Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Ingleside, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Ингълсайд“

ИК „Пан’96“

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Любка Момчилова

Илюстрации: Магдалена Добрева

ISBN: 954-657-434-1

История

  1. — Добавяне

19

— Може да задържиш кучето… — изрече тържествено Гилбърт.

В „Ингълсайд“ нямаше куче, откакто отровиха Рекс, но момчетата трябваше рано или късно да получат ново кутре и докторът най-сетне реши да им подари едно. Тази есен обаче му се събра много работа и той все отлагаше; но в един ноемврийски ден, след буйни игри с училищните си другари, Джем се прибра с кученце в ръце — малка жълта топка с две щръкнали остри черни уши.

— Джо Рийз ми го даде, мамо. Казва се Джипси. Не мислиш ли, че има най-хубавата опашка на света?

— Що за порода е това, скъпи? — учудено попита Анн.

— Ами… Май в него са събрани много породи наведнъж — отвърна Джем. — По-интересен е такъв, отколкото ако беше някое чистокръвно куче. Моля те, мамо!

— Е, добре, стига баща ти да е съгласен…

dog.png

Гилбърт каза „да“ и Джем пое опеката на новия член от семейството. Всички в „Ингълсайд“ се зарадваха на идването на Джипси; изключение правеше само Фъстъка, който недвусмислено демонстрира недружелюбното си отношение към него. Даже Сюзън се привърза към кутрето. Когато дойдоха дъждовните дни и стопанинът на Джипси беше на училище, то стоеше при нея в мансардата — тя предеше, а кученцето душеше из цялата стая. Накрая Сюзън призна, че кучето може да бъде истински приятел на човека, а заради обичая му да ляга по гръб и да размахва лапи във въздуха, когато иска кокал, тя го обяви за най-умното същество на света. И беше вбесена не по-малко от Джем, когато Бърти Шекспир попита с презрително:

— Вие на това куче ли му викате?

— Точно така, това е куче — с ледено спокойствие отвърна тя. — Но на теб може да ти се вижда и хипопотам.

Този ден Бърти се върна у дома без парче от вълшебното кулинарно творение на Сюзън, което тя наричаше „хрупкав ябълков пай“ и го правеше редовно за двете по-големи момчета в „Ингълсайд“ и техните приятели.

Тази година ноември излезе много свидлив на слънце: над оголялата сребриста кленова гора се носеха парцаливи облаци, а мъглата сякаш се засели за постоянно в Долчинката… Тя дори не беше онова мистериозно и величествено нещо, каквото обикновено е мъглата, а някаква „усойна, тъмна, потискаща, стичаща се дъждообразна влага“, както я нарече баща им. Сега децата в „Ингълсайд“ бяха принудени да прекарват повечето време, определено заигра, в мансардата; затова пък станаха големи приятели с двата пъдпъдъка, които идваха всяка вечер в клоните на огромното ябълково дърво пред прозореца на Уолтър, и с петте красиви сойки, установили се в задния им двор — те кълвяха хвърлената от децата храна със смешен звук, който приличаше на лукав кикот. Единственият им недостатък бе, че от лакомия не позволяваха на другите птички да припарят до зърната.

Зимата навлезе в своите владения през декември и тогава три седмици непрекъснато валя сняг. Полето и мочурищата около „Ингълсайд“ се покриха със съвършена бяла пелена, а стълбовете край пътната врата нахлупиха високи бели калпаци; по стъклата се спусна ледена дантела, а в снежния здрач светлинките на „Ингълсайд“ приветливо канеха на топло всички странници които минаваха наблизо. Според Сюзън никога преди не се бяха раждали толкова много зимни бебета; всяка вечер тя редовно оставяше порцията на доктора в кухненския килер, но накрая мрачно заяви, че ще е чудо, ако той посегне към храната преди идването на пролетта.

— Девето бебе у семейство Дрю! Като че ли тези Дрю и без това не са се нароили доволно на този свят!

А през това време, докато виелицата свиреше навън и кълбести бели облаци закриваха студения блясък на звездите, в библиотеката или пък в огромната кухня децата вече крояха планове за лятна къщичка на игрите в Долчинката. Каквото и да бе времето навън, зад стените на „Ингълсайд“ постоянно кънтеше смях, уютно припукваха пъновете в огнището и се носеше уханието на вкусни гозби.

