде. Неподозирани багри и цветни петна проблясваха в тъмните владения на леса и ги мамеха по техния път. Слънчевите лъчи се процеждаха през младите зелени листа. Навсякъде се носеха веселите трели на птичи песни. Понякога се натъкваха на малки долчинки, където на човек му се струва, че се потапя във вир от разтопено злато. А след всеки завой ново пролетно благоухание галеше лицата им… Дъхава папрат… Борова смола… Плътният аромат на току-що разорани ниви. Пред тях се изви пътека, цялата драпирана със завеса от цветовете на дива череша; тучна ливада с наболи млади фиданки, които приличаха на горски духчета, притаени сред тревите; поточета, които все още не са „твърде широки, че да ги прескочиш“; овчарска торбичка… ветрила от къдравите листа на млади папрати… И едно брезово дръвче, на което нечия вандалска ръка бе обелила бялата кора на няколко места, а под нея се виждаше оголено тъмното стебло. Анн стоя загледана в наранения ствол толкова дълго, че Дайана се зачуди. Тя не можеше да съзре онова, което виждаше Анн… Окраската на ствола преливаше от чисто бялото на бита сметана през изящните тонове на златистото, които ставаха все по-наситени и по-наситени, докато накрая се стигне до най-долния слой, плътно и наситенокафяво; той сякаш подсказваше, че колкото и хладно бели, непристъпни като девици да изглеждат отвън брезите, сърцето, скрито под тази външност, е топло и кипящо от чувства.

— Вечният огън на земята гори в техните сърца — промърмори сякаш на себе си Анн.

Накрая, след като си проправиха пътека през обрасла с дървета и храсталак долчинка, пълна с отровни гъби, те най-сетне откриха градината на Хестер Грей. Тя не се беше променила кой знае колко. И все така ухаеше с аромата на най-любимите цветя. Все още имаше купища юнски лилии, както Дайана наричаше нарцисите. Строените в правилни редици черешови дървета бяха вече стари, но въпреки това стояха пременени в бяло. И все още можеше лесно да се открие централната алея, очертана с розови храсти. Но старият насип едва се виждаше изпод разцъфтелите в бяло ягоди, виолетовото на теменужките и яркозелените листа на младите папрати. Приятелките изядоха вечерята си в единия край, разположени върху покрити с мъх камъни, а зад гърба им простираше клони люляково дърво, спуснало лилави гроздове цвят срещу лъчите на залязващото слънце. И двете бяха гладни и отдадоха заслуженото на своето кулинарно майсторство, разменяйки си похвали.

— Колко е вкусна храната под открито небе — въздъхна Дайана и се настани по-удобно. — Този твой шоколадов кейк, Анн… Думи не ми достигат, за да опиша колко е превъзходен — непременно ще взема рецептата. Фред ще остане възхитен. Той може да погълне всичко, каквото е на масата, и пак да си остане слаб. Все повтарям, че повече никога няма да сложа в уста дори парченце сладкиш, защото от ден на ден ставам все по-дебела. А е толкова ужасно да заприличам на пралеля Сара — тя беше толкова тлъста, че всеки път, когато седнеше, някой после трябваше да я издърпа от стола. Но видя ли кейк като този, пък и снощното гости… Така де, нали щяха да се обидят, ако не бях хапнала нищичко.

— Добре ли изкара?

— О, да, може да се каже. Въпреки че попаднах в мрежата на Хенриета, братовчедка на Фред, която изпитва огромна наслада да описва многобройните си операции, какво е преживяла при всяка една от тях и как апендиксът й за малко щял да се спука, ако не го били отрязали навреме. „Имам цели петнайсет шева от тая операция — вика. — О, Дайана, каква агония!“ Сякаш й доставяше удоволствие да ме тормози с тези нейни преживелици. Така и така се е мъчила, защо сега да не поизмъчи и другите с разкази за това. А Джим беше толкова смешен. Не съм знаела, че Мери Алис го харесва въпреки всичко… Е, добре, само едно мъничко парченце… Така и така ще бъда наказана, поне да има за какво… Пък и една хапка едва ли ще се окаже решаваща… И знаеш ли какво каза той — в нощта преди сватбата бил толкова уплашен, че едва не се метнал на парахода. Твърди, че всички младоженци се чувстват по този начин, стига да са достатъчно откровени да си го признаят. Нали не мислиш, че това важи и за Гилбърт и Фред, а, Анн?

