Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“ (34)

34

— Така, значи Дамското дружество ще проведе своята поредна седянка в „Ингълсайд“? — каза докторът. — Вади тогава сервизите за гости, Сюзън, и приготви метлата, за да почистиш след това останките от достойнство и репутация на много хора, за които ще се клюкарства тук.

Сюзън се усмихна с половин уста, сякаш приемаше с разбиране липсата на усет у мъжете за важните неща в живота, но всъщност никак не й беше до смях… Поне докато не приключи с приготвянето на вечеря за дамите от дружеството.

— Топъл пай с пиле — мърмореше тя, отдалечавайки се, — картофено пюре и крем от круши за основно. Това е толкова подходящ случай да сефтосате новата си дантелена покривка за маса, скъпа госпожо доктор. Такова нещо в Глен Сейнт Мери още никой не е виждал и съм готова да се обзаложа, че ще стане истинска сензация. Нямам търпение да зърна лицето на Анабел Клоу, когато я види! Да извадя ли синята и сребърната ваза за цветята?

— Да, и набери от кленовата горичка големи букети с теменуги и папратови листа. Ще те помоля да намериш място и за тези твои три великолепни розови гераниума — или в дневната, ако работим в нея, или пък по перилата на верандата, ако е достатъчно топло да седнем навън. Доволна съм, че ни останаха толкова много цветя. Градината никога не е била толкова хубава като през това лято, Сюзън. Но аз май казвам това всяка есен…

Чакаше ги цял куп работа. Кой до кого ще седи? Наложително ли е мисис Саймън Милисън да е далеч от мисис Уилям Макгриъри, защото не си говорят заради някаква стара вражда още от училищните им години? После възникна въпросът кого още да поканят, тъй като домакинята имаше привилегията да добави и неколцина допълнителни гости, освен членовете на дружеството.

— Ще се обадя на мисис Бест и мисис Кембъл — каза Анн.

Сюзън я погледна замислено.

— Те са новодошли, скъпа госпожо доктор — рече тя и това прозвуча така, все едно каза „Те са крокодили“.

— Ние с доктора навремето също бяхме новодошли, Сюзън.

— Да, ама чичото на доктора живееше тук от години. А сега никой нищо не знае за тези Бест и Кембъл. Но къщата си е ваша, скъпа госпожо доктор, пък и коя съм аз, че да възразявам срещу хората, които искате да поканите. Помня обаче една сбирка на дружеството у мисис Картър Флаг преди много години, когато мисис Флаг покани някаква непозната жена. А тя взе че дойде с памучна рокля, скъпа госпожо доктор… Каза, че според нея не си заслужавало да се гизди заради сбирка на дружеството! Е, поне с мисис Кембъл няма такава опасност. Тя се носи винаги много хубаво… Нищо че аз самата няма да сложа синя рокля на волани в църквата, както направи тя последната неделя.

Анн също не можеше да си представи Сюзън в синя рокля на волани, но се овладя и не се засмя.

— Според мен тази рокля чудесно подхождаше на сребристата коса на мисис Кембъл, Сюзън. Между другото, тя помоли за рецептата на твоя сос от цариградско грозде с билки. Казва, че го опитала на празника по случай прибирането на реколтата и го намира изключително вкусен.

— Е, така си е, скъпа госпожо доктор, не всеки може да направи сос от цариградско грозде с билки…

Повече не се спомена за синята рокля на волани. От тук нататък мисис Кембъл можеше да се появи и с костюм на туземец от Фиджи, без Сюзън да намери нещо осъдително в това.

Месецът вече преваляше, но есента все още пазеше спомен за отминалото лято и денят, когато се събра дружеството, много повече приличаше на юнски, отколкото на октомврийски. Присъстваха всички членове на дружеството, предвкусвайки обилната порция клюки и вкусната храна, с която се славеше „Ингълсайд“, а в добавка можеха да научат и някои модни новости, защото съпругата на доктора съвсем наскоро се върна от града.

