Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (14)

14

За такива зими Сюзън казваше, че са капризни и непостоянни като госпожици… Затова пък редуването на затопляне и съпровождащото го топене на снега и последвалото застудяване украсиха целия „Ингълсайд“ с вълшебни дантели и ледени висулки. Децата хранеха седем сойки, които редовно се отбиваха в ябълковата градина за своя дял, а Джем дори успя да се сприятели с тях — те не позволяваха никой друг да ги доближава.

Анн прекарваше цели часове в задълбочено проучване на януарския и февруарския каталог със семена. После мартенските ветрове завъртяха хоро около дюните и продължиха да се носят над пристанището и хълмовете наоколо. А зайците, както казваше Сюзън, „седнаха да мътят великденски яйца“.

— Месец март те кара да вършиш лудории, нали, мамо — извика Джем, който сякаш беше роден брат на всички ветрове, дето кръстосваха над тяхната земя.

Скоро дойде и април! Със смеха, шепота и плясъка на пролетните дъждове.

— Светът хубаво си е измил лицето, мамо — възторжено извика Ди в една слънчева утрин.

Над влажните полета грееха бледи пролетни звезди, а по върбовите клонки из поляните се появиха първите реси. Появата на първата червеношийка се превърна в истинско събитие. Долчинката отново се превърна в любимо място за игри и необуздани лудории; Джем отново поднесе на майка си букетче от първите минзухари; Сюзън започна да качва зимните дрехи на тавана, а Анн, която цяла зима не успя да отдели дори минутка за себе си, сега буквално се пренесе да живее в градината.

— Повече те е грижа за градината, отколкото за твоя съпруг, Ани — натърти леля Мери Мария, загърна плътно шала около себе си и се отправи към къщата, за да предпази от настинка бедния си гръб.

— Знаете ли какво стана с онези ружи, които се канехте да засадите в сенчестия ъгъл, скъпа госпожо доктор — рече Сюзън. — Този следобед, докато ви нямаше, тя ги засади на най-слънчевото място в задния двор.

— О, Сюзън, сега не можем да ги пресадим, защото така ужасно ще я засегнем!

— Ако ми дадете дума, скъпа госпожо доктор…

— Не, не, Сюзън, ще ги оставим там, където са си. Нали си спомняш как се разплака само при деликатния ми намек, че не бива да подрязва спиреята, преди да е цъфнала. Я виж, Сюзън, латинките все пак са покарали в онзи ъгъл. Толкова е вълнуващо да видиш някое цвете, за което вече си загубил надежда, да се подава от земята! Тази година имам намерение да засадя малка розова градина в югозападния край на двора. Само произнасянето на „розова градина“ ме кара да потрепервам от главата до петите. Виждала ли си преди такава невероятна синева като небето сега, Сюзън? Ако нощем се заслушаш много внимателно, ще чуеш как бърборят поточетата в цялата околия. Почти съм решила тази нощ да спя в Долчинката върху възглавница от диви теменуги.

— Боя се, че ще ви се стори доста влажно — търпеливо рече Сюзън. Тя знаеше, че Анн Блайт винаги изпадаше в подобно настроение пролетно време.

— Сюзън — подкупващо започна Анн, — следващата седмица искам да организирам един чудесен рожден ден.

— Хубаво, защо пък да не отпразнувате някой рожден ден — хладнокръвно отвърна Сюзън, макар да бе сигурна, че никой от семейството не бе роден през май. Но след като госпожата искаше да празнува рожден ден, тогава какво толкова необичайно има в това?

— Ще бъде в чест на леля Мери Мария — продължи Анн, решена с един замах да приключи неприятната тема. — Нейният рожден ден е следващата седмица. Гилбърт твърди, че тя става на петдесет и пет, и аз си помислих…

— Скъпа госпожо доктор, наистина ли сте намислили да организирате тържество за рождения ден на тази…

— Преброй до сто, Сюзън… Преброй до сто, преди да продължиш. Вярвам, че това ще й достави голяма радост. Какво е видяла тя от този живот в края на краищата?

— Това си е по нейна вина…

— Може и така да е, Сюзън, но аз наистина искам да направя това за нея.

— Скъпа госпожо доктор — започна заплашително Сюзън, — винаги сте били така добра да ми давате по една седмица почивка, когато почувствам, че имам нужда от нея. Ето сега мисля да си взема почивка през следващата седмица. Ще помоля племенницата си Гладис да дойде и да ви помага. И тогава мис Мери Мария Блайт, ако иска, нека посрещне и дузина рождени дни.

— Щом ти приемаш нещата по този начин, Сюзън, явно ще трябва да се откажа от идеята — бавно произнесе Анн.

— Скъпа госпожо доктор, тази жена ви се нанесе нагло в къщата ви и очевидно има намерение да остане тук завинаги. Тя непрекъснато ви създава неприятности, води доктора за носа и прави живота на децата черен… За себе си думица не обелвам, защото коя съм аз в тази къща. Но тя постоянно нещо хока, мърмори и гълчи, заяжда се и натяква, прави разни намеци и се превзема… А ето че сега вие решавате да направите тържество за рождения й ден! Е, мога само да кажа, че щом вече сте го решила… Тогава ще трябва да го направим.

