Серия
Анн Шърли (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Ingleside, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Ингълсайд“

ИК „Пан’96“

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Любка Момчилова

Илюстрации: Магдалена Добрева

ISBN: 954-657-434-1


37

Децата в „Ингълсайд“ бяха винаги заедно — дали в игри, разходки или вълнуващи приключения, но все пак всяко едно от тях имаше свой вътрешен живот на мечти и фантазии, който се развиваше независимо от останалите. Особено Нан — тя от самото начало си построи въображаем свят, в който живееше успореден живот според това, което беше чула, видяла или прочела, а семейството й даже не подозираше за това. Най-напред започна да измисля стъпки за танците на феи и елфи в самодивските лесове и на дриадите от брезовите горички. Само те двете с голямата върба край дворната порта знаеха тайната, че останките от изоставената къща на Бейли в горния край на Долината на дъгата всъщност са руини от древна кула, обитавана от призраци. Цели седмици тя можеше да бъде царска дъщеря, заточена в самотен замък сред морето… Месеци наред се изживяваше като милосърдна сестра в колония от прокажени насред Индия или пък друга земя, „далеч, далеч оттук“. За Нан в думите „далеч, далеч оттук“ все още имаше някаква магия, която звучеше като песента на вятъра над някой далечен хълм.

Когато порасна, Нан започна да съчинява своите истории около реални хора, които срещаше всеки ден. Особено пък миряните на неделната проповед в църквата. Обичаше да ги разглежда, защото там всички идваха облечени много хубаво. В това също имаше някакво чудо — тогава изглеждаха толкова различни от друг път, както се носеха в делничен ден.

Кротките и смирени богомолци, насядали по пейките в църквата, сигурно щяха да бъдат удивени и може би леко стреснати, ако знаеха какви невероятни приключения им е отредила фантазията на сериозното момиче с кафяви очи, което седи на семейната пейка на „Ингълсайд“. На черновеждата Анета Милисън, прославила се с мекото си сърце, би й дошло като гръм от ясно небе онова, което представляваше във фантазиите на Нан Блайт — похитителка на деца, която ги вари живи, за да получи еликсира на вечната младост. Нан си представяше всичко това толкова живо, че едва не се изплаши до смърт, когато веднъж по здрач срещна насаме развълнуваната Анета Милисън сред тайнствено шумолящите златисти лютичета. Тя дори не намери сили да отвърне на приветливия поздрав на Анета и от това Анета заключи, че Нан Блайт наистина е станала нетърпимо горделива малка фръцла, на която трябва да бъде даден хубав урок по добро държание.

Бледоликият мистър Род Палмър даже не подозираше, че навремето е отровил някого, а сега бавно тлее, преследван от гузната си съвест. Старейшината Елдър Гордън Макалистър със сериозното лице и представа си нямаше, че е прокълнат от някаква магьосница още в деня на своето раждане и затова никога не се усмихва. Фрейзър Палмър с тъмните мустаци, чийто живот бе пример за почтеност, едва ли знаеше, че щом го погледне, Нан Блайт си мисли за него: „Убедена съм, че този човек е извършил нещо отчаяно. Изглежда така, сякаш черна тайна е легнала на сърцето му“. Арчибалд Файв живееше в безгрижно неведение за фантазиите на Нан Блайт, която при всяка среща започваше трескаво да съчинява отговори в стихове, в случай че я заговори, защото той се изразявал единствено в рими и отказвал да говори в проза. Файв обаче никога не отваряше дума пред нея, защото извънредно много се боеше от деца, но това не й попречи дълго време да се забавлява за негова сметка и бързо да съчинява рими наум.

Аз добре съм, мистър Файв, благодаря,

а как сте вие с вашата жена?

Или пък:

Да, днес Бог ни е дарил с чудесен ден,

сякаш само за сушене на сено е отреден.

Никой не можеше да предугади какво би казала мисис Мортън Кърк, ако разбереше, че Нан Блайт се е зарекла никога да не влезе в нейната къща — не че я бяха канили на гости там — защото на долния праг на вратата имало червен отпечатък от нечия стъпка; нито пък зълва й — спокойната, ведра и учтива Елизабет Кърк, можеше да заподозре, че е останала стара мома, защото нейният възлюбен паднал мъртъв пред олтара точно преди началото на брачната церемония.

Тези фантазии безкрайно забавляваха Нан и тя не престана да смесва измислици и действителност до деня, в който се оказа в плен на Дамата с мистериозните очи.

Няма смисъл да се ровим в обстоятелствата около раждането на една мечта. Самата Нан така и не можа да разбере откъде се появи тази… Всичко започна с МРАЧНАТА КЪЩА… Нан си я представяше точно така — изписана с главни букви. На нея й харесваше да гради своите фантазии както около хора, така и около различни места, а МРАЧНАТА КЪЩА бе единственото място наоколо, с изключение на стария запуснат дом на семейство Бейли, което ставаше за основа на романтична и загадъчна история. Нан никога не беше виждала КЪЩАТА — просто знаеше, че тя съществува някъде там, зад дебелата и тъмна стена на смърчовете покрай пътя към Лоубридж и че пустееше от незапомнени времена. Поне така каза Сюзън. Нан не знаеше какво точно означава „незапомнени времена“, но изразът й се видя толкова пленителен и напълно подходящ за някоя изоставена къща.