Сюзън, успяла да запази спокойствие дори при мисълта за предстоящото кулинарно изпитание, крачеше наперено напред-назад и разполагаше дамите из дневната, отчитайки, че нито една от тях няма толкова хубава престилка като нейната, украсена с широка пет пръста дантела, започната още миналия ноември и плетена на една кука от най-фина прежда. Само преди седмица Сюзън грабна първата награда на Изложението в Шарлоттаун за тази дантела. Двете с Ребека Дю се бяха уговорили да се срещнат там и превърнаха този ден в истинско събитие, а вечерта Сюзън се прибра у дома като най-гордата жена на остров Принц Едуард.

Макар лицето на Сюзън да беше като от мрамор, мислите препускаха в главата й като табун диви жребци.

„Сесилия Рийз както винаги търси на какво да се присмее. Е, обзалагам се, че дори тя няма да открие кусур нито на масата, нито на храната тази вечер. Майра Мърей в червено кадифе… Според мен е малко разточително за една сбирка на дружеството, но не отричам, че много й отива. Поне не е басмена рокля. Агата Дрю… И очилата й както обикновено са завързани с връвчица… Сара Тейлър… Това може и да е последното й събиране с дружеството… Сърцето й е много зле, докторът така каза, ама пък какъв дух има! Мисис Доналд Рийз… Слава на Бога, че не е домъкнала със себе си Мери Анна, но затова пък сигурно цяла вечер ще слушаме за нея. Джейн Бър от Горен Глен. Тя не е член на дружеството. Значи трябва да преброя лъжиците след вечеря. Всички от тяхното семейство са с много шавливи пръсти. Кендънс Крофърд… На нея гласът не й се чува на такива срещи, но пък какво по-подходящо място от седянката на дружеството да си покажеш хубавите ръце и диамантения пръстен. Ема Полък, а фустата й пак се подава изпод края на роклята, разбира се. Хубава жена, ама с вятърничав ум, каквито са и всички от семейството й. Тили Макалистър, само посмей да окапеш покривката с желе, както направи на събирането у мисис Палмър. Е, Марта Кротърс, поне веднъж ще вкусиш прилична храна. Жалко, че не можеш да доведеш и мъжа си… Разправят, горкичкият бил принуден да преживява само с ядки или нещо такова. Мисис Елдър Бакстер… Разправят, че старият най-сетне успял да прогони Харолд Рийз от тяхната Мина. Харолд Рийз винаги е имал въже вместо гръбнак, а такъв страхопъзльо никога няма да спечели сърцето на достойна жена, както е казано в Светото писание. Е, поне събрахме хора най-малко за две седенки, че и отгоре, така че можем да хващаме иглите.“

Дамите от дружеството се разположиха на верандата и започнаха усилено да се трудят с ръце и езици. В кухнята Анн и Сюзън трескаво правеха последни приготовления за вечерята, а Уолтър, който този ден не отиде на училище заради някакво леко възпаление на гърлото, седеше на стълбите на верандата, скрит от гостенките зад завесата на лозницата. Винаги му беше приятно да се заслушва в разговорите на възрастните. Така можеше да чуе толкова невероятни и тайнствени неща… А после да обмисли чутото на спокойствие и да си доизмисли някоя драма… В тези разговори се отразяваха светлините и сенките, трагедиите и комедиите, радостите и скърбите на всяка от фамилиите в „Четирите вятъра“.

От всички присъстващи жени Уолтър харесваше най-много мисис Майра Мърей с нейния пърхащ заразителен смях и веселите тънки бръчици около очите. Тя беше способна да превърне дори най-простата история във вълнуваща и жива драма; освен това се радваше на живота където и да отиде, каквото и да преживее, пък и изглеждаше толкова гиздава в това черешовочервено кадифе, с меките вълни на черната си коса и рубинените обеци като капки кръв на ушите.

Виж, тънката като карфица мисис Том Чъб никак не му се нравеше… Сигурно защото веднъж я чу да го нарича „хилаво и болнаво дете“. Според него мисис Алън Милгрейв приличаше на добре охранена сива квачка, а за мисис Грант Клоу нямаше друго подходящо определение освен буре на два крака. Младата мисис Дейвид Ренсъм изглеждаше много красива с тази боядисана в цвета на карамел коса… „Твърде хубава за една ферма“, както каза Сюзън, когато Дейви се ожени за нея. Младата булка мисис Мортън Макдугъл приличаше на заспало бяло кутре. Едит Бейли, модистката на Глен Сейнт Мери, съвсем не отговаряше на представите му за „стара мома“ с тези нейни сребристи къдри и игриви черни очи. Той много харесваше мисис Мийд, най-възрастната тук, заради нейните гальовни и търпеливи очи, която слушаше много повече, отколкото говореше; и категорично не одобряваше Сесилия Рийз с тоя неин лукав и присмехулен поглед, сякаш постоянно се надсмиваше над околните.