— Сигурна съм, че не се отнася за тях.

— Така каза и Фред, когато го попитах. Рече, че единственото, от което се боял, било аз да не променя решението си в последния момент както направи Рози Спенсър. Макар че може ли да се каже със сигурност какво наистина мисли един мъж. Пък и няма никаква полза да се тревожим за това сега. Наистина чудно си прекарахме този следобед! Сякаш преживяхме отново отминалите щастливи мигове. Как ми се иска да не заминаваше утре, Анн.

— А не може ли ти да ми дойдеш на гости в „Ингълсайд“ по някое време през лятото, Дайана? Имам предвид преди… Ами, преди да престана да приемам посетители за известно време.

— С удоволствие бих дошла. Но ще бъде невъзможно да се отделя оттук през лятото. Всеки път има толкова много работа.

— Ребека Дю най-сетне ще ми гостува, което много ме радва, но се боя, че ще дойде и леля Мери Мария… Толкова дълго и настоятелно подмяташе и намекваше за това пред Гилбърт. Той не я очаква с по-голяма охота от мен, но нали е „роднина“, вратите ни винаги трябва да са широко отворени за нея.

— Може да успея да дойда през зимата. Ще се радвам отново да видя „Ингълсайд“. Имаш прекрасен дом, Анн, и чудесно семейство.

— „Ингълсайд“ наистина е приветлив… И аз го обикнах вече. Навремето, когато се нанесохме, понякога дори го мразех… Ненавиждах го даже заради удобствата, които предлага. Те ми изглеждаха като обидно предизвикателство към моя скъп Дом на мечтите. Помня с колко жал рекох на Гилбърт, когато го напускахме: „Бяхме толкова щастливи тук. Едва ли ще съм така щастлива на друго място“. Известно време тънех в носталгия по стария дом, после… После в душата ми взе да никне привързаност към „Ингълсайд“. Дълго се борих срещу това, наистина се съпротивлявах с всички сили, но накрая трябваше да се предам и да призная, че го харесвам. И с всяка изминала година го обиквам все по-силно. Къщата не е чак толкова стара… Старите къщи са твърде тъжни. Но не е и прекалено нова… Новите постройки са някак груби и недодялани. А „Ингълсайд“ е тъкмо улегнал, с установен ред и характер. Харесвам всяка стая в него. Те си имат своите недостатъци, но и достойнства, които ги отличават от останалите, придават им индивидуалност. Харесвам тези великолепни дървета на поляната. Не зная кой ги е посадил, но всеки път, когато се качвам на горния етаж, спирам на чардака, сядам на широката удобна пейка, гледам ги и си мисля: „Бог да благослови човека, посадил тези дървета, който и да е той“. Къщата е почти заобиколена от гора, но не бих дала и едно клонче от нея.

— Също като Фред. Той боготвори старата върба на юг от къщата. Все му повтарям, че разваля гледката от прозорците в салона, но той все ми отвръща: „Би ли отсякла толкова прекрасно дърво като това, пък дори да ти сенчи прозорците?“. И така, върбата си стои и наистина е прекрасна. Затова и кръстихме фермата „Самотната върба“. Но и „Ингълсайд“ много ми харесва. Толкова е хубаво там — от него лъха някакъв уют.

— Така казва и Гилбърт. Доста време избирахме име. Пробвахме няколко, но все изглеждаха чужди и неподходящи. Щом стигнахме до „Ингълсайд“ обаче, и двамата почувствахме, че то е истинското. Доволна съм, че имаме голяма и просторна къща… Точно такава е нужна на нашето семейство. Децата, колкото и да са малки, също я обожават.

— Толкова са сладки! — При тези думи Дайана си отчупи още една „хапка“ от шоколадовия кейк. — И моите си ги бива, но в твоите… Пък и тези близначки! Ето за тях истински ти завиждам. Винаги съм искала да имам близнаци.

— Аз пък не мога да се отърва от близнаци, явно такава ми е съдбата. Но съм разочарована, че моите никак не си приличат. Вярно, Нан е хубавица с кестенявите си коси и очи, пък и този цвят на кожата… А Ди е любимката на баща си, защото е със зелени очи и червена коса… Червенокоса на масури. Сюзън пази Шърли като зеницата на окото си. Боледувах дълго след раждането и тя се грижеше за него като за собствено дете; нарича го „шоколадово момченце“ и го е разглезила безобразно.

