Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (22)

22

Април започна плахо, със слабо слънце и мек вятър в първите дни; след това северозападният вятър донесе отнякъде сняг и бяла пелена отново покри земята.

— Снегът през април вече никак не е приятен, нито носи радост — каза Анн. — Прилича ми на плесница, когато си очаквал целувка.

От стрехите на „Ингълсайд“ се спускаха дебели ледени висулки и в продължение на две дълги седмици дните бяха влажни, с пронизващ студен вятър, а нощният мраз хапеше немилостиво. После снегът някак неохотно отстъпи и когато новината за първата червеношийка, появила се в Долчинката, обиколи селото, душата на „Ингълсайд“ най-сетне се отпусна.

— Мамо, днес мирише на пролет — възторжено извика Нан, поемайки с разширени ноздри свежия влажен въздух. — Мамо, нали пролетта е най-прекрасното време от годината!

В тези дни пролетта прохождаше също като някое мило бебе, което се учи да ходи на несигурните си крачета. Зимната сива дреха на полята и горите започна да се изпъстря тук-там със зелено и Джем за пореден път поднесе на Анн букетче от първите минзухари. Но въпреки това дебелата дама, която седеше и пухтеше в едно от креслата на „Ингълсайд“, въздъхна и с прискърбие заяви, че пролетта вече не е така хубава, каквато я помни от младостта си.

— Не сте ли се замисляли, че може би промяната е вътре в нас, а не в сезона, мисис Митчъл? — усмихна се Анн.

— Може и тъй да се рече. И сама знам, че доста съм се променила. Като ме гледате такава, не вярвам да подозирате, че навремето бях едно от най-хубавите момичета по тези места.

Анн мислено си призна, че наистина не е подозирала това. Изтънялата остра коса под шапката на мисис Митчъл имаше миши цвят, в сиво бе и широко разстланият по раменете й „вдовишки воал“; безизразните й хлътнали очи бяха с избелял син цвят, а да се каже, че има само двойна гуша, си беше чист комплимент. Въпреки това мисис Антъни Митчъл се радваше на прекрасно самочувствие, защото никой в „Четирите вятъра“ не притежаваше толкова елегантно вдовишко облекло като нейното. Широката черна рокля от креп стигаше до коленете и тя я носеше така, сякаш искаше да си отмъсти на някого.

На Анн не се наложи да отвръща, защото мисис Митчъл не й даде възможност да каже нито дума.

— Тия дни напоителната система в градината нещо пресъхна — сигурно някъде има дупка, та затуй слязох до селото таз сутрин и повиках Реймънд Ръсел да я оправи. Пък после си викам, така и така съм дошла, що не прибягам до „Ингълсайд“ да помоля мисис д-р Блайт да напише жалейката на Антъни.

— За некролог ли става дума? — натърти на думата Анн.

— Тъй де… Ония неща, дет ги пишат на хартия за умрелите, нали знаете — заобяснява мисис Антъни. — Искам нещо наистина хубаво за Антъни… Нещо такова… Необикновено. Вие нали пишете разни работи, както разправят хората?

— Понякога пиша разкази — призна Анн. — Но една заета майка няма много време за това. Често ми хрумват добри идеи, макар да се съмнявам, че това ще ми помогне да вляза в списъка на „Кой кой е“^[1], мисис Митчъл. Пък и никога не съм писала некролог през живота си.

— А че да не е чак толкоз трудно да се напише! Старият чичо Чарли Бейтс, дето живее насреща през улицата, ги пише на цял Долен Глен, ама не ги докарва много на чувство, пък мен ме избива малко на поезия, като си мисля за Антъни. Боже, той цял живот много се увличаше от тая пущина! Случайно ви чух как хубаво говорихте на оная беседа за бандажите миналата седмица и си викам: „Всеки, дето приказва тъй сладкодумно, може да напише една поетична жалейка“. Нали ще сторите това за мен и бедния Антъни, мисис Блайт? На него много ще му хареса. Той винаги ви е харесвал и уважавал. Един път ми вика, че щом влезете в някоя стая, другите жени вече изглеждали „обикновени“. Той понякога приказваше като същински поет, тъй да знаете. Та аз съм изчела много жалейки, имам цял албум изрезки с тях, ама май никоя не харесва на Антъни… Иначе много им се смееше. А вече мина доста време, откак почина — близо два месеца. Дълго се залежа, ама поне си отиде без болка. Пролетта някак хич не е подходяща за умиране, мисис Блайт.

