Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (40)

40

Така желаното раждане започна по-рано от предвиденото. Повикаха Гилбърт към девет в понеделник вечерта. Анн плака, докато накрая не заспа и се събуди към три. Преди обичаше да се буди нощем, да лежи, да гледа през прозореца и да се наслаждава на удивителния мрак, който я обгръщаше; да се вслушва в равномерното дишане на Гилбърт до нея; да си мисли за децата в съседната стая и колко прекрасен ще е настъпващият ден. Но сега! Анн повече не мигна, чак докато утрото, ясно и зелено като смарагд, не се надигна от източния хоризонт и Гилбърт най-сетне не се прибра у дома. „Близнаци“, без сянка от каквото и да е чувство, рече той, преди да се вмъкне под завивките, където на минутата заспа. Наистина близнаци! Утрото на вашата петнайсета годишнина от сватбата, а единственото, което чуваш от съпруга си е: „Близнаци“! Той дори не си спомняше, че на този ден имат годишнина.

Паметта на Гилбърт не се беше освежила дори в единайсет, когато слезе за закуска. За първи път дори не спомена годишнината; за първи път не й поднесе подарък. Много добре, тогава и той няма да получи своя. А тя го беше подготвила още преди няколко седмици — джобно ножче със сребърна дръжка и датата, гравирана от едната страна, а неговите инициали — от другата. Той, естествено, можеше да го откупи от нея срещу цент… Поне за да пререже любовта им окончателно. Но след като той беше забравил, тогава ще забрави и тя; а това няма да я разколебае да си отмъсти рано или късно.

Гилбърт изглеждаше някак унесен през целия ден. Той почти не размени дума с някого и се мотаеше без настроение из библиотеката. Мигар дори мисълта, че отново ще се види с Кристин, не му носеше радост? Сигурно мислено беше копнял по нея през всичките тези години. Анн си даваше сметка, че няма никакви разумни основания да го подозира в това, но била ли е някога ревността разумна? Няма смисъл да се опитва да погледне философски на нещата. Точно сега философията не би оказала никакъв ефект върху нейното настроение.

Заминаха за града с влака в пет.

— Можем ли да влезем и да лазгледаме локлята ти, мамо? — попита Рила.

— О, стига да искате — отвърна Анн. После си заповяда да си върне самообладанието. Защо изведнъж гласът й взе да трепери? — Влизайте, скъпи — додаде тя разкаяна.

За Рила нямаше по-голямо удоволствие от това да разглежда роклята на майка си. Но дори тя забеляза, че майка й този път не е весела като друг път.

Анн размишлява известно време коя рокля да облече. „Не че има някакво значение, каза си горчиво тя, какво ще сложа сега. Гилбърт така и така няма да забележи.“ Огледалото вече не й беше приятел… Показваше я бледа, уморена… И нежелана. Но въпреки това не можеше да изглежда твърде провинциална, недодялана, старомодна и повехнала в очите на Кристин. (Няма да допусна да ме съжалява!) Дали да не си сложи ябълковозеления тюл и гарнитурата на розови цветове? Или пък кремавата коприна с късия черен жакет и дантелата? Пробва и двете и реши да бъде тюлът. После опита няколко прически и заключи, че спускащите се като водопад къдри в стил мадам Помпадур най-много й отиват.

— О, мамо, колко си красива — ахна Рила с ококорени от възторг очи.

Е, нали казват, че от устата на децата и глупците звучи само истината. Не й ли каза веднъж Ребека Дю, че е „сравнително красива“? Що се отнася до Гилбърт, в миналото той й правеше много комплименти, но дали беше изричал някой през последните месеци? Анн не си спомняше такъв случай.

Гилбърт мина през стаята и започна рутинните операции в дрешника, където висяха костюмите му, но не каза и дума за новата й рокля. Анн застина за миг, пламнала от обида, после в яда си съблече роклята и я хвърли на леглото. И тази вечер ще бъде в нейната стара „малка черна“… Тя беше доста носена и се смяташе за нещо много „шик“ в по-изисканите кръгове на „Четирите вятъра“, но Гилбърт никога не я беше харесвал. А на врата какво ли да си сложи? Подарената от Джем седефена огърлица вече доста се беше изронила от постоянното носене през тези години, макар да я пазеше като очите си. Май наистина нямаше нито едно прилично колие. Какво пък… И тя извади кутията си за бижута, в която държеше покритото с емайл розово сърце, което Гилбърт й подари някога в Редмънд. Оттогава рядко го слагаше… Все пак розовото не стоеше добре на фона на червената й коса. Но тази вечер щеше непременно да го сложи. Дали Гилбърт ще забележи това? Ето така, вече е готова. А Гилбърт защо още се бави? Какво ли го задържа толкова? О, разбира се, бръсне се особено грижливо! Тя нетърпеливо почука на вратата.