Дамите от дружеството все още не се бяха разговорили истински… Засега обсъждаха единствено времето и дали е редно да се идва на седянка с ветрила и диаманти, затова Уолтър можеше да потъне в мисли за красотата на залязващия ден, за голямата ливада с тези великолепни дървета и за света, сякаш притиснат в златните прегръдки на някое гигантско същество. Пъстрите есенни листа бавно кръжаха над земята, но доблестните ружи все още се перчеха на фона на тухлената стена, а клоните на тополите се вплитаха с трепетликите покрай пътеката към обора. Уолтър толкова се увлече от красотата около себе си, че когато отново се заслуша в разговора на дамите, към който го върна една забележка на мисис Саймън Милисън, той вече доста беше напреднал.

— Това семейство се прослави със скандалните си погребения. Може ли някоя от вас, присъствала на погребението на Питър Кърк, да го забрави до края на живота си?

Уолтър наостри уши. Разговорът вземаше много любопитен обрат. Но за негово огромно разочарование мисис Саймън не се впусна в подробности какво точно е станало на погребението. Изглежда, всички освен него са присъствали или поне знаят тази историята.

(Но защо ли всички толкова се сконфузиха, когато стана дума за това погребение?)

— Не може да има съмнение, че всичко, което Клара Уилсън каза за Питър, е било самата истина, но той е в гроба, бедният човечец, затова нека оставим душата му да почива в мир — фарисейски заключи мисис Том Чъб, сякаш някой беше предложил да го изровят от гроба.

— Мери Анна винаги приказва толкова умно — рече мисис Рийз. — Знаете ли какво каза оня ден, тъкмо когато поемахме за погребението на Маргарет Холистър — мамо, вика, дали ще има сладолед на погребението?

Няколко от жените си размениха скришом весели погледи. Повечето обаче не обърнаха внимание на нейните думи. Това наистина беше единственото спасение, щом тя отново и отново, сезон след сезон, се опиташе да завърти разговора все около дъщеря си Мери Анна. И стига някой да я окуражи дори с най-незначителен жест, тя сякаш пощуряваше. А „Знаете ли какво каза Мери Анна?“ вече се превърна в най-често употребяваната фраза в Глен Сейнт Мери.

— Та като стана дума за погребения — продължи Сесилия Рийз, — навремето имаше едно много чудато в Моубри Нароуз, още докато бях момиче. Стантън Лейн замина някъде на запад и по едно време тръгна слух, че бил умрял. Роднините му направиха всичко възможно да върнат тялото му обратно и накрая то пристигна, но погребалният агент Уолъс Макалистър ги посъветва да не отварят ковчега. Тъкмо започваше опелото, когато — не щеш ли — ето ти насреща самият Стантън Лейн, жив и здрав както винаги. Така и не се разбра чие тяло лежи в ковчега.

— И какво направиха с него? — попита Агата Дрю.

— О, просто го заровиха. Уолъс каза, че това не може да се отложи или отмени. Ама на това не му викам аз нормално погребение, щом всички бяха толкова щастливи заради завръщането на Стантън. По този случай мистър Доусън промени последния химн от „Утешете се, деца на Христа“ на „Понякога неочаквано пада светлина“, но повечето хора си мислеха, че би било по-добре просто да си тръгне.

— Знаете ли какво ми каза Мери Анна онзи ден? Рече — мамо, дали пасторите знаят всичко.

— Мистър Доусън винаги губеше ума и дума в критични моменти — подхвана Джейн Бър. — По онова време Горен Глен беше в неговата енория и си спомням, че една неделя той разпусна паството, а после се сети, че не е събрал волните пожертвования. И знаете ли какво направи — грабна дискоса и хукна с него подир хората из двора. Вярвате ли — допълни Джейн, — че тогава миряните бяха толкова щедри, колкото не са били никога преди или след това. Не им беше удобно да отказват на свещеник. Но това едва ли му прави чест.

