Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (11)

11

В края на август Анн се възстанови напълно от раждането и очакваше настъпването на една щастлива есен. Малката Берта Марила от ден на ден ставаше все по-хубава.

— Аз пък си мислех, че бебетата реват през цялото време — каза Джем, докато гледаше как малките пръстчета на сестра му стискаха неговия показалец. — Поне така ми каза Бърти Шекспир Дрю.

— Не се и съмнявам, че бебетата на семейство Дрю постоянно плачат, скъпи Джем — каза Сюзън. — Избива ги на рев само при мисълта, че принадлежат към този род, предполагам. Но Берта Марила е бебе в „Ингълсайд“, скъпи Джем.

Гостуването на леля Мери Мария в „Ингълсайд“ все още продължаваше. Тя, разбира се, от време на време жалостиво проронваше: „Само ми дайте да разбера, когато ви дотегне от мен… И сама мога да се грижа за себе си“. На подобно нещо можеше да се отговори само по един начин и Гилбърт, естествено, винаги го правеше, макар гласът му да не звучеше така сърдечно като в началото. Дори неговата „преданост към рода“ започваше лека-полека да изтънява. Докторът все по-ясно осъзнаваше, че леля Мери Мария постепенно се превръща в проблем за неговия дом. Не може да му се отрече, че един ден той наистина дръзна да подметне, че необитаваните дълго време къщи започват от само себе си да се рушат. Леля Мери Мария се съгласи с него и спокойно ги уведоми, че сериозно обмисля да продаде дома си в Шарлоттаун.

— Тази идея никак не е лоша — окуражи я Гилбърт. — Освен това тук се продава една много уютна малка къщичка. Един приятел заминава за Калифорния, а домът му много прилича на онзи, който ти толкова много хареса — същият, дето навремето живееше мисис Сара Нюман.

— Да, но живееше в него сама — изпусна тежка въздишка леля Мери Мария.

— Защото така й харесваше — уточни с надежда в гласа Анн.

— Никога не съм одобрявала хора, на които им харесва да живеят сами, Ани — отвърна леля Мери Мария.

При тези думи Сюзън с мъка сподави стенанието си.

Дайана пристигна на едноседмична визита през септември. После дойде малката Елизабет… Тя отдавна вече не беше „малката Елизабет“, а висока стройна красавица. Единствено златната й коса и изпълнената с копнеж усмивка оставаха непроменени. Баща й се връщаше в парижката си кантора и Елизабет заминаваше с него, за да поддържа домакинството. Двете с Анн предприемаха дълги разходки по ниския бряг около старото пристанище, а после се завръщаха в къщата необичайно мълчаливи и наблюдаваха есенните звезди. Двете си спомняха подробности от живота в „Уинди Уилоус“ и отново вървяха по собствените си стъпки из картата на вълшебната страна, която Елизабет все още пазеше.

— Където и да отида, ще я окачвам на стената в стаята си — каза на Анн тя.

Една сутрин силен вятър разлюля градината на „Ингълсайд“ — първият есенен вятър. Същата вечер залезът беше доста неприветлив. Сякаш внезапно, само за един ден, буйното лято остаря. Всичко подсказваше, че се задава смяна на сезоните.

— Още е рано за есента — отбеляза леля Мери Мария с тон, който недвусмислено показваше, че тя се чувства лично засегната от настъпването на този сезон.

Въпреки това есента отново дойде невероятно красива. И вятърът, който духаше откъм тъмносиния залив, и великолепната луна по време на вършитба им носеше еднаква радост. В Долчинката разтвориха цветове нежните астри; имаше и детски смях в отрупаната с ябълки овощна градина; и ясни теменужени нощи по високите пасбища над Горен Глен Сейнт Мери; и небе със сребристи облаци и черни птичи ята, които го прекосяваха. Дните намаляваха, по дюните взе да се прокрадва сива мъгла, която понякога слизаше чак до пристанището.

Ребека Дю пристигна в „Ингълсайд“ заедно с първите паднали листа, за да направи от години обещаваната визита. Дойде само за седмица, но я убедиха да остане две, а най-настоятелна в увещанията беше Сюзън. Сюзън и Ребека Дю от пръв поглед се почувстваха сродни души. Сигурно защото и двете еднакво силно обичаха Анн, а може би защото и двете еднакво силно ненавиждаха леля Мери Мария.

Така се стигна до онази есенна вечер в кухнята, когато дъждът трополеше по мъртвите листа навън, а вятърът люлееше върбите край „Ингълсайд“; тогава Сюзън разказа за всички свои неволи пред съчувстващата й Ребека Дю. Докторът и жена му бяха отишли на гости, всички деца спяха в топлите си легълца, а леля Мери Мария за късмет се беше оттеглила с поредното си главоболие — „Сякаш имам менгеме около главата“, бе проплакала тя.

