Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (36)

36

Рила седеше на стълбището към верандата, преметнала едното си коляно върху другото — толкова възхитителни дебелички кафяви коленца — и тънеше в отчаяние. И ако някой попита как едно толкова обичано малко създание може да бъде нещастно, то той със сигурност е забравил собственото си детство, когато незначителни според възрастните ядове ти се виждат ужасни трагедии. Рила се давеше в дълбоко отчаяние, защото Сюзън й каза, че ще опече един от нейните мраморни кейкове за вечерта в помощ на сираците, а тя, Рила, трябва да го отнесе в църквата.

Не ме питайте защо Рила беше готова по-скоро да умре, отколкото да премине през цялото село, за да стигне презвитерианската църква на Глен Сейнт Мери. В главите на дечурлигата понякога се раждат много странни идеи и Рила кой знае защо си беше внушила, че е страшно срамно и унизително да те видят как носиш кейк нанякъде. Може би причината за това се коренеше в една случка от миналото, когато тя, още петгодишна, срещна старата Тили Пейк да носи кейк надолу по улицата, а всички момчетии от селото викаха подире й обидни думи и й се подиграваха. Тили живееше край пристанището и беше много мръсна и парцалива старица.

Старата Тили Пейк

взе, че открадна кейк.

Изяде го, но за беля,

корем я заболя.

— пееха момчетата.

А Рила просто не можеше да се примири, че сега и тя ще заприлича на Тили Пейк. Мисълта, че „не е възможно да бъдеш дама“ и заедно с това да разнасяш кейкове нагоре-надолу се загнезди в съзнанието й. Ето защо сега седеше неутешима и печална на стълбите и милата й малка устица с един липсващ зъб отпред не се усмихваше както й бе обичай. Баща й се кълнеше, че от малка си е кокетка и се усмихвала на д-р Паркър само половин час след като се появила на този свят. Поне до този момент Рила се изразяваше много по-добре с очи, отколкото с думи, тъй като все още говореше доста неразбрано. Но съвсем скоро щеше да преодолее и това, защото растеше удивително бързо. Миналата година баща й я мереше на розовия храст; тази година мярката беше флоксът, а скоро щяха да минат на ружите и малко след това да тръгне на училище. До преди тази ужасна забележка на Сюзън Рила се чувстваше щастлива и напълно уверена в способностите си. Ама Сюзън наистина няма ни срам, ни свян, изпълнено с негодувание се обърна към небето малкото момиче.

Мама и татко заминаха тази сутрин за Шарлоттаун, а всички останали деца отидоха на училище, така че Рила и Сюзън останаха сам-сами в „Ингълсайд“. При друг случай Рила дори би се зарадвала. Досега никога не бе оставала сама и щеше да й достави удоволствие да седи на стълбите пред верандата или пък на любимия си зелен покрит с мъх камък в Долината на дъгата. Разбира се, не би имала нищо против компанията на една-две закачливи феи… Тя можеше да сътвори най-вълнуващи фантазии за всичко, което се изпречи пред погледа й: за онова ъгълче на ливадата, което приличаше на весел оркестър от пеперуди; за летящи над градината кутрета и този огромен пухкав облак, така самотен насред небето; за едрите мъхести пчели, които жужаха над латинките, и техните хоботчета, протягащи се като жълт пръст да докоснат канеленочервената й коса; вятърът, който духаше… Всъщност накъде духаше той?…

Червеношийката Робин, която отново живееше в „Ингълсайд“, пристъпяше важно по перилата на верандата и се чудеше как така Рила още не е пожелала да си поиграят. Рила, която не можеше да мисли за нищо друго, освен за ужасното задължение да отнесе някакъв кейк — кейк! — през цялото село чак до църквата, където щеше да се състои благотворителната вечер в помощ на сираците. Рила имаше смътна представа, че приютът за сираци се намира в Лоубридж и някакви нещастни деца без баща и майка живееха в него. Тя ги жалеше от все сърце, но дори съчувствието към тези низвергнати създания не можеше да накара малката Рила Блайт доброволно да излезе пред очите на всички, носейки кейк.