— Ако имам нещо против мистър Доусън — подхвана мис Корнелия, — това са безбожно протяжните му молитви по време на погребение. Толкова губи мярката понякога, че опечалените започват да завиждат на трупа. Но веднъж надмина дори себе си — случи се на погребението на Лети Грант. Забелязах, че майка му ще припадне всеки миг, затова го смушках и му казах, че вече се е молил достатъчно дълго.

— Той погреба бедния ми Джарвис — обади се мисис Джордж Кар и сълзите се затъркаляха по бузите й. Тя винаги плачеше, когато станеше дума за покойния й съпруг, макар той да бе под земята вече цели двайсет години.

— Брат му също е пастор — продължи Кристин Марш. — Служеше в Глен Сейнт Мери, когато бях момиче. Една вечер изнасяхме концерт в салона и той седеше на трибуната, защото беше един от ораторите. Същият нервак е като брат си и през цялото време се люлееше на стола, като го накланяше все по-назад и по-назад. По едно време се прекатури през ръба на подиума и изчезна заедно със стола в саксиите с домашни цветя, които бяхме подредили за украса наоколо. Единственото, което остана да се вижда, беше единият му крак, щръкнал нагоре във въздуха. Оттогава някак не мога да приема сериозно проповедите му. Стъпалото му беше толкова голямо!

— Погребението на Лейн може и да е разочаровало мнозина — върна се на предишната тема Ема Полък, — но със сигурност е било по-добро от това изобщо да няма погребение. Помните ли оная кромуелска неразбория?

Думите й предизвикаха всеобщо хихикане.

— Нека и ние чуем тази история — каза мисис Кембъл. — Както знаете, мисис Полък, аз съм нова по тези места и не познавам добре тукашните семейни саги.

Ема не знаеше какво е сага, но затова пък много обичаше да разказва разни истории.

— Абнър Кромуел живееше близо до Лоубридж в най-голямата ферма в нашата околия и по онова време беше член на местния парламент — голяма клечка при торите^[1]. Познаваше лично всеки по-влиятелен човек на острова. Беше женен за Джулия Флаг, чиято майка пък е по баща Рийз, а баба й — Клоу, така че покрай нея имаше връзка с почти всички фамилии в „Четирите вятъра“. Един ден в „Дейли Ентърпрайс“ излезе съобщение — така и така, мистър Абнър Кромуел почина внезапно в Лоубридж и погребението ще е в два часа на следващия ден. Така се случило, че самият Абнър Кромуел пропуснал да го прочете, а по онова време още нямаше телефон във всяка къща. На следващата сутрин Абнър заминал за Кингспорт за конгреса на либералите. Към два часа хората взели да се събират и всеки бързал да дойде по-рано, за да седне на хубаво място, защото се предполагало, че на погребението на този изтъкнат човек ще се събере голяма тълпа. И наистина се събрала, повярвайте ми. Шосетата били задръстени от двуколки и каруци на мили околовръст, а хората все прииждали ли, прииждали чак до три часа. Мисис Абнър едва не полудяла, докато ги убеждавала, че мъжът й си е жив и здрав. Някои отначало изобщо не й повярвали… Тя през сълзи ми призна, че дори я подозирали в намерение да офейка с трупа. Но даже когато повярвали, че не е мъртъв, се държали така, сякаш вече го няма. И на всичкото отгоре утъпкали тревата по поляната пред къщата и цветните лехи, с които тя толкова се гордееше. От всички краища запристигали далечни роднини, които се надявали да получат вечеря и легло след погребението, а тя почти не била готвила… Джули никога не е била особено предвидлива, между нас казано. Когато Абнър се прибрал след два дни, я заварил в леглото с нервна криза. Трябваха й месеци, за да се съвземе от преживяното. Не хапна нищо цели шест седмици… Е, почти нищо. После разправяха дето казала, че дори да е имало погребение, не би се чувствала по-разстроена и изтощена. Но на мен не ми се вярва точно това да са били думите й.