— Гилбърт, ще изпуснем влака, ако не побързаш.

— Звучиш точно като начална учителка — каза на излизане Гилбърт. — Да не би вече да не те държат краката?

О, значи и тя вече бе обект на подигравки, така ли?! Тогава ще си забрани да мисли колко добре изглежда той във фрака си. Новото модно мъжко облекло е наистина нелепо. Беше лишено от каквато и да е изисканост и блясък. Колко великолепно би било да се пренесе в „щастливите дни на кралица Елизабет“, когато мъжете са носели жакети от бял сатен, наметки от червено кадифе и дантелени рюшове. И въпреки това не са изглеждали ни най-малко женствени. Напротив — били са най-прекрасните и жадни за авантюри мъже, които светът някога е виждал.

— Добре, да вървим, щом толкова бързаш — разсеяно продължи Гилбърт.

Винаги изглеждаше твърде разсеян, когато разговаря с нея. Какво пък, нали тя бе просто част от мебелировката… Точно така — просто една мебел!

Джем ги откара до гарата. Сюзън и мис Корнелия (кой ли беше дошъл да пита Сюзън дали могат и този път да разчитат на нейните печени картофи в бял сос, поръсени със сухар за църковната вечеря?) ги изпратиха с възхитени погледи.

— Анн изобщо не се е променила — отбеляза мис Корнелия.

— Така си е — съгласи се Сюзън, — макар през последните няколко седмици да си мисля, че цветът на косата й май трябва да се поосвежи. Но иначе това си е предишната Анн, не е мръднала с годините. Пък и коремът на доктора си е все така стегнат, както винаги.

— Идеалната двойка — заключи мис Корнелия.

Идеалната двойка не си размени никакви мили думи и изобщо почти не продума по пътя към гарата. Естествено, Гилбърт бе твърде погълнат от мисълта за предстоящата среща със старата любов, че да си прави труда да разговаря със своята собствена жена. Анн кихна. Май започваше да настива. Само това оставаше — цяла вечер да киха и да си секне носа пред очите на мисис Ендрю Доусън, по баща Кристин Стюарт! Май на долната й устна взе да излиза херпес и ужасно я болеше. Сигурно някакво ужасно възпаление избиваше в него. Дали Жулиета някога е кихала? Представете си само обожаваната Порция с подути и зачервени от измръзване ръце! Или пък Елена да хълца! Ами Клеопатра^[1] с мазоли!

Когато Анн слизаше по стълбите в дома на Барет Фоулър, тя се препъна в главата на мечата кожа, просната в гостната, залитна през вратата към салона, претъпкан с мебели и ненужни джунджурии, който мисис Барет Фоулър наричаше своя приемна, и се стовари на дивана, който за щастие се оказа точно на пътя й. Тя ужасена се огледа най-напред за Кристин, но после с голямо облекчение видя, че тя още не е пристигнала. Колко ужасно би било, ако седеше вече тук и изумено наблюдаваше пиянското връхлитане на жената на Гилбърт Блайт в стаята. Гилбърт даже не си направи труд да попита не е ли пострадала.

Анн беше потънала в разговор с д-р Фоулър и някакъв непознат досега д-р Мърей — той пристигаше от Ню Брансуик^[2] и беше автор на забележителната монография върху тропическите болести, която предизвика толкова шум в медицинските среди, но въпреки това забеляза кога Кристин слезе по стълбите, сякаш обгърната от слънчев ореол, и монографията тутакси беше забравена. Гилбърт вече стоеше прав, а очите му горяха от неприкрито въодушевление.

Кристин се задържа ефектно на вратата. Нямаше никаква опасност да се препъне в мечата глава. Сега Анн си спомни този отдавнашен навик на Кристин да се задържа при вратата, за да могат присъстващите да я огледат по-добре. Нямаше и капка съмнение, че използва случая да покаже на Гилбърт какво е изпуснал навремето.