Нан винаги притичваше като обезумяла покрай отбивката, която водеше към МРАЧНАТА КЪЩА, колчем й се случеше да тръгне сама на гости у приятелката си Дора Клоу по черния път към Лоубридж. Той беше дълъг, сумрачен и притиснат между дърветата, с гъста трева между коловозите и високи до пояс папрати от двете му страни. Точно до порутената порта на пътеката към изоставената къща стърчеше оголеният скелет на висок сив клен, чийто клони бяха така събрани, че приличаха на съсухрена хищна ръка, която посягаше да я сграбчи. Нан никога не знаеше кога ще се протегне още малко, за да я стисне в шепата си за вечни времена. И всеки път, щом успееше да избегне смъртната опасност, Нан усещаше по тялото си тръпки на неизказано удоволствие.

Един ден за своя огромна почуда Нан чу Сюзън да обявява, че Томазина Феър се нанася в МРАЧНАТА КЪЩА, или, както съвсем неромантично я наричаше Сюзън, „стария дом на Макалистър“.

— Сигурно ще й бъде много самотно там — каза майка й. — Къщата е доста встрани от пътя.

— Тя едва ли ще има нещо против — отвърна Сюзън. — Никога никъде не излиза и не ходи дори на църква. С години не си е подавала носа навън… Макар да разправят, че нощно време се разхожда из градината. И като си помисли човек в какво се превърна… Тя, която беше такава красавица и непоправима любовчийка. Колко сърца разби навремето! А я виж сега на какво мяза! Нейната съдба може да бъде като обеца на ухото.

На кого точно трябваше да бъде като обеца на ухото тази история, Сюзън така и не уточни. Но според Нан упоменаването на Томазина Феър беше най-любопитното нещо, за което е ставало дума в „Ингълсайд“. То й дойде като манна небесна, защото и без това вече се отегчаваше от досегашните си фантазии и изгаряше от нетърпение да научи нещо повече за новодошлата и живота й в МРАЧНАТА КЪЩА. И така, малко по малко, ден след ден, нощ след нощ — човек може да повярва на какво ли не нощем — Нан сътвори една истинска легенда от случайно дочути приказки, която разцъфна и се превърна в най-драгоценната фантазия за Нан. Дотогава нищо не я беше обсебвало така, не й се бе струвало толкова реално както тази мечта за Дамата с мистериозните очи. Огромни кадифени черни очи… Дълбоки като кладенец очи… Трескави очи, изпълнени с угризения заради погубените сърца. Грешни очи — всеки, който е разбил сърцата на толкова хора и при това не стъпва в църква, трябва да е голям грешник. А грешниците бяха толкова интересни хора. Тази дама доброволно се погребваше жива като наказание за своите престъпления в миналото. Дали пък не е принцеса? Ами, едва ли някоя принцеса ще попадне точно на остров Принц Едуард. Въпреки това Нан си я представяше висока, стройна и усамотена, с ледена красота като същинска принцеса. Косата й беше дълга и лъскава, сплетена на две дебели плитки, които се виеха по раменете й и стигаха чак до земята. Имаше лице, сякаш изваяно от слонова кост, красив нос като на гръцка статуя — същият като на Артемида с лъка от статуетката в гостната, и прекрасни бели ръце, които чупеше отчаяно, докато се разхожда нощем из градината в очакване на истинския любим, когото навремето безразсъдно е пренебрегнала, преди да разбере какво е истинската любов… (Сега проумявате ли как точно се ражда една легенда?), докато полите на черната й кадифена дреха се влачат по тревата. Тя носеше златен пояс и бисерни обеци и беше обречена да живее в мрак и тайнственост, докато нейният любим не дойде и не я освободи. Тогава тя ще се разкае за миналите грехове и своето безсърдечие, ще обвие красивите си ръце около него, а гордата й глава най-сетне ще се сведе покорно. Двамата ще седнат край фонтана (междувременно в градината се беше появил и фонтан), ще се врекат един другиму във вечна обич и тя ще го последва накрай света. В добавка обаче възлюбеният на Дамата с мистериозните очи я отрупваше с невиждани и богатства, и безценни накити.

МРАЧНАТА КЪЩА, естествено, беше обзаведена с прекрасни мебели и в нея имаше тайни стаи, стълбища и подземия, а Дамата с мистериозните очи спеше в легло от седеф, украсено с балдахин от пурпурно кадифе. В нейната самота й правеше компания само една хрътка… двойка хрътки… цяла глутница хрътки… А тя седеше и постоянно се заслушваше да чуе някаква далечна… вълнуваща… неземна музика, изпълнена на арфа. Но не й беше съдено да я долови, докато на съвестта й тежат старите грехове, докато не се разкае и нейният любим не й прости… Това е то.