— Не можеш да си сигурна и в обратното — каза мисис Уилям Макгриъри. — Хората понякога казват толкова ужасни неща. Истината излиза наяве винаги когато са разтревожени или притеснени от нещо. Кларис, сестрата на Джули, се върна в хора и пя още първата неделя, след като погребаха мъжа й.

— Дори погребението на съпруга й не може да угнети и обезкуражи Кларис за дълго — допълни Агата Дрю. — Тя изобщо не е солидна личност — все пее и танцува.

— И аз някога пеех и танцувах… на брега, когато няма никой наоколо — отчетливо произнесе Майра Мърей.

— Да, ама оттогава си поумняла и си станала улегнала жена — отвърна Агата.

— Напротив, много по-глупава и безразсъдна съм — отново натърти Майра Мърей. — Твърде глупава, за да танцувам на плажа.

— Отначало всички мислеха, че съобщението е било някаква шега — подхвана отново Ема, която за нищо на света не би оставила тази история недовършена. — Абнър беше загубил изборите само преди няколко дни. Накрая обаче се разбра, че се отнасяло до някой си Еймаса Кромуел, който живеел далеч в горите отвъд Лоубридж и нямал никаква роднинска връзка с Абнър. Той вече наистина умрял. Но мина доста време преди хората да забравят разочарованието от несъстоялото се погребение, ако изобщо са го забравили.

— Е, наистина не е малко главоболие да изминеш целия този път и при това да пристигнеш навреме, а да разбереш, че всичко е било напразно — отбранително рече мисис Том Чъб.

— Като отворихме дума за Абнър, помните ли какъв некролог написа брат му Джон за жена си? — попита мисис Алън Милгрейв. — Той започваше така: „Господ, по причини известни само Нему, благоволи да прибере при себе Си моята красива съпруга и да остави жива грозната жена на братовчед ми Уилям“. Мога ли да забравя какъв шум се вдигна тогава!

— Как е възможно изобщо да се отпечата подобно нещо? — попита мисис Бест.

— Че какво толкова — по онова време той беше уредник на „Дейли Ентърпрайс“. И наистина боготвореше жена си… Берта Морис се казваше тя… А мразеше мисис Уилям Кромуел, защото била против сватбата му с Берта. Смятала, че Берта е твърде вятърничава и лекомислена.

— Затова пък беше кипра и красива — каза Елизабет Кърк.

— Най-хубавото същество, което съм виждала в живота си — съгласи се мисис Милгрейв. — Всички от семейство Морис бяха красиви. Ама пък вятърничави, вятърничави — като морски бриз. Никой така и не разбра как тя толкова дълго се удържа на един акъл, че да се омъжи за Джон. Казват, че заслугата е на майка й. Берта беше влюбена във Фред Рийз, но на него му се носеше славата на голям любовник. По-добре пиле в ръката, отколкото две в гората, рекла тогава на дъщеря си мисис Морис.

— Цял живот слушам тази поговорка — обади се Майра Мърей, — но още се чудя дали в нея има нещо вярно. Птиците в гората поне пеят, а тази в ръката — не.

На това никой не намери какво да отговори, но мисис Том Чъб все пак успя да се хване за нещо.

— Все гледаш да се присмееш и подиграеш, Майра.

— А знаете ли какво ми каза Мери Анна онзи ден? — тържествуващо заяви мисис Доналд. — Мамо, вика, какво ще правя, ако никой не ми предложи да се омъжа за него?

— На това ние, старите моми, можем да отговорим, нали така? — смигна на Едит Бейли Сесилия Рийз. Сесилия никак не харесваше Едит, защото още беше хубава и имаше шанс да се омъжи.

— Гертруда Кромуел наистина си беше грозна — каза мисис Грант Клоу. — Имаше плоска фигура като дъска. Ама пък иначе беше голяма въртокъщница. Переше завесите всеки месец, а Берта я ги преплакне веднъж годишно, я — не. А капаците на прозорците й постоянно висяха откачени от пантите. Гертруда казваше, че тръпки я побиват всеки път, когато мине покрай къщата на Джон Кромуел. Но въпреки това Джон Кромуел боготвореше Берта, а Уилям я караше криво-ляво с Гертруда. Мъжете са наистина много странни същества. Разправят, че Уилям се успал в деня на венчавката и толкова бързал, та накрая пристигнал в църквата със старите обувки и два различни чорапа.