Носеше рокля от пурпурно кадифе с дълги, красиво падащи ръкави, поръбени със сърма и шлейф с формата на рибя опашка, украсен със златиста дантела. В косата си, все още гарвановочерна, беше оплела златиста панделка. На врата й висеше тънка дълга златна верижка, осеяна с диаманти. Анн внезапно се почувства недодялана провинциалистка, със старомодни зле ушити дрехи, която изостава с шест месеца от последната мода. Изведнъж й се прииска да не беше слагала това емайлирано сърце.

Никой не можеше да оспори, че Кристин е красива както винаги. Може би само малко по-добре охранена, по-лъскава и доста добре запазена… Да, доста понапълняла. Годините определено не бяха направили носа й по-къс, а брадичката й я издаваше, че е вече на средна възраст. А както стоеше неподвижно на вратата, много добре личеше, че краката й са… доста масивни, а стъпалата — големи. И тази поза на човек, който е с нещо по-различен от останалите, не беше ли вече поовехтяла? Въпреки това бузите й си оставаха все така съвършени като изваяни от слонова кост, а великолепните й тъмносини очи, чийто поглед навремето в Редмънд се смяташе за особено загадъчен и привлекателен, святкаха като сапфири изпод правите вежди. Да-а-а… Мисис Ендрю Доусън беше много красива жена, при това изобщо не даваше вид, че сърцето й е завинаги заровено в гроба заедно с Ендрю Доусън.

Кристин привлече вниманието на всички в гостната, щом прекрачи прага. Анн се почувства така, сякаш изведнъж е станала невидима. Въпреки това седеше безупречно изправена на мястото си. Кристин нямаше да види по нея нито следа от отпадане, отпускане или клюмване, присъщи на средната възраст. Ще влезе в битката с издути от вятъра платна и развети знамена. В сивите й очи проблеснаха зелени мълнии и лек руменец обагри страните й. Помни, че имаш нос! Д-р Мърей, който досега не й беше обърнал особено внимание, внезапно с изненада помисли, че съпругата на Блайт изглежда твърде необикновена жена! Тази позьорка мисис Доусън се губеше покрай нея.

— Ето го и Гилбърт Блайт, красив както винаги — казваше дяволито в този момент Кристин… Небесната Кристин! — Колко е хубаво, че не си се променил!

(Приказва все така провлечено като преди. Как мразя кадифения й глас!)

— Като те гледам, май времето е безсилно и пред теб — отвърна Гилбърт. — Къде успя да научиш тайната на вечната младост?

Кристин се разсмя.

(Не дрънчи ли малко на кухо смехът й?)

— Винаги си бил майстор на умелите и навременни комплименти, Гилбърт. Знаете ли, че… — И тя хвърли хитър поглед към останалите в стаята, — в онези дни, за които д-р Блайт иска да повярваме, че са били едва вчера, той беше рицарят на моето сърце, моето сляпо увлечение. А, ето я и Анн Шърли! Не си се променила толкова, колкото разправят… И все пак се съмнявам, че бих те познала, ако те срещна на улицата. Косата ти не е ли малко по-тъмна от преди? Не е ли божествено да се срещнем отново? Толкова се боях, че лумбагото няма да ти позволи да дойдеш.

— Моето лумбаго ли?!

— Ами да, не страдаше ли от лумбаго? А аз си мислех, че…

— Изглежда аз съм се объркала нещо — с извинителен тон се обади мисис Фоулър. — Някой ми спомена, че сте на легло от силни болки в…

— О, това е мисис д-р Паркър от Лоубридж. Аз никога през живота си не съм страдала от лумбаго — любезно отвърна Анн.

— Чудесно, че не за теб е ставало дума — с едва доловимо безочие каза Кристин. — Толкова отвратително нещо е! Една моя леля се превърна в същинска мъченица заради него.

Всичко в тона и поведението й показваше, че тя включва Анн във възрастовата категория на своите лели. Анн успя да изцеди една усмивка, но се усмихнаха единствено устните й, не и очите. Само ако можеше да измисли някакъв остроумен отговор на това! Беше сигурна, че в три часа посред нощ ще й хрумне как блестящо би могла да й отвърне, но това едва ли щеше да помогне много.

— Казаха ми, че имате седем деца — каза Кристин, като уж говореше на Анн, но гледаше Гилбърт.

— Само шест живи — отвърна Анн, потрепвайки. Дори сега не можеше да говори за малката Джойс, без да изпита болка.

— Какво семейство! — възкликна Кристин.

И внезапно сякаш от само себе си се оказа, че да имаш голямо семейство е позорно и нелепо.

— Предполагам, ти нямаш деца — каза Анн.