— Сюзън, ах, ти, душо моя!

Дойде ред на планирането и организацията. Сюзън, вече примирена с мисълта, заяви, че щом става дума за честта на „Ингълсайд“, ще организират такъв рожден ден, та дори Мери Мария Блайт да не може да открие някакъв кусур.

— Смятам да го направим в ранния следобед, Сюзън. Така гостите ще си тръгнат достатъчно рано, за да мога да отида с доктора на концерта в Лоубридж. Ще пазим всичко в тайна до последния момент и ще я изненадаме. Дотогава не бива нищичко да подозира. И ще поканя всички от Глен Сейнт Мери, които тя харесва.

— Че кои ли ще са тия хора, скъпа госпожо доктор?

— Е, които поне може да търпи. А освен тях братовчедка й Адела Кари от Лоубридж и още неколцина души от града. Ще има огромна триетажна торта с петдесет и пет свещички на нея…

— Която, естествено, пак аз ще трябва да направя…

— Сюзън, нужно ли отново да ти казвам, че именно ти правиш най-хубавата плодова торта на целия остров Принц Едуард?

— Знам само, че съм като восък в ръцете ви, скъпа госпожо доктор.

Последва седмица, изпълнена с тайни и недомлъвки. Над „Ингълсайд“ се възцари заговорническа атмосфера. Всеки от обитателите му тържествено се закле да не издава пред леля Мери Мария какво се готви. Но Анн и Сюзън си бяха направили сметката без кръчмаря.

Вечерта преди тържеството леля Мери Мария се върна у дома след посещение в Глен Сейнт Мери и ги завари да седят останали без дъх от умора на неосветената веранда.

— Защо всичко тъне в мрак, Ани? Не мога да разбера как някой може да седи в тъмното. Това ми действа ужасно потискащо.

— Не е мрак, а здрач. Току-що денят и нощта се ожениха, а тази невиждана красота е плодът на тяхната любов — промълви Анн повече на себе си, отколкото към двете жени.

— Предполагам, че знаеш точно какво искаш да кажеш, Ани. Та значи утре организираш тържество, така ли?

Анн светкавично се изопна на стола. Сюзън, която и без това седеше с изправен гръб, не би могла да се изпъне повече.

— Защо… ах, защо, леличко…

— Защо винаги трябва да научавам новините от чужди хора — започна леля Мери Мария, но в тона й се усещаше повече мъка, отколкото гняв.

— Ами… Ние го бяхме замислили като изненада, леличко…

— Не знам какво тържество очаквате да се получи в този период от годината, когато на времето изобщо не може да се разчита, Ани.

Анн изпусна една дълбока въздишка на облекчение. Очевидно леля Мери Мария беше разбрала само, че ще има тържество, но не и че то се прави в нейна чест.

— Исках да го организирам, преди да са прецъфтели пролетните цветя, леличко.

— Ще си облека гранатовата рокля от тафта. Щом не благоволи да ме уведомиш, Ани, остава да си мисля, че си разчитала утре твоите приятели от селото да ме сварят с памучна рокля.

— Разбира се, че не, леличко. Щяхме да те предупредим навреме, да можеш спокойно да се преоблечеш.

— Хубаво. И ако моите съвети изобщо значат нещо за теб, Ани… А през повечето време думите ми сякаш само ти минават покрай ушите… Та ще ти река, че занапред ще е по-добре и за теб самата да не си толкова потайна. Между другото, знаеш ли дето из селото разправят, че Джем е метнал оня камък през прозореца на методистката църква?

— Не го е направил той — спокойно каза Анн. — Каза ми, че не е той.

— А ти толкова ли си сигурна, Ани, скъпа, че не те послъгва?

„Ани скъпа“ все още успяваше да запази самообладание.

— Съвсем сигурна, лельо Мери Мария. Джем никога не ме е лъгал през живота си.

— Е, все пак е редно да знаеш какво разправят хората.

И леля Мери Мария влезе в къщата с обичайната си наперена походка, демонстративно избягвайки Фъстъчето, който лежеше по гръб на пода, подканвайки някой да го почеше по корема.

Сюзън и Анн си поеха дълбоко въздух.

— Мисля да си лягам, Сюзън. Надявам се утре всичко да мине гладко. Но не ми харесва онзи черен облак над пристанището…

— Всичко ще бъде наред, скъпа госпожо доктор — увери я Сюзън. — Така пише в алманаха.

Сюзън притежаваше алманах с подробна синоптична прогноза за всеки ден от годината, при това той предсказваше доста вярно, за да му се има доверие.

— Остави задната врата отключена за доктора, Сюзън, може да се върне от града късно през нощта. Отиде там за рози… Петдесет и пет чайни рози, Сюзън… Чух леля Мери Мария да казва, че жълтите рози са единствените цветя, които харесва.

Половин час по-късно, докато четеше поредната глава от Библията, както й беше обичай всяка вечер, Сюзън попадна на следния стих: „Дръпни си крака от къщата на съседа, за да не му досадиш и да не те намрази той“. Тя отбеляза страницата с клонче от божо дръвче и замислено рече: „Дори и в наши дни е така“.