Тази година Коледа дойде и отмина, без върху й да падне сянката на леля Мери Мария. Имаше достатъчно зайци, които децата да преследват по снега; безкрайни бели поляни, по които да се гонят; достатъчно пързалки, по които да се спускат с шейните, и нови кънки, за да се носят с порозовели бузи по леда на замръзналите езерца, чак докато падне мрак. Навсякъде ги придружаваше жълтото кученце с черни уши или пък ги пресрещаше с възторжен лай, когато се прибираха вкъщи; спеше в краката им, свиваше се на кравай до тях, докато си учеха уроците, и редовно ги гледаше втренчено в очите, докато се хранеха, напомняйки от време на време за себе си, като ги побутваше с малката си лапичка.

— Не знам как изобщо съм живял, преди Джипси да се появи тук. Мамо, та той дори умее да говори, наистина! Казва всичко с очите си!

След това дойде трагедията. Един ден Джипси им се видя някак мрачен и унил, а после престана да се храни, колкото и Сюзън да го изкушаваше с любимите му ребърца. Още на следващата сутрин пратиха за ветеринарния лекар от Лоубридж, но той объркано взе да клати глава. Всичко можеше да е причина за състоянието му — например да е попаднал на нещо отровно, докато се скита из горите. И никой не можеше да каже дали ще се оправи, или не. А през това време малкото животинче лежеше отпуснато и безразлично; опитваше се отчаяно да помаха с опашка само пред Джем, колкото и непосилно да беше това усилие за него.

— Мили боже, дали ще е грях, ако се помоля за Джипси?

— Разбира се, че не, скъпа. Можем да се молим за всяка жива душа, която ни е близка. Но се боя, че… Джипси е едно много болно малко кученце.

— Мамо, нали Джипси няма да умре?

Джипси издъхна на следващата сутрин. Тогава за първи път смъртта прекрачи в света на Джем. Нито един от нас не забравя миговете, в които е наблюдавал как любимите ни същества си отиват от този свят, дори това да е само „едно малко кученце“. Никой от покрусените обитатели на „Ингълсайд“ обаче не наричаше вече Джипси така; а най-отчаяна бе Сюзън, която подсмърчаше със зачервен нос:

— Повече никога няма да се привързвам към някое куче, никога вече… Толкова е мъчително.

Сюзън не познаваше поемата на Киплинг за безразсъдството да отдадеш сърцето си на едно куче, а то после да го разбие; но ако все пак я прочетеше някога, тя щеше да признае, че поне веднъж някой поет е проявил здрав разум, въпреки презрението си към поезията.

Нощта се оказа много тежка за бедния Джем. Родителите му не бяха у дома, Уолтър плачеше насън, а той беше съвсем сам… Нямаше дори куче, с което да си поговори. Любимите кафяви очи, които винаги го гледаха с такова доверие, завинаги се бяха склопили в смъртен сън.

— Господи — молеше се Джем, — грижи се за моето кученце, което днес умря. Ще го познаеш по черните уши. Направи така, че да не му е много самотно без мен…

И Джем захлупи глава в пухената завивка, за да сподави воплите си. Знаеше, че щом изгаси светлината, насреща му ще се оцъкли тъмната нощ, а Джипси няма да го има.

После ще настъпи студеното зимно утро, но Джипси пак няма да го има. Ще минават ден след ден и година след година, но Джипси никога вече няма да бъде с него. Сърцето му не можеше да понесе това.

По някое време една гальовна ръка обгърна раменете му и той се озова в нечия топла прегръдка. О, все пак на света беше останала поне малко любов, макар Джипси да го нямаше вече.

— Мамо, винаги ли ще е така?

— Не, миличък… — Анн не му каза, че той скоро ще забрави мъката, а не след дълго Джипси ще е само един скъп спомен. — Това няма да продължи вечно. Времето лекува, също както стана с изгорената ти ръка, която толкова много те болеше в началото.

— Татко каза, че ще ми намери друго кученце. Нали не е задължително да го взима? Не искам друг, освен Джипси, майко… Никога вече.

— Зная, скъпи.

Майка му знаеше всичко. Нямаше друга майка като неговата. Така искаше да направи нещо за нея! Изведнъж в главата му като мълния проблесна решението какво точно да е това нещо. Ще й подари една от онези перлени огърлици, които се продаваха в магазина на мистър Флаг. Веднъж я чу да казва колко много й се иска да има точно такава огърлица. А баща му отвърна: „Когато пристигне нашият кораб, момичето ми, ще ти я купя!“.

Трябваше да обмисли как би могъл да се сдобие с огърлицата. Имаше заделени малко пари, но те му трябваха за други неотложни нужди, а перленият наниз не беше сред тях. Освен това държеше сам да спечели парите за него. Едва тогава той ще се превърне в истински подарък. Рожденият ден на майка му е през март, едва след шест седмици. А огърлицата струваше цели петдесет цента!