Дали ако завали, няма да й се размине? Нямаше никакви признаци, че се кани да вали, но Рила умолително събра длани и каза всеотдайно:

— Моля те, мили дядо Боже, направи дъжд. Нека да вали като из ведро. Или пък… — Тя се замисли за някакъв резервен вариант, който да я спаси. — Нека кейкът изгори като въглен, нищо да не остане от него.

Но въпреки горещите й молитви, когато дойде време за вечеря, мраморният кейк стоеше триумфално в целия си блясък върху масата. Това беше любимият кейк на Рила — „мраморен“ кейк звучеше толкова луксозно. Но в този миг тя усети, че вече никога в живота си няма да сложи и хапчица от него в уста.

И все пак… О, не беше ли това далечен гръм, който тресна над ниските хълмове около пристанището? Може би Бог е чул молитвата й и сега сигурно ще прати земетресение преди да са я проводили с кейка към църквата. Дали пък да не се прободе с някоя игла в стомаха, ако няма друг изход? Не. Рила потрепери цялата. Това означава, че след това ще й дават рициново масло. Нека по-добре е земетресение.

Останалите деца не забелязаха, че Рила, настанена в любимия си стол с изрисуван весел бял паток на облегалката, е необичайно мълчалива на масата. Ако мама си беше тук, тя непременно щеше да забележи какво й е. Мама веднага разбра, че нещо я тревожи в онзи ужасен ден, когато снимката на баща им излезе в „Дейли Ентърпрайс“. Рила плачеше неутешимо в леглото, когато мама влезе и откри как досега малката й дъщеря е смятала, че по вестниците излизат единствено портретите на убийците. На мама не й отне много време да постави всичко на мястото му. А дали на мама ще й стане много приятно, ако види дъщеря си да носи кейк през Глен Сейнт Мери досущ като Тили Пейк?

Рила откри, че няма желание дори да докосне обяда си, макар Сюзън да бе наредила пред нея любимата й синя чиния с венец от розови пъпки по края, която леля Рейчъл Линд й прати за последния рожден ден и която тя си позволяваше да вади от шкафа само в неделя. Синя чиния на розови пъпки! Когато й предстоеше нещо толкова срамно и унизително. И все пак плодовите понички, приготвени от Сюзън за десерт, бяха наистина прекрасни!

— Сюзън, не лазбилам защо Нан и Ди не отнесат кейка след училище? — попита тя.

— След училище Ди отива у Джеси Рийз, а Нан е капнала от умора — отвърна Сюзън уверена, че е много духовита. — Пък и тогава ще е вече много късно. Организаторите искат всички кейкове до три, за да успеят да ги нарежат и подредят по масите, преди да се приберат за вечеря у дома. Но защо, за бога, толкова се опъваш и не щеш да отидеш? Досега ти се виждаше толкова забавно да проверяваш за пощата в селото.

Рила нищо не отговори.

— Хората искат да съберат средства за тези момчета и момичета, които си нямат ни майка, ни татко — обясни й Сюзън.

Сякаш тя беше бебе и нищо не разбираше!

— И аз съм нещо като сирак, защото си имам само един баща и една майка — заяви Рила.

Сюзън се разсмя.

Никой не я разбираше!

— Знаеш, че майка ти обеща този кейк на благотворителното дружество, дечко. Аз нямам никакво време да го отнеса, а той на всяка цена трябва да бъде отнесен до три. Затова си слагай бързо синята престилка и се поразходи!

— Куклата се лазболя и тлябва да я сложа в леглото — опита последния си отчаян ход Рила. — Сигулно е тлевмония!

— Куклата ще е кукуряк, докато се върнеш. Отиването и връщането ще ти отнеме не повече от половин час — гласеше безсърдечният отговор.

Отникъде не се виждаше надежда. И Господ я беше изоставил — от небето не падаше ни капка, а и по нищо не личеше, че скоро ще завали. Рила, почти готова да ревне, разбра, че не й остава нищо друго, освен да се качи горе, да си облече набраната муселинена рокля и да си сложи новата шапка, окичена с маргаритки. Може би ако изглежда внушителна, хората няма да си помислят, че е като Тили Пейк.

— Ако ми погледнеш влата и ушите, щте видиш, че са чисти — заяви тя на Сюзън, защото се опасяваше, че ще й се кара, задето си е сложила най-хубавите дрехи.

