Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (5)

5

Анн набра цял сноп нарциси за своята стая и още толкова от божурите на Сюзън за писалището на Гилбърт в библиотеката… Божури с цвят на гъсто мляко, чиито листа с яркочервени краища сякаш бяха топнати в кръв. Въздухът едва-едва започваше да се раздвижва след един необичайно горещ за юни следобед и човек трудно можеше да определи дали отблясъците от водата в пристанището са по-скоро златисти или сребристи.

— Днес залезът сигурно ще е необичайно красив, Сюзън — подхвърли тя, докато минаваше покрай отворения прозорец на кухнята.

— Няма как да се радвам на залеза, докато съдовете не са измити, скъпа госпожо доктор — долетя прозаичният отговор.

— Дотогава ще си приключила с домакинската работа, Сюзън. Погледни само тези огромни бели облаци, които се трупат над Долчинката. Не ти ли се иска в този момент да полетиш нагоре и да ги докоснеш?

Сюзън за миг си представи, че се издига над земята така, както си е с престилката и кърпата за бърсане на чинии, и полита към облака. Това обаче никак не й се понрави. Но тя добре съзнаваше, че точно сега трябва да е особено тактична и да си мери приказките пред госпожата.

— Нароили са се някакви нови гадини, които ядат розовите храсти — смени темата Сюзън. — Утре трябва да ги напръскам… По̀ ми се ще да го направя тази вечер.

— Гилбърт иска да се разходим тази вечер с колата. Трябва да навести бедната стара госпожа Джон Пакстън. Тя издъхва, горката, а той с нищо не би могъл да й помогне. Вече направи всичко, което е по силите му. Независимо от това обаче тя иска той да наминава от време на време.

— Е, скъпа госпожо доктор, човек не може да се роди или да умре, без да се навърта някой близък около него. Пък и вечерта е тъкмо за разходка с кола. Самата аз ще се поразходя до селото, за да попълня запасите в килера, след като приспя близначките и Шърли. А мис Блайт току-що се качи горе, пъшкайки на всяко стъпало. Май се задава нейният пореден пристъп на главоболие. Така че най-сетне ще се насладим на една тиха и спокойна вечер.

— Нали ще имаш грижата Джем да си легне навреме? — помоли Анн. — Уолтър няма да се връща тази вечер — Лесли помоли той да остане при тях.

Джем седеше на стъпалата пред задната врата с кръстосани боси крака и се мръщеше на целия свят и по-специално на огромната луна, която се издигаше над камбанарията на църквата в Глен Сейнт Мери. Джем никак не харесваше такива огромни луни.

— Само гледай лицето ти да не се вкамени с тази гримаса — подхвърли леля Мери Мария, докато минаваше покрай него на път за стаята си.

В отговор Джем се намръщи още по-свирепо. Хич не го беше грижа дали лицето му ще остане така за вечни времена. Дори се надяваше да стане точно така.

— Махай се и да не си посмяла да се влачиш подире ми цяла вечер — изкомандва той Нан, която го следваше неотлъчно, откакто родителите им заминаха.

— Сърдитко — извика в отговор тя. Но преди да изтрополи по стълбите надолу, остави на стъпалото до него червен захарен лъв, който специално му беше донесла.

Джем се направи, че не го забелязва. Чувстваше се по-нещастен от когато и да било. Всички се отнасяха крайно несправедливо с него, непрекъснато се заяждаха и го тормозеха. Та нали точно Нан изтърси тази сутрин: „Ти не си роден в «Ингълсайд» като всички нас“. Преди обед Ди пък изяде неговия шоколадов заек, макар да знаеше отлично, че това е именно неговият заек. Дори Уолтър го изостави и отиде да копае кладенци в пясъка заедно с Кен и Пърсис Форд. Голямо забавление, няма що! А той толкова искаше да отиде с Бърти и да види как правят татуировката. Джем никога през живота си не бе желал нещо по-силно от това. Щеше му се да зърне великолепния кораб с опънати платна, който по думите на Бърти стоял върху полицата над камината на капитан Бил. Това неговото си беше истинско нещастие, ето какво беше!

Сюзън му донесе от кухнята голямо парче торта, напоено с кленов сироп и поръсено със счукани ядки, но…

— Не, благодаря — рече Джем с каменно изражение.