— Всеки, който изяжда такова количество печена скумрия на вечеря, заслужава да страда от главоболие — отсече Ребека Дю, отвори вратичката на изстиващата фурна и удобно намести краката си вътре. — Не отричам, че и аз уважих своята порция, защото, честно да ви кажа, мис Бейкър, не съм виждала друг така майсторски да пече скумрия като вас. Но въпреки това не изядох цели четири парчета, нали така.

— Мис Дю, скъпа — откровено започна Сюзън, като постави в скута си ръкоделието и изпитателно се взря в малките черни очи на Ребека, — за времето, откакто сте тук, вие успяхте да разберете що за човек е Мери Мария Блайт. И въпреки това не сте видели дори половината, какво говоря — даже четвъртинка от истинската й природа. Мис Дю, скъпа, усещам, че мога да ви се доверя. Позволявате ли да открия сърцето си в един поверителен разговор?

— Говорете спокойно, мис Бейкър.

— Тази жена пристигна тук през юни и, доколкото мога да съдя, се кани да остане до края на живота си. Никой в тази къща не я обича… Даже докторът, който обаче е твърде предан на своя род и не би позволил братовчедката на баща му да бъде с нещо засегната или огорчена под собствения му покрив — изрече плачливо Сюзън, сякаш беше готова да падне на колене. — Колко пъти съм молила госпожа докторшата да тропне с крак и да отпрати Мери Мария Блайт обратно в дома й, но нали пък тя има твърде меко сърце… И така, ние сме безпомощни, мис Дю… Напълно безпомощни.

— Ще ми се аз да можех да се заема с нея — каза Ребека Дю, която също се беше засегнала от някои забележки на леля Мери Мария. — Не по-зле от когото и да било зная, че не бива да престъпваме законите на гостоприемството, мис Бейкър. Но въпреки това ви уверявам, мис Бейкър, че съм готова да й кажа всичко право в очите.

— Аз самата бих го направила, но си знам мястото в тази къща, мис Дю. Никога няма да забравя, че не аз съм господарката тук. Въпреки това, мис Дю, понякога съвсем сериозно се питам: „А какво си тогава, Сюзън Бейкър — да не би изтривалка за крака?“. Но вие и сама разбирате, че съм с вързани ръце. Нито мога да изоставя току-така госпожата, нито пък да й създавам още неприятности като воювам с Мери Мария Блайт. Ето защо продължавам да търпя и да си изпълнявам задълженията. Защото, мис Дю — тържествено продължи Сюзън, — аз съм готова да умра за доктора и неговата съпруга. Бяхме толкова щастливи и задружни, преди тази жена да се нанесе тук. Но тя направи живота ни черен, а как ще завърши всичко това не мога да кажа, защото не съм ясновидка. Макар че не е трудно да се досетим какво ни чака — накрая всички ни ще откарат в лудница. Защото то не е едно и не са две, мис Дю. Човек може някак да изтърпи един комар, но какво би сторил, ако го нападнат с милиони!

Ребека Дю се опита да си представи рояците комари и скръбно поклати глава.

— Тя все дава съвети на госпожата как да върти къщата и какви дрехи да носи. И през цялото време ме дебне. Освен това непрекъснато повтаря, че не била виждала толкова непослушни деца. Мис Дю, вие и сама сте се убедили, че нашите деца са винаги послушни и глас не повдигат… Е, само от време на време…

— Те са едни от най-добрите деца, които съм виждала, мис Бейкър.

— На всичкото отгоре постоянно слухти и дебне зад ъглите…

— В това и сама имах случай да се уверя.

— И все е от нещо обидена, все някой я е засегнал, но никога достатъчно, че да си замине. Непрекъснато седи с опечален вид на пренебрегната роднина, докато съвсем не влуди бедната госпожа доктор. И с нищо не можеш й угоди. Отворени ли са прозорците, се оплаква от течение; затворим ли ги, тя веднага казва, че предпочита от време на време да подиша и чист въздух. Не понасяла лука и миризмата му, от нея й се повдигало. Затова госпожата каза вече да не го използваме. И ето сега — продължи Сюзън, — макар да е съвсем естествено да се използва лук, ние тук, в „Ингълсайд“, не го близваме дори.

— Аз също много обичам лук — призна си Ребека Дю.