Но Сюзън почти не погледна ушите й, а й връчи кошницата с кейка, като й напомни да се държи възпитано, и в името на всичко свято да не се спира да приказва с всеки срещнат.

И така, Рила се отправи на пътешествие. Сюзън я изпроводи с изпълнен с нежност поглед.

— Божке, кога порасна това дете, че да може съвсем самичко да отнесе кейка до църквата — въздъхна тя едновременно с тъга и гордост, после се върна към своите си занимания в щастливо неведение какви мъки е причинила на малкото момиченце, за което иначе беше готова да пожертва и живота си.

Рила не се бе чувствала толкова унижена и покрусена, откакто заспа в църквата и си удари челото в облегалката на пейката отпред. Обикновено ходенето до селото се превръщаше в радостно събитие за нея — там имаше толкова интересни неща за гледане, но днес кокетната рокля на мисис Картър Флаг с толкова дантели, бродерии и апликации по нея изобщо не й направи впечатление и тя дори не я погледна; даже чугуненият елен в градината на мистър Огъстъс Палмър я остави напълно безразлична. А преди никога не го подминаваше, без тайно да си помечтае и те да имат такъв на поляната пред „Ингълсайд“. Но какво беше един чугунен елен пред сегашното й нещастие?

Слънчевата светлина струеше като пълноводна река над улицата и всичко живо беше наизлязло навън. Наблизо минаха две момичета, които тихичко си говореха нещо. Дали не обсъждаха нея? Тя си представи какво биха могли да кажат по неин адрес. Някакъв мъж мина с двуколка по пътя и я загледа. Мигар това наистина беше най-малката дъщеря на семейство Блайт! Каква хубавица е станала само! Но във въображението на Рила неговият поглед проникна през кошницата и той видя кейка вътре. Ани Дрю мина покрай нея в кола, карана от баща й, и Рила беше готова да се закълне, че й се надсмиваше. Ани Дрю беше на десет години и в очите на Рила изглеждаше съвсем голямо момиче.

На ъгъла пред семейство Ръсел имаше цяла тълпа момчета и момичета. А тя трябваше да мине точно покрай тях! Щеше да е ужасно да ги види как я оглеждат, а после си разменят многозначителни погледи. Тя премина покрай тях с високо вирната глава, толкова горда в своето отчаяние, че те я взеха за прекалено надменно момиче, което си заслужава да бъде поставено на място. Щяха да й дадат да се разбере на тая малка фукла! И тя не е по-различна от ония високомерни момичета в „Ингълсайд“! И то само защото живеят в голяма къща на високото!

Мили Флаг заподскача след нея, имитирайки походката й, като при това вдигаше облаци прах наоколо.

— Къде ли е тръгнала тая кошница с дете под мишница? — провикна се Мазния Дрю.

— Имаш петно на носа, грозна мутро — присмя й се Бил Палмър.

— Да не би котката да ти е отхапала езика? — ехидно извика Сара Уорън.

— Надута фръцла! — допълни Бени Бентли.

— Да не си посмяла да преминеш на отсамната страна на улицата, че ще те накарам да изядеш някой червей! — заплаши я едрият Сам Флаг, който специално престана да дъвче моркова си, за да каже това.

— Вижте я само как се изчерви — изхили се Мами Тейлър.

— Бас ловя, че носиш кейк в презвитерианската църква! — каза Чарли Уорън. — И той е полусуров, каквито са всички кейкове на Сюзън Бейкър!

Гордостта не позволяваше на Рила да се разплаче, но всяко нещо си имаше граница! Щом започнаха да обиждат и кейковете в „Ингълсайд“…

— Следващия път, когато някой от вас се лазболее, щте кажа на татко да не му дава лекалства! — предизвикателно рече тя.

После обаче зяпна ужасена. Този, който завива на ъгъла откъм пристанището, не може да е Кенет Форд! Просто не е възможно! И въпреки всичко беше той!

По-добре да се не беше раждала! Кен беше най-добрият приятел на Уолтър в класа. Малкото сърчице на Рила заподскача лудо, защото според нея той бе най-възпитаното и красиво момче в целия свят! Но толкова рядко я забелязваше… Е, веднъж дори й даде шоколадов заек. А в един незабравим ден седна до нея на покрития с мъх камък в Долината на дъгата и й разказа за трите мечета и дървената им къщичка в гъстата гора. На нея и това й стигаше и оттогава тя тайно го боготвореше от разстояние. А ето че сега това красиво същество я среща точно когато носи кейк!