— И пак се е справил по-добре от Оливър Рандъм, който забравил да си ушие сватбен костюм, а празничните му дрехи били просто ужасни — изкиска се мисис Джордж Кар. — Даже имали кръпки, представете си! Затова заел от брат си най-хубавия му костюм за сватбата, който бил съвсем приличен, само дето му стягал тук-там.

— Да, ама Уилям и Гертруда все пак се ожениха — поде мисис Саймън, — а нейната сестра Каролина така и не успя. Двамата с Рони Дрю се скараха кой точно свещеник да ги венчае и така и не стигнаха до църквата. Рони беше толкова бесен, че взе за жена Една Стоун още преди да си върне здравия разум. Каролина отиде на сватбата и през цялото време стоя с вдигната глава, ама лицето й беше като на мъртвец.

— Да, ама поне после не приказваше насам и натам — каза Сара Тейлър. — За разлика от Филипа Аби. Когато Джим Моубри я заряза и взе друга, тя отиде на сватбата му и наговори на висок глас ужасни неща по време на самата церемония. Те, разбира се, всички бяха англиканци — заключи Сара Тейлър, сякаш това обясняваше всички странни постъпки.

— Вярно ли, че стигнала дотам, та като ходи на гости, да се кичи с всички бижута, които Джим й подарил, докато били сгодени — попита Целия Рийз.

— Не е вярно! Просто не разбирам откъде се взимат тия слухове. Човек започва да си мисли, че някои хора си нямат друга работа, освен да разпространяват клюки! Смея да твърдя, че Джим Моубри се оправи, откак заряза Филипа. Благодарение на жена си той стана стабилен и уравновесен човек… Е, вярно, че се държеше доста разюздано в нейно отсъствие.

— Един-единствен път видях Джим Моубри — в нощта, когато майските бръмбари едва не подлудиха богомолците на годишната служба в Лоубридж — обади се Кристин Крофърд. — А каквото не направиха майските бръмбари, Джим Моубри го довърши. Беше задушна нощ и всички прозорци стояха широко отворени. Майските бръмбари налетяха вътре със стотици и започнаха да се блъскат слепешката във всичко по пътя си. На следващата сутрин на балкона на хора намериха осемдесет и седем мъртви буболечки. Някои от жените изпаднаха в истерия, когато гадините взеха да прелитат твърде близо покрай лицата им. Помня, че жената на новия пастор носеше голяма дантелена шапка с пера…

— Всички смятаха, че се облича твърде модно и даже екстравагантно за пасторска съпруга — вметна мисис Елдер Бакстер. — „Гледай сега как ще смажа тоя бръмбар върху шапката на пасторската жена“, чух да шепне Джим Моубри. Седеше точно зад нея. Той се протегна напред и замахна, но не улучи буболечката. Затова пък перна шапката и тя отхвръкна над пътеката чак до олтара. Джим побесня от яд, а когато пасторът видя как шапката на жена му се носи във въздуха, загуби нишката на мисълта си, не можа да се сети докъде е стигнал със службата и отчаян се отказа. Хорът изпя последния химн, като през цялото време се отбраняваше от майските бръмбари. Джим стана и донесе обратно шапката. Очакваше най-малкото тя да го нахока, защото й се носеше славата на окумуш жена, но тя само си взе обратно красивата жълта шапка и му се усмихна. „Ако не бяхте направили това, каза му, Питър щеше да кара така поне още двайсет минути, а през това време щяхме окончателно да полудеем.“ Вярно, че направи добре, дето не го скастри пред всички, ама точно това ли трябваше да каже по адрес на мъжа си пред толкова много хора.

— Ти сигурно си спомняш как се роди тя — каза Марта Кротърс.

— Защо, как?

— Тя е Беси Талбът от западния край. Една нощ къщата на баща й се подпали и по време на цялата тая суматоха се роди Беси — в градината, направо под звездите.

— Колко романтично — каза Майра Мърей.

— Романтично ли! Аз бих го нарекла по-скоро достойно за