— Не можела да търпи котки. Казва, че от тях тръпки я побивали, независимо дали ги вижда, или не. Стигало й да знае, че има някоя в къщата. Ето защо Фъстъка не смее да си покаже носа у дома. Не мога да кажа, че аз самата съм кой знае каква почитателка на котките, мис Дю, но въпреки това твърдя, че и те имат право да ходят свободно по света. И като за капак: „Сюзън, не забравяй, че не мога да ям яйца, моля“, или пък „Сюзън, колко пъти трябва да повтарям, че не ям студен хляб“, или пък „Сюзън, някои хора може би нямат нищо против да пият претоплен чай, но аз не съм от тази привилегирована група“. Само си представете, мис Дю, претоплен чай! Като че ли съм си позволявала някога да поднасям претоплен чай!

— Никой не би могъл да ви обвини в подобно нещо, мис Бейкър.

— Ако има нещо, за което не бива да се споменава, тя непременно ще отвори дума за него. И ужасно ревнува, че докторът споделя най-напред с жена си, а едва после го казва и на нея… Все го подпитва за пациентите му, а няма нещо на света, което да го ядосва повече от това. Както и сама знаете, лекарите трябва да имат мярка на приказките си. Ами като я прихванаха дяволите как да се пали огънят! „Сюзън Бейкър, вика ми тя, надявам се никога да не палиш огъня с газ или, не дай боже, да оставяш наоколо напоени с газ парцали. Както ти е известно, те могат сами да се запалят за по-малко от час. Как ще се почувстваш, ако видиш къщата изгоряла до основи и знаеш, че това е станало по твоя вина, а, Сюзън?“ Е, тогава вече, мис Дю, не издържах и й се изсмях в лицето. Същата нощ тя сама си подпали завесите, а виковете й още ми кънтят в ушите. При това го направи точно когато докторът най-сетне заспа след две безсънни нощи на работа. Но онова, което най-много ме вбесява, мис Дю, е, че преди да отиде където и да е навън, тя влиза в кухненския килер и брои яйцата. Трябва да събера цялото си търпение и възпитание, за да й се размине само със забележката защо не преброи и лъжиците. Няма и съмнение, че децата я мразят. Горката госпожа доктор едва ги удържа да не й го покажат съвсем ясно. А тя, моля ви се, си позволи да зашлеви Нан веднъж, когато господин и госпожа доктор отсъстваха… Представете си само — да я зашлеви, тъй като Нан си позволи да я нарече „госпожа Мефусалех“, защото преди това беше чула оня дявол Кен Форд да й вика така.

— На ваше място аз щях нея да зашлевя — свирепо каза Ребека Дю.

— „Случва се, разбира се, и ние в «Ингълсайд» да потупваме децата, но никога не ги шамаросваме по лицето“, й казах. После тя вири нос цяла седмица, но поне оттогава не смее и с пръст да бутне някое от тях. Затова пък много й харесва, когато родителите им ги наказват. „Ако аз ти бях майка…“, вика тя една вечер на моя малък Джем. „Ами вие никога няма да бъдете нечия майка“, отвърна й бедното дете… Насила го докараха да стигне дотам, мис Дю, съвсем насила… Та тогава докторът го изпрати в леглото без вечеря, но кой мислите му занесе нещичко за хапване по-късно вечерта? А Нан и Ди… Това не бих си позволила изобщо да го изрека на глас, ама нали вие, мис Дю… Докторът и жена му тутакси биха забранили, само да научат… Та Нан и Ди кръстиха тяхната стара порцеланова кукла със сресаната на път коса на името на леля си Мери Мария и всеки път, когато тя им се скара за нещо, я давят… Куклата де — потапят я в резервоара с дъждовна вода. Случва се доста често, уверявам ви. Но едва ли ще повярвате какво направи миналата нощ тази жена, мис Дю.

— Каквото и да ми кажете за нея, всичко бих повярвала, мис Бейкър.

— Тя не хапна нито залък на вечеря, защото пак някой я беше засегнал, но се намъкна в килера, преди да се качи в стаята си, и изяде сухата храна, която бях приготвила за обяд на доктора на следващия ден… До трохичка, мис Дю. Дано не ме помислите за езичница, мис Дю, но така и не мога да разбера защо Господ Бог продължава да търпи някои хора.

— Не бива да губите чувството си за хумор, мис Бейкър — твърдо отвърна Ребека Дю.

— Съжалявам, че ви отегчих с всички тези приказки, мис Дю, но на мен наистина камък ми падна от сърцето. Не бих могла да споделя това с госпожата, а напоследък имах чувството, че ще се пръсна, ако не намеря отдушник час по-скоро.

— Това чувство ми е твърде познато, мис Бейкър.

— А сега, мисис Дю — продължи Сюзън, изправяйки се чевръсто, — какво ще кажете за чаша чай преди лягане? И по едно студено пилешко бутче, а?

— Никога не отказвам — отвърна Ребека Дю, отдръпвайки добре затоплените си крака от фурната, — защото не бива да забравяме, че сред хубавите неща в живота добрата храна е най-приятното, стига да се спазва мярката.