— А той е и толкова мъничък още, че трябва да пристъпяш съвсем внимателно, за да не го събудиш, когато проверяваш дали не се е отвил и да му подпъхнеш завивките — допълни завистливо Дайана. — Джак, както знаеш, е на девет и вече не ми разрешава да го правя. Твърди, че е голям. О, ще ми се децата да не растяха толкова бързо!

— Нито едно от моите все още не е стигнало тази възраст… Макар че откакто Джем тръгна на училище, вече не дава да го водя за ръка, когато вървим през селото — добави с въздишка Анн. — Но тримата с Уолтър и Шърли все още искат да им подпъхвам завивките. Уолтър дори го е превърнал в нещо като ритуал.

— На теб ти е рано още да се тревожиш какво ще стане с тях занапред. Моят Джак е пощурял да става войник като порасне… Войник. Представи си само!

— На твое място не бих се притеснявала. Ще забрави тези увлечения, щом му хрумне нещо ново. Войната е вече минало. Джем щял да става моряк като капитан Джим. Уолтър може би ще бъде поет. Той не е като останалите. Затова пък всички обичат дърветата и обожават игрите в Долчинката, както я наричат. Това е малка долина под „Ингълсайд“ с приказни пътечки и поточе… Иначе съвсем обикновено място за другите хора, но за моите деца е вълшебна земя. Всяко е правило бели, но иначе не са някоя разпасана команда… Става ми радостно само от мисълта, че утре вечер по същото време ще съм отново в „Ингълсайд“ и ще разказвам приказки за лека нощ на моите дечурлига, ще хваля Сюзън за папратите и ще раздавам всекиму според заслугите. Сюзън наистина има лека ръка за папратите. Никой не може да ги отглежда по-добре от нея. Ето защо с чиста съвест мога да я похваля. Затова пък другите й цветя изобщо не приличат на цветя, но никога не бих я наранила, като й го кажа. Сюзън е такава душичка, че не знам какво бих правила без нея. Наистина е прекрасно да си мисля, че се прибирам у дома, а в същото време ми е тъжно да напусна „Грийн Гейбълс“. Толкова е красиво тук… С Марила… И теб. Нашето приятелство винаги е било нещо изумително, Дайана.

— Така е… И ние винаги… Искам да кажа… Никога не бих могла да се изразявам като теб, Анн. Но ние още държим на „вярната клетва и дадената дума“, нали така?

— И така ще бъде до края.

Ръката на Анн намери дланта на Дайана. Дълго време седяха мълчаливо. Чувствата им бяха твърде силни, за да ги изразят в думи. Останаха така чак докато сенките на здрача не се проснаха върху тревата, цветовете и зеления килим на далечните поляни. Слънцето клонеше към залез, сиво-розовите ивици в небето станаха по-плътни и постепенно изчезнаха зад дърветата. Пролетният здрач покри градината на Хестер Грей, където отдавна вече никой не се разхождаше. Червеношийките изпълваха вечерния въздух с подсвирквания, подобни на музика от флейта. Една голяма звезда изплува над старите черешови дървета.

— Първата звезда винаги изглежда като някакво чудо — замечтано каза Анн.

— Мога да седя така безкрай — допълни Дайана.

— С мен е същото, но в края на краищата ние само се преструвахме на петнайсетгодишни. Време е да си спомним за грижите около семействата. Боже, как ухае този люляк! Хрумвало ли ти е, Дайана, че има нещо… не съвсем прилично в аромата на люляковите цветове? Гилбърт винаги се смее на тази моя приумица; той ги харесва, но на мен те ми нашепват за нещо твърде изкусително.

— Мирисът им е твърде силен, за да си ги сложиш в стаята, така мисля аз — отсече Дайана. Тя вдигна чинията с останките от шоколадовия кейк, хвърли й изпълнен с копнеж поглед, тръсна глава и я върна в кошницата с изражението на човек, който прави огромна саможертва.

— Няма ли да е забавно, Дайана, ако на връщане към дома срещнем самите себе си, само че петнайсетгодишни, как тичаме по Алеята на влюбените?

Дайана потръпна леко.

— Не-е-е, едва ли ще е забавно, Анн. Не съм забелязала кога е станало толкова тъмно. На дневна светлина приемам с охота всякакви фантазии, но сега…

Тихо тръгнаха обратно, вървяха мълчаливо рамо до рамо обратно по пътеката; зад тях залезът беше подпалил старите хълмове и незабравима любов гореше в сърцата им.