Защо не беше запазила за него малко джинджифилов кейк с бита сметана, а? Изглежда го бяха излапали до последната трошичка. Ама че лакомия! И той с мрачно удоволствие потъна в своето униние. Сигурно останалите момчета вече бяха на път за пристанището. Едва понасяше мисълта за това. Непременно трябваше да направи нещо, за да си отмъсти! Дали пък да не нареже на малки парченца натъпкания с дървени стърготини жираф на Ди върху килима в дневната? Старата Сюзън ще побеснее от това… Сюзън с нейните противни ядки, макар да знаеше, че той ненавижда ядки и кленов сироп.

Или пък да нарисува мустаци на онова херувимче върху календара в нейната стая? Винаги беше мразил това розово, тлъсто и ухилено ангелче, защото ужасно приличаше на Сиси Флаг, която разправяше нагоре-надолу из училището, че Джем Блайт е нейният обожател. Ама че измишльотина! Представете си само — Сиси Флаг! Сюзън обаче намираше херувимчето за очарователно.

Дали пък да не скалпира куклата на Нан? Или да нацапа носа на Гог или на Магог… А защо не и на двамата? Това може би ще накара майка му да осъзнае, че той вече не е малко момченце. Само да дойде следващата пролет! Няма да й поднесе първия букет минзухари! Няма!

Дали пък да не преяде с ранни ябълки, за да се почувства смъртно болен. Може би именно това ще ги изплаши. Или пък цяла седмица да не си мие ушите. Представяше си какви физиономии ще направят всички в църквата следващата неделя! А защо да не пусне някоя гъсеница на гърба на леля Мери Мария? Една голяма, космата и рошава гъсеница на черти! Или пък да побегне към пристанището, да се скрие на кораба на капитан Дейвид Рийз и на сутринта да отплава към Южна Америка. Дали така ще накара семейството си горчиво да съжалява, че се е отнесло толкова жестоко с него? Ами ако никога вече не се върне обратно? И отиде на лов за ягуари в Бразилия? Щяха ли да се разкайват родителите му тогава? Ами, бас ловеше, че хич няма да се трогнат и от това! Никой не го обичаше. В джоба на панталоните му зееше огромна дупка, а никой не й обърна внимание и не я заши. Какво пък, и него изобщо не го е грижа за това! Ще показва дупката си на всички из Глен Сейнт Мери, за да разберат, че е изоставено дете. Тази явна несправедливост го погълна в бездната си и той с наслада й се отдаде.

Над главата му цъкаше големият дядов часовник в дневната, пренесен в „Ингълсайд“ след смъртта на стария Блайт. Джем винаги беше харесвал този мъдър древен часовник, но сега го ненавиждаше от дън душа. Все му се струваше, че часовникът се надсмива над него: „Ха, ха, ха, време е за лягане. Другите момчета може и да са на пристанището, но ти отиваш да спиш. Ха, ха… Ха, ха… Ха, ха!“.

Защо всяка вечер трябваше да си ляга?! Така де, защо?

Сюзън тръгна към селцето и нежно обгърна с поглед малката наежена фигурка на стълбите.

— Може и да не си лягаш, докато се върна, Джем — снизходително рече тя.

— Тая нощ изобщо нямам намерение да си лягам — изфуча Джем. — А ще избягам, точно така ще направя! Ще се хвърля в езерото, така да знаеш!

На Сюзън никак не й стана приятно, че той говореше така. И тя продължи по пътя безмълвна и огорчена. Това момче се нуждаеше от здрава ръка! Фъстъка се отърка в крака на Джем, но получи само един мрачен поглед в отговор.

— Махай се! Какво ме зяпаш като леля Мери Мария? Марш! Ах, ти! Ето ти тогава!

И Джем го замери с малката тенекиена количка на Шърли, която се търкаляше наблизо, а котаракът избяга с жално мяукане в убежището си под шипковия плет. Гледай ти! Даже котаракът го мразеше! Тогава какъв е смисълът изобщо да се живее?

Джем вдигна захарния лъв. Нан беше изяла опашката и по-голямата част от хълбоците му, но все още си личеше, че е лъв. Може пък да го дояде. И това сигурно щеше да е последният захарен лъв в живота му.

Когато от лъва не остана нищо и Джем облиза пръсти, от предишните му планове не бе останала и следа. А това е единственият възможен изход за човек, на когото всичко му е забранено.