— Никога не съм обичала децата — вдигна забележително красивите си рамене Кристин, но в гласа й сякаш трепна нещо. — Боя се, че не съм създадена за майка. Никога не съм приемала, че единствената мисия на жената на тази земя е да ражда деца във и без това пренаселения свят.

В този момент ги поканиха в трапезарията. Гилбърт предложи ръката си на Кристин, д-р Мърей — на мисис Фоулър, а д-р Фоулър — закръглено ниско човече, неспособно да разговаря с другиго, освен с друг лекар, покани Анн.

На Анн й се стори, че стаята е твърде задушна. Навсякъде се носеше някаква непозната нездрава миризма. Може би мисис Фоулър беше горила тамян. Подборът на блюдата и храната беше отличен, но Анн така и не успя да се наслади на богатата трапеза — ядеше без апетит и се усмихваше, докато не почувства, че усмивката й е замръзнала като гримаса на лицето. През цялото време не откъсваше очи от Кристин, която непрекъснато се усмихваше на Гилбърт. Имаше великолепни зъби… Почти съвършени. Приличаха на реклама за паста за зъби. А докато говореше, Кристин жестикулираше много ефектно и изразително. Имаше прекрасни ръце… Само дето бяха доста големи.

Тя говореше на Гилбърт за ритмичните скорости на живота. Какво, за бога, значеше това? Изобщо беше ли на себе си?

После преминаха на музикална тема — за пасиона.

— Била ли си някога в Обер-Амергау? — обърна се Кристин към Анн.

Макар да знаеше много добре, че Анн не е стъпвала там! Защо и най-простият въпрос, зададен от Кристин, звучеше толкова обидно?!

— Да, сигурно семейството отнема всяка свобода — продължи Кристин. — А знаете ли кого видях миналия месец, когато бях в Кингспорт? Онази твоя малка приятелка… Тази, дето се омъжи за грозния пастор… Как му беше името?

— Джонас Блейк — отвърна Анн. — Филипа Гордън се омъжи за него. И не мисля, че той е грозен.

— Така ли? Е, вкусове различни… Както и да е, аз ги срещнах в Кингспорт. Бедната Филипа!

В устата на Кристин „бедната“ звучеше много ефектно.

— Че защо бедна? Мисля, че двамата с Джонас са много щастливи.

— Щастливи ли? Скъпа, ако можеше да видиш отнякъде мястото, където живеят! Някакво мизерно рибарско селище, в което единственото забавление е чуждите прасета да изровят нечия градина. Казаха ми, че този Джонас служел в една много хубава църква в Кингспорт, но се отказал, защото смятал за свой „дълг“ да иде при рибарите, които „имали нужда“ от него. Никак не ми харесват такива фанатици. Как е възможно да живеете в толкова затънтено, откъснато от света място като това, попитах Филипа. И знаеш ли какво ми отговори?

И Кристин направи изразителен жест с добре гледаните си ръце.

— Сигурно същото, което и аз бих казала за Глен Сейнт Мери — отвърна Анн. — Това е единственото място на света, където бих живяла.

— Колко странно, че си доволна от живота си тук — усмихна се Кристин. (Тая дяволска уста, пълна със съвършени зъби!). — Наистина ли никога не ти се е искало да видиш и друг свят? Навремето беше доста амбициозна, ако добре си спомням. Даже написа някои доста сполучливи неща, докато беше в Редмънд. Малко фантастични и доста ексцентрични, но все пак…

— Написах ги за хората, които все още вярват в чудеса. А те са удивително много и винаги се радват на новини от страната на чудесата.

— И се отказа от всичко това?

— Не от всичко… Само дето сега създавам живи романи — отвърна Анн, мислейки си за Джем и останалите си деца.

Кристин я изгледа втренчено, неспособна да вникне в смисъла на казаното. Какво точно имаше предвид Анн Шърли? Но нали точно заради тия загадъчни недомлъвки навремето й беше излязло име в Редмънд! Тя изглеждаше все така привлекателна, но най-вероятно е от онези жени, които, като се омъжат, и престават да мислят. Бедният Гилбърт! Тя успя да го оплете в мрежите си още преди да се е върнал в Редмънд. Тогава нямаше никакъв шанс да се спаси от нея.

— Някой попадал ли е на двоен бадем? — попита д-р Мърей, който тъкмо хрускаше един такъв.

Кристин се обърна към Гилбърт.

— Помниш ли онзи двоен бадем, който си поделихме веднъж? — попита го тя.

(Не се ли спогледаха някак особено сега?)