— Здрасти, дундаче! Ужасна жега, а? Надявам се довечера и аз да опитам едно парче от този кейк.

Значи и той знаеше какво има в кошницата! Всички вече знаеха!

Рила почти беше прекосила селото и си мислеше, че най-лошото е вече зад гърба й, когато стана нещо наистина непоправимо. Когато погледна към една от пресечките на главния път, видя учителката си от неделното училище да върви по нея. Мис Еми Паркър все още беше далеч, но Рила я позна по роклята — тази прекрасна резедава рокля от муселин с пръснати по нея малки бели цветя. „Роклята с цветчета от цъфнала череша“, както тайно я кръсти Рила. Мис Еми я носеше миналата неделя в неделното училище и Рила си помисли, че това е най-сладката рокля, която някога беше виждала. Но мис Еми винаги се обличаше прекрасно — понякога в дантела и украсена с много волани, друг път в коприна.

Рила боготвореше мис Еми. Тя беше толкова хубава и изискана с тази бяла, бяла кожа и тези кафяви, кафяви очи и нейната тъжна сладка усмивка… „Тъжна е — прошепна едно момиченце на Рила в училището, — защото мъжът, за когото щяла да се жени, умрял.“ Рила преливаше от щастие, че е в класа на мис Еми. Би било ужасно да се падне в класа на мис Флори Флаг. Флори Флаг беше грозна, а Рила не би могла да понесе грозна учителка.

Когато Рила срещнеше мис Еми някъде извън неделното училище, тя винаги се усмихваше и спираше да си поговорят — това бяха едни от най-щастливите мигове в живота на Рила. Дори ако мис Еми само й кимнеше с глава, пак стигаше, за да се разтупти малкото й сърчице. А когато мис Еми покани целия клас у тях на тържество със сапунени мехури, където дори оцветиха мехурите в червено с помощта на малинов сироп, Рила едва не умря от свръхдоза щастие.

Но да срещне мис Еми точно когато носи кейк, беше нещо непоносимо и Рила нямаше да може да го преживее. На всичкото отгоре мис Еми сигурно щеше да отвори дума за концерта на следващото неделно училище и Рила хранеше тайни надежди да й бъде предложена ролята на феята — с алена дреха и островърха зелена шапка. Но вече нямаше никакъв смисъл да се надява, след като мис Еми я видя да носи кейк!

Не, няма да позволи това за нищо на света. Точно в този момент Рила стоеше на малко мостче над буйната рекичка, която минаваше през Глен Сейнт Мери. Тя сграбчи кейка, измъкна го от кошницата и го метна във вирчето, заобиколено от тъмни елши. Кейкът изсвистя през клоните им, цопна във водата и с бълбукане потъна. Рила почувства огромно облекчение, сякаш току-що се бе освободила от голям товар. Но в мига, когато се обърна да поздрави мис Еми, видя, че и тя носи — едва сега го забеляза — голям, тежък пакет, увит в кафява хартия. Мис Еми й се усмихна изпод периферията на малката си зелена шапка, украсена с малко оранжево перо.

— О, колко сте красива, учителко… Наистина сте прекрасна — ахна в пристъп на обожание Рила.

Мис Еми отново й се усмихна. Даже когато сърцето ти е разбито, а мис Еми смяташе, че нейното е вече на парчета, винаги е приятно да получиш толкова искрен комплимент.

— Сигурно мислиш така заради новата ми шапка, скъпа. Много хубави пера, нали? Предполагам… — и тя погледна в празната кошница, — че вече си занесла своя кейк за благотворителната вечер в църквата. Колко жалко, че се връщаш и няма да можем да повървим заедно дотам. Аз тепърва трябва да оставя моя — един голям и много сладък шоколадов кейк.

Рила само я изгледа жално, неспособна да отрони и думичка. Мис Еми също носеше кейк! Значи излиза, че това не било толкова позорно. А тя… О, какво беше сторила тя! Хвърли любимия си мраморен кейк от Сюзън в потока… Сега вече нямаше никакъв шанс да повърви до църквата с мис Еми, за да отнесе заедно с нея своя кейк!