Разбира се, всичко това звучи много глупаво. Мечтите често изглеждат глупаво, когато се превърнат в студени и неизразителни думи. Десетгодишната Нан никога не изговаряше с думи мечтите си, а просто ги живееше. Накрая фантазията за грешницата с мистериозните очи се превърна в също такава реалност, какъвто бе и животът около нея. Постепенно това я обсеби напълно и за две години стана неизменна част от живота й, докато не започна сама да вярва на измислената от нея легенда. Но тя за нищо на света не би я споделила с някого, дори и със собствената си майка. Нан охраняваше тази мечта като безценно съкровище, като нейна неотменна тайна, без която не можеше да си представи живота. Вече предпочиташе да се усамоти някъде и да бълнува с отворени очи за Дамата с мистериозните очи, отколкото да играе с останалите в Долината на дъгата. Анн забеляза това и се разтревожи не на шега. Нан май твърде започваше да се увлича от собствените си фантазии. А когато Гилбърт искаше да я изпрати на гости в Авонлий, тя за първи път горещо се примоли да не заминава. Не можела да напусне родния си дом, беше обяснението, изречено с жален глас. Но дълбоко в себе си Нан знаеше, че би се поболяла от мъка, ако й се наложи да замине толкова далеч от тази загадъчна, тъжна и прекрасна жена с мистериозни очи. Вярно, Дамата с мистериозните очи никога не напускаше дома си. Но тя все пак би могла да излезе от него някой ден и ако Нан отсъстваше точно тогава, тя никога повече нямаше да я види. А колко възхитително би било да я зърне поне веднъж. Тогава пътят, по който е минала, щеше да бъде белязан за цял живот, а денят нямаше да прилича на никой от останалите дни. Нан ще го огради с кръгче върху календара.

Фантазиите на Нан стигнаха дотам, че тя закопня да види обекта на своите мечти поне веднъж. Все още си даваше сметка, че всичко онова, което мисли за тайнствената дама, е само плод на нейното въображение. Въпреки това не се съмняваше, че Томазина Феър е млада, красива, грешна и съблазнителна… Нан можеше да се закълне, че е чула Сюзън да я описва точно такава, а от там нататък нейната фантазия можеше да гради какви ли не легенди около тази жена.

Ето защо Нан не повярва на ушите си, когато един ден Сюзън каза:

— Има един пакет, който искам да пратя на Томазина Феър в старата къща на Макалистър. Баща ти снощи го донесе от града. Ще свършиш ли тая работа следобед, дечко?

Ето просто така! На Нан й секна дъхът. Дали би свършила тая работа?! Мигар именно по този начин мечтите се превръщат в реалност? Сега тя наистина щеше да види МРАЧНАТА КЪЩА… Щеше да се запознае с нейната красива и грешна господарка, щеше да я види, да я чуе как говори и може би — о, какво вълшебство! — да докосне фината й бяла ръка. Що се отнася до хрътките и фонтана, Нан си даваше сметка, че те съществуват единствено в нейните фантазии, но затова пък няма съмнение, че реалността ще се окаже не по-малко възхитителна и вълнуваща.

Нан не изпускаше от очи стрелките на часовника през целия следобед и все й се струваше, че този ден времето едва-едва крета. А когато над „Ингълсайд“ надвисна един гръмоносен облак и рукна проливен дъжд, тя едва удържа сълзите си.

Но пороят скоро спря и слънцето се усмихна отново. От вълнение Нан почти не докосна обяда.

— Мамо, мога ли да си сложа жълтата рокля?

— Защо ти е да се гиздиш така само за да отидеш до съседите, дете?

Съседите! Но как майка й би могла да знае…

— Моля те, мамо!

— Е, добре тогава — склони Анн. Жълтата рокля и без това скоро щеше да окъсее на Нан, защо да не я поноси, докато все още може…

Краката на Нан се подкосиха, когато й подадоха безценния малък пакет. Тя тръгна напряко през Долината на дъгата, изкачи се на хълма и излезе на черния път. По листата на нарцисите все още се виждаха дъждовни капки, които святкаха като перли; свежият въздух беше сладък и ароматен; пчелите жужаха над детелината около поточето, а над водата проблясваха сините крилца на водните кончета; от пасището й кимаха бели парички, полюляваха се върху стеблата си, махаха й, усмихваха й се, смееха се със звънлив като камбанки смях. Всичко наоколо беше прекрасно, а тя отиваше на посещение у ДАМАТА С МИСТЕРИОЗНИТЕ ОЧИ. Какво ли щеше да й каже тя? А дали все пак беше безопасно да тръгне сама на гости у нея? Ами ако се заседи там само няколко минути, а после се окаже, че в действителност са минали сто години, както се случва в приказката, която двамата с Уолтър четоха миналата седмица?