Серия
Анн Шърли (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Ingleside, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Ингълсайд“

ИК „Пан’96“

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Любка Момчилова

Илюстрации: Магдалена Добрева

ISBN: 954-657-434-1


23

— Вие сама се забъркахте в това, скъпа госпожо доктор — отсече Сюзън, която беше чула по-голямата част от разговора, докато чистеше сребърните прибори в кухненския килер.

— Така ли било? Но каквото и да казваш, Сюзън, аз наистина искам да напиша този некролог. Все повече започвам да харесвам Антъни Митчъл, колкото и малко да знам за него. Пък и съм сигурна, че ще се обърне в гроба, ако неговият некролог прилича на всички онези жалейки в „Дейли Ентърпрайс“. Антъни е имал необикновено чувство за хумор.

— Антъни Митчъл беше наистина хубавец като млад, скъпа госпожо доктор. Нищо че беше малко отнесен, както казваха всички. Затова пък не беше достатъчно приказлив, че да са си лика-прилика с Беси Плъмър, но живееше честно и почтено си плащаше дълговете. И, няма спор, ожени се за най-неподходящото момиче. Не я гледайте, че сега прилича на карикатура, като млада Беси Плъмър беше хубава като картинка. А някои от нас, скъпа госпожо доктор — заключи с въздишка Сюзън, — и с това не могат да се похвалят.

Анн беше срещала Антъни Митчъл веднъж или два пъти, въпреки че сивата им къщичка между смърчовата горичка и морето, с голяма плачеща върба като чадър над нея, се намираше в долната част на Глен Сейнт Мери, а там повечето от хората бяха посещавани от доктора на Моубри Нароуз. Затова пък Гилбърт купуваше от него сено от време на време и веднъж, когато Антъни Митчъл лично го докара, Анн го разведе из градината и двамата откриха, че говорят на един и същи език. Той й се понрави — хареса дългото му, прорязано от бръчки дружелюбно лице; неговите смели и весели кехлибарени очи, в които никога не са се мяркали колебание, нерешителност, лукавост… Може би само веднъж са се замъглили — когато лекомислената красота на Беси Плъмър го е подмамила да сключи този неразумен и неравностоен брак. И въпреки това той никога не показа да е нещастен или пък недоволен от него. Докато все още имаше сили да оре, да прекопава градината и да жъне, той беше усмихнат като някой древен пастир. Гъстата му черна коса бе едва-едва посребрена от възрастта, а ведрият му и весел характер проличаваше при всяка една от неговите редки, но пък толкова слънчеви усмивки. Нивите му даваха едновременно и хляб, и удоволствие от живота, радост от битката с природата и утеха в скръбта. Анн беше доволна, че са го погребали близо до тях. Може да си беше отишъл с радост, но и в радост беше живял. Лекарят от Моубри Нароуз сподели с тях какво му е струвало да каже на Антъни Митчъл, че не може да му даде никаква надежда, а той се усмихнал и отвърнал: „Е, какво пък, откакто започнах да старея, животът стана някак еднообразен и монотонен. Смъртта ще е все някаква промяна. Много ми е любопитно да се срещна с нея, докторе“. А сега и мисис Антъни, наред с лавината от празно дърдорене, успя да каже няколко смислени неща, които разкриваха истинския Антъни. Анн написа „Гробът на стария човек“ няколко вечери по-късно, докато седеше край прозореца в стаята си, и щом го завърши, го прочете с чувство на задоволство.

Виждам го на хълма брулен,

през гъстака на умислен бор,

где шумът на океана бурен

заглушава весел птичи хор.

Виждам го насред поля зелени

все от него разорани и засени.

Виждам как зората леко рони

върху него мънички звезди

или туй е цвят от нежни клони,

на черешата, която посади.

Клони, уловени за ръце,

бдят над спрялото му старческо сърце.

Цял живот опъваше хомота

и създаваше със труд блага.

Нека и в гроба си сега

пак се радва, мъртъв, на живота.

— Мисля, че Антъни Митчъл би го харесал — рече накрая Анн и отвори прозореца, за да вдъхне мириса на пролетната вечер.

От земята в лехите, засадени от децата, вече се подаваха къдравите листа на ранната салата; залезът се разстилаше в меки розови гънки отвъд кленовата горичка; в Долчинката отекваше сладко далечен детски смях.

— Пролетта е толкова прекрасна, че дори не ми се ще да заспивам, за да не изпусна и миг от нея — каза си Анн.

Мисис Антъни Митчъл дойде да си получи „жалейката“ през един следобед следващата седмица. Анн й прочете некролога с едва скривано въодушевление, но върху лицето на мисис Антъни не се появи очакваното удовлетворение.