След срещата с мис Еми Рила се върна у дома, понесла страшната си тайна. Тя се скри в Долината на дъгата, докато дойде време за вечеря, когато отново никой не забеляза, че е твърде кротка и мълчалива. Ужасно се боеше Сюзън да не попита на кого точно е предала кейка, но й се размина без неудобни въпроси. След вечеря братята и сестрите й отидоха да си играят в Долината на дъгата, но Рила остана в къщата и седя на стълбището чак до залез, когато хоризонтът отвъд „Ингълсайд“ стана златен и в селото запалиха лампите. Рила много обичаше да гледа как светлините из къщите на Глен Сейнт Мери разцъфтяват една по една, но тази вечер нищо не можеше да развесели сърцето й. Никога през живота си не се бе чувствала толкова нещастна. Вече не виждаше никакъв смисъл да продължава да живее. Колкото повече се сгъстяваше виолетовият здрач, толкова по-нещастна ставаше тя. До носа й достигна галещият аромат на кифли със стафиди и кленов сироп… Сюзън обикновено чакаше да се захлади, за да започне печенето… Но кифлите с кленов сироп, както и всичко останало, за нея вече беше само суета. С безнадеждно обронена глава тя се изкачи по стълбището и се пъхна в леглото под чисто новата си завивка на розови цветя, с която до неотдавна толкова се гордееше. Сънят бягаше от очите й. Преследваше я призракът на удавения във вира кейк. Майка й го беше обещала за благотворителната вечер… Какво щяха да си помислят сега за нея, когато не получат дарението й? А той щеше да е най-хубавият кейк там! Тази вечер вятърът виеше толкова самотно и отчаяно. Сякаш й казваше с упрек: „Глупачка… Глупачка… Глупачка!“, повтаряйки го непрекъснато.

— Защо си още будна, дечко? — попита Сюзън, когато й донесе кифлички с кленов сироп.

— О, Сюзън, аз… Аз много се умолих да бъда аз.

Сюзън я изгледа разтревожена. Сега, като се замисли, детето май наистина изглеждаше уморено по време на вечерята. „А докторът, естествено, пак не си е вкъщи. Семействата на лекарите измират, а жените на обущарите ходят боси“, помисли си тя и продължи гласно:

— Ще проверя дали нямаш температура, мило.

— Не, не, Сюзън. Това е само… Наплавих нещо ужасно, Сюзън… Сатаната ме накала да го свълша… Не, не, не е вялно, аз сама съм си виновна. Аз… Изхвъллих кейка в потока.

— Боже милостиви и вие свети апостоли! — недоумяващо възкликна Сюзън. — И защо го направи?

— Какво е направила?

Беше майка й, току-що завърнала се от града. Сюзън с благодарност отстъпи назад, уверена, че сега госпожа доктор ще поеме всичко в свои ръце. И Рила изплака на рамото й цялото си нещастие.

— Скъпа, нищо не разбирам. Защо мислиш, че е толкова ужасно да отнесеш един кейк до църквата?

— Ами така щях да съм също като Тили Пейк, мамичко. Аз те опозолих… О, мамо, ако сега ми плостиш, никога вече няма да плавя така… И сте кажа на холата, че си дала кейк…

— Забрави за хората, скъпа. Те ще имат достатъчно кейкове… Винаги ги има в излишък. Едва ли някой ще обърне внимание, че точно ние не сме изпратили. Просто на никого няма да казваме какво се е случило. Но от сега нататък ти, Берта Марила Блайт, винаги ще помниш, че нито Сюзън, нито мама ще те накарат да извършиш нещо нечестно или непочтено.

Животът отново беше прекрасен. Татко също дойде до вратата да каже: „Лека нощ!“, а Сюзън надникна и със заговорнически шепот обяви, че утре за вечеря ще има пилешки пай.

— С много сос, нали, Сюзън?

— Колкото поискаш.

— А дали може да получа яйце от челвена кокошка на закуска, Сюзън? Знам, че не заслужавам…

— Ще получиш цели две яйца от червена кокошка, щом ги предпочиташ. А сега си изяж кифличката и заспивай, дечко.