— Мислиш ли, че някога ще го забравя? — попита Гилбърт.

И двамата се унесоха в безкрайната въртележка на „ти помниш ли“, докато Анн изучаваше сантиметър по сантиметър натюрморта с риба и портокали, който висеше над бюфета. Досега дори не подозираше, че Гилбърт и Кристин имат толкова много общи спомени. Помниш ли нашия пикник край ръкава на реката? Помниш ли вечерта, когато отидохме в негърската църква? А нощта на маскарада? Как ще я забравя — ти беше испанка с черна кадифена рокля, дантелена мантиля и ветрило!

Гилбърт очевидно си спомняше и най-дребните подробности. Но беше забравил годишнината от сватбата им!

Когато отново се пренесоха в салона, Кристин надзърна през прозореца към хоризонта на изток, който искреше в сребристо над тъмните тополи.

— Ще ме придружиш ли за една разходка в градината, Гилбърт? Искам отново да си припомня как изгрява луната през септември.

(Нима изгревът на луната през септември е с нещо по-различен от този през останалите месеци? И какво искаше да каже с това „отново“. Някога имало ли е значение кога изгрява луната за… тях двамата?)

Двамата излязоха. Анн почувства, че много умело е била изтикана на заден план, изоставена, пренебрегната. Тя си избра един стол, откъдето се виждаше градината, макар че дори пред себе си не смееше да признае причината, поради която предпочете именно него. От мястото си виждаше как Гилбърт и Кристин се разхождат по пътеката. Какво ли си говореха сега? По всичко личеше, че Кристин говори през повечето време. Изглежда у Гилбърт чувствата бяха взели връх и той не можеше да промълви и една дума. Дали се усмихваше под лунната светлина на някой спомен, за който Анн няма никаква заслуга? Тя си припомни нощите, в които двамата с Гилбърт се разхождаха из градините на Авонлий под лунната светлина. Дали той ги беше забравил?

Кристин тъкмо вдигаше поглед към небето. Естествено, тя си дава сметка, че така нейната изящна, закръглена бяла шия се вижда още по-добре. Луната винаги ли изгрява толкова мъчително бавно? Останалите гости бяха почти задрямали, когато двамата се върнаха в къщата. После отново имаше разговори, смях, музика. Кристин пя… много хубаво. Винаги си е била музикална. Тя пя специално за Гилбърт — „онези скъпи отминали дни, които ний не помним веч…“. Гилбърт се отпусна в един фотьойл и стана необичайно мълчалив. Нима се обръщаше с копнеж назад към тези „скъпи отминали дни“? Дали не си представя какъв щеше да е животът му сега, ако се беше оженил за Кристин? (Досега винаги знаех за какво точно си мисли Гилбърт. Ако не си тръгнем оттук час по-скоро, ще започна да си скубя косите и да вия. Слава богу, последният влак за дома тръгва след малко.)

Когато Анн излезе навън, Кристин и Гилбърт вече стояха в преддверието. Тя тъкмо протягаше ръка да махне едно паднало листо от рамото му; жестът й приличаше по-скоро на милувка.

— Добре ли си наистина, Гилбърт? Просто се плаша колко уморен изглеждаш. Известно ми е, че си склонен да стигаш до крайности.

Студената ръка на ужаса стисна Анн за гърлото. Гилбърт изглеждал уморен, чак плашещо изтощен… А тя да не го забележи, докато Кристин не й отвори очите! Никога нямаше да забрави унижението, което изпита в този момент! (Изглежда съм приемала Гилбърт като нещо вовеки дадено, а него обвинявах в това!)

Кристин се обърна към нея.

— Радвам се, че отново се видяхме, Анн. Почти като в доброто старо време.

— Почти — отвърна Анн.

— Тъкмо казвах на Гилбърт, че ми изглежда малко уморен. Трябва по-добре да се грижиш за него, Анн. Нали ти е известно, че имаше време, когато бях доста увлечена по твоя съпруг. И още мога да твърдя, че е най-красивият поклонник, когото съм имала. Но ти сигурно вече си ми простила това, тъй като не ти го отнех!

Анн отново се вкамени.

— Сигурно той сега съжалява, че не си го направила — отговори Анн с голяма доза царствено пренебрежение, добре известно на Кристин още от дните в Редмънд, а после се качи в екипажа на д-р Фоулър, който ги откара до гарата.

— Ама че странно малко създание — вдигна красивите си рамене Кристин. И продължи да гледа след тях, сякаш нещо извънредно я беше учудило.