Чичо Чарли сигурно ще побеснее, като научи, че не той ще пише жалейката на Антъни, ама мен пък хич не ме е грижа. На него приказката му върви като по мед и масло, но двамата с Антъни никак не се погаждаха, та с една дума — няма да му поръчам жалейката на Антъни. Аз бях жената на Антъни… Вярна и предана булка цели триесе и пет годин, мисис Блайт! — каза го така, сякаш се боеше Анн да не си помисли, че са само трийсет и четири. — … И ще му направя такава жалейка, че да му хареса, ако беше още на тоя свят. Та ето какво ми вика щерката Серафин; тъй де, ожени се в Лоубридж… Ама е хубаво името й — Серафин! Преписах си го от един надгробен камък в гробището. Антъни не го хареса, искаше да я кръстим Джудит на майка му. Ама аз му викам, че то е някак много сериозно и той отстъпи. Голям добряк. Хич не се карахме… Нищо че все й викаше Сераф… Та докъде бях стигнала?

— Дъщеря ви казала…

— А, да! Та ми вика Серафин — майко, вика, друго може и да нямаш и да не можеш да направиш, ама грях ти на сърцето, ако не пуснеш една хубава жалейка за татко. Те двамата с баща си много се имаха, нищо че я подиграваше сегиз-тогиз, ама той и с мен си беше такъв. Та какво ще кажете, а, мисис Блайт?

— Честно казано, аз нищо не знам за вашия съпруг, мисис Митчъл.

— О, аз сичко ще ви разкажа… Само да не ме питате какъв цвят са очите му. Да знаете, мисис Блайт, след погребението двете със Серафин нещо се разговорихме и аз не можах да кажа какви очи е имал, пък сме живели цели триесе и пет години! Ама друго знам аз — се ме гледаше едно такова умилно и малко отнесено. Пък как ме ухажваше, толко умолително ме заглеждаше! Не му се дадох никак лесно, тъй да знаете, мисис Блайт! Лудееше подире ми година след година! Ама аз — ехе! — каква мома бях и можех да подбирам! Тя моята история е да ви настръхнат косите, ако някой път се случи да я чуете, мисис Блайт. Ех, отлетя онуй време и това си е! Ама хубавица бях, да му се не види! И около мен мъже, мъже — едни идат, други си отиват, а Антъни все седи. И той беше хубавец — един такъв приятен, строен. Не мога да търпя дундестите, пък той беше къде-къде по-горен от мене, това го не отричам! Мама ми викаше: „Плъмър ще се издигнат, ако се омъжиш за един Митчъл!“. Моминското ми име е Плъмър, мисис Блайт. Щерка съм на Джон А. Плъмър. Пък моят Антъни такива хубави комплименти ми правеше! Един път ми вика, че съм имала ефирното очарование на лунната светлина. Знам, че нещо хубаво е мислел, ама на, и до ден-днешен така и не научих какво значи „ефирно“. Все се канех да проверя в речника и все време не ми оставаше. Е, най-накрая склоних и му се врекох за жена. Тъй де, искам да кажа, че се съгласих да го взема. Божке, как ми се ще да ме бяхте видели с булчинската рокля, мисис Блайт! Всички викаха, че съм като картинка. Стройна като тръстика, с коса като от злато, пък какво лице — мляко и кръв! Ех, как ужасно ни променя времето! Добре че поне вас това не ви е сполетяло. Още сте много хубава, пък и сте добре образована. Ама какво да се прави, не можем всички да сме все умни, нали някой трябва и да готви. Тая рокля на вас е много красива, мисис Блайт. Забелязала съм, че никога не носите черно… И съвсем правилно — и без това съвсем скоро няма да можете да се отървете от него. Отлагайте, докато може, така мисля аз. Та, докъде бях стигнала?

— Ами… Опитвахте се да ми разкажете нещо за мистър Митчъл.

— А, да. И така, ние се оженихме. И същата тая нощ се появи една голяма комета… Помня, че я видях, докато се прибирахме към нас. Колко жалко, че и вие не сте я видели, мисис Блайт. Толкова беше красива! Ама това сигурно не можете да го напишете в жалейката, а?

— Боя се, че ще е доста трудно да спомена и това…

— Е, какво пък… — отказа се неохотно от кометата мисис Митчъл. — Но за другото ще трябва много да се постараете. Защото неговият живот не беше кой знае колко необикновен и вълнуващ. Един път се напи, после ми каза, че искал да опита какво е… Все нещо ново искаше да преживее и да опита… Сигурно и това няма да можете да напишете в жалейката. То пък какво ли толкова му се случи през тоя живот. Не че се оплаквам, ама си е самата истина — беше малко слабохарактерен и лесно се живееше с него. Случвало се е с часове да седи и да гледа ружите. Бог ми е свидетел, много обичаше цветята… И ненавиждаше да коси лютичетата, пък ако ще житото да е презряло и да се рони, да е краят на лятото и всички други хора да са вече ожънали нивите си. Пък дърветата… Тия негови череши… Все му повтарях — шегувах се де — че се грижи повече за дърветата, отколкото за мен. Ами фермата му — бог ми е свидетел, обичаше земята. Сякаш я мислеше за живо същество. Много пъти съм го чувала да казва: „Ще се поразходя да си поговоря с нивичките“.

Като остаряхме, го придумвах да продадем земята, щото нямаме синове, и да се преселим в Лоубридж, но той все отвръщаше: „Не си продавам земята, не мога да я откъсна от сърцето си“. Не са ли странни тия мъже? Малко преди да издъхне, поиска варена кокошка за вечеря. Сготви я, вика, както ти си знаеш. Винаги е харесвал как готвя, ако позволите да го кажа. С едно-единствено нещо само не можа да свикне — със салатата ми от марули и ядки. Викаше, че му идвало много необикновено на вкус… Да, ама аз нямах кокошка за клане — тъкмо тогава всичките носеха добре. И само един петел се разхождаше насам-натам, та и него не вървеше да затрия. Пък колко обичам да гледам петлите, ако знаете! Няма по-красиво нещо от един хубав петел, не мислите ли и вие така, мисис Блайт? Та, докъде бях стигнала?

— Ами тъкмо казвахте, че съпругът ви помолил да му сготвите варена кокошка.

— А, да. Оттогава все ме гризе съвестта, че не му изпълних молбата. Случвало се е да се събудя нощем и да се сетя за това. Ама тогава не знаех, че ще умре, мисис Блайт. Той нито веднъж не е охнал или пък да се оплаче от някоя болежка, все разправяше, че е добре. И до последния миг все се интересуваше от новините. Само да знаех, че скоро ще умре, мисис Блайт, щях да му сготвя кокошка, та ако ще и най-добрата носачка да трябваше да заколя!

Мисис Митчъл повдигна черната си воалетка и попи сълзите с кърпичка, обточена с черен кант, цели два пръста широк.

— Щеше добре да си похапне, милият — подсмръкна тя. — Зъбите му до един си останаха цели-целенички чак до последния ден. Е, както и да е… — Тя сгъна кърпичката и отново спусна воалетката. — Беше закръглил вече шеесе и пет и без друго не му оставаше много. Затова пък аз се сдобих с още една погребална табелка от ковчега. Двете с Мери Мария Плъмър започнахме да събираме погребалните табелки по едно и също време, ама тя скоро ме изпревари — толкова нейни роднини измряха, да не приказваме за трите й деца. Тя има най-много погребални табелки по тия места. На мен късметът ми никакъв го нямаше, но сега вече цялата лавица над камината е пълна. Погребахме братовчеда Томас Бейтс миналата седмица. Помолих жена му да ми даде надписа от ковчега, но тя го погребала с него. И вика, че да колекционираш табелки от ковчезите било варварщина. Ама тя е от Хемпсънови, а те винаги са си били странни. Та, докъде бях стигнала?

Този път Анн така и не можа да се сети докъде беше стигнала мисис Митчъл. Табелките от ковчезите напълно я бяха зашеметили.

— Е, както и да е… Та викам, бедният Антъни най-сетне умря. „Отивам си с радост и в мир“, само туй рече. И се усмихна в самия край, ама не на мен или на Серафин, а на тавана. Доволна съм, че беше толкова щастлив пред небесните врати. Имало е време, когато си мислех, че не е много доволен от живота си, мисис Блайт. Все ходеше напрегнат, пък и чувствителен човек беше. Ама да го бяхте видели в ковчега колко благородно и величествено лежеше. Голямо погребение стана. Денят се случи хубав, заровихме го с много цветя наоколо, на мен накрая малко ми прималя, ама всичко останало мина много хубаво. Погребахме го в гробището на Горен Глен, нищо че другите от неговото семейство са все в Лоубридж. Той сам си избра гроба още преди много време… Рече, че иска да го погребем близо до неговата земя, откъдето да чува морето и вятъра в тревите… Гробът му от три страни е заобиколен от дървета. И аз съм много доволна. Все си мисля, че това е един много уютен гроб и отгоре можем да засадим герании. Добър човек беше… Няма как да не е вече в рая, затова не го мислете него. Сигурно е много досадно да пишеш жалейка за някой, дето го не знаеш в рая ли е, в ада ли е. Нали мога да разчитам на вас, мисис Блайт?

Анн склони, защото подозираше, че мисис Митчъл ще стои и ще приказва, докато тя най-сетне не отстъпи пред молбите й. Накрая с въздишка на облекчение мисис Митчъл се надигна от креслото.

— Време е да поемам. Чакам мисирчетата да се излюпят днес. Много хубаво си побъбрихме с вас и ми се ще да можех да остана по-дълго. Самотно е някак да си вдовица. Мъжете си имат слабости, ама започват да ни липсват, като отидат на оня свят.

Анн любезно я изпрати чак до дворната порта. Децата дебнеха червеношийки по поляната и навсякъде бяха нацъфтели нарциси.

— Много хубава къща имате вие тук… Наистина много хубава, мисис Блайт. И на мен винаги ми се е искало да имам голяма къща, ама като си бяхме само ние и Серафин… Пък и откъде пари. Но и тях да бяхме намерили, Антъни пак нямаше да позволи и дума да се издума. Много беше привързан към тая стара къща. Ама сега съм намислила да я продам, ако някой предложи почтена цена, и да замина я за Лоубридж, я за Моубри Нароуз. Където и да отида, все ще е по-добре за вдовица като мен. Застраховката на Анди ще ми дойде съвсем добре. Каквото и да казват, ама е по-добре да тъгуваш с пълна кесия, отколкото без пукната пара. И сама ще се убедите в това, като овдовеете… Дано пък ви е писано да поживеете още някоя и друга година заедно. Как вървят работите на доктора? Тая зима имаше много болнави, та сигурно добре се справя… Ама какво хубаво семейство имате! Три момиченца! Сега носят само радост, ама чакайте да видите какво е като момчетата им завъртят главите. Не казвам, че съм имала грижи със Серафин. Тя беше кротка, също като баща си… Ама и инат като него. Когато се влюби в Джон Уитакър, каквото и да й приказвах, накрая пак него взе. Това самодивско дърво ли е? Че защо не сте го посадили край предната врата, та да ви пази от самодиви.

— Че кой иска да прогони самодивите, мисис Митчъл?

— Ето, сега приказвате също като моя Антъни. Пошегувах се само де. Разбира се, че не вярвам в самодиви… Ама ако ги има, съм чувала, че били много пакостливи и немирни. Е, довиждане, мисис Блайт. Ще намина пак следващата седмица за жалейката.