— Божичко, на това му викам аз чувство. Така добре сте подредили всичко. Ама… Не сте казали дори дума за това, че той е в рая. Не сте ли сигурна, че именно там му е мястото?

— Толкова сигурна, че не намерих за нужно да го споменавам, мисис Митчъл.

— Да, ама някои хора могат да се усъмнят. Той… Не ходеше редовно на църква, макар здравето да му го позволяваше. Пък и тука нищо не се казва за годините му… Нито са споменати цветята. И защо така, като венците върху ковчега брой нямаха. Цветята поне са доволно поетични, бих казала!

— Съжалявам…

— О, аз не ви виня… И през ум не ми е минало да ви обвинявам за нещо. Направили сте, каквото е било по силите ви, при това звучи красиво. Какво ви дължа?

— Ами… Нищо, съвсем нищо, мисис Митчъл. Дори не бих могла да ви искам пари.

— Е, така си и помислих, затова ви нося бутилка от моето вино от глухарчета. Успокоява стомаха, ако ви мъчат газове. Трябваше да взема и едно шише от билковия чай, ама помислих, че докторът няма да одобри. Но ако искате от него, само ми кажете и ще ви го доставя, без той да заподозре нещо.

— А, не, благодаря ви — припряно отвърна Анн. Тя все още не се беше съвзела от оценката за произведението й.

— Както обичате. Винаги сте добре дошла. Аз от своя страна тая пролет няма да имам нужда от повече лекове. Когато моят втори братовчед Малачи Плъмър почина през зимата, помолих вдовицата му за три шишенца от лекарството, дето им беше останало. Имаха с дузини от него. Тя се канеше да ги изхвърли, но аз не мога да гледам как нещо се пилее с лека ръка. Неудобно ми беше да поискам повече от едно шишенце, но накарах нашия ратай да вземе още две. Даже и да не помогне, поне няма да навреди, така му рекох. Не отричам, камък ми падна от сърцето, че не поискахте нищо за жалейката, щото напоследък парите нещо намаляха. Погребението излезе скъпо, нищо че Д. Б. Мартин е гробарят, който взема най-малко по тия места. Даже вдовишката ми рокля още не е изплатена. А докато не се издължа, не мога да нося с чест траура си. Добре поне че не трябваше да правя нова шапка. Тази е още от погребението на майка ми преди десет години. Голям късмет извадих, че черното ми отива, не намирате ли? Ако зърнете отнякъде вдовицата на Малачи Плъмър с нейното жълтеникаво лице! Е, аз да вървя. Много съм ви задължена, мисис Блайт, даже ако… Но съм сигурна, че сте направили каквото зависи от вас и че това е прекрасна поезия.

— Няма ли да останете за вечеря? — попита Анн. — Двете със Сюзън сме сами… Докторът е по работа, а децата са на първия си за тази пролет пикник в Долчинката.

— Нямам нищо против — отвърна мисис Антъни и с охота се отпусна в креслото. — Ще ми се да поседя още малко. Колкото повече остарява човек, толкова по-дълги почивки му трябват. Пък и — добави с усмивка на розовобузестото си лице, — не надушвам ли гювеч с пащърнак?

На Анн едва не й досвидя за гювеча, когато видя „Дейли Енърпрайс“ следващата седмица. В колонката с некролози тя откри „Гробът на стария човек“, но вместо четирите куплета в оригинала тя намери там пет! Последният гласеше:

Прекрасен съпруг, другар и помощник

дано Всевишният в рая те приюти.

Прекрасен съпруг, нежен и верен,

един на милиони, скъпи Антъни, бе ти.

— О-о-о — изстена само Анн.

— Надявам се да нямаш нищо против, дето прибавих още един стих — каза мисис Митчъл на Анн при следващата среща на дружеството. — Щеше ми се да похваля още малко моя Антъни, а моят племенник, Джони Плъмър, го дописа. Просто седна и го надраска като две и две. Той е същият като теб… Не изглежда особено умен, ама пък умее да стихоплетства. На майка си се е метнал. Тя беше Уикфорд. Плъмърови нямат влечение към поезията, нито зрънце.

— Колко жалко, че не се обърна най-напред към него да напише жалейката на мистър Митчъл — отвърна студено Анн.

— Наистина. Но тогава още не знаех, че пише поезия, пък и бях заета да уредя последния път на Антъни. После майка му ми показа негово стихотворение за някаква катерица, дето се удавила в кленов сироп… Много вълнуващо. Но и твоето си го биваше, наистина, мисис Блайт. Според мен, ако се съберете двамата, ще излезе нещо наистина необичайно. Нали така?

— Така е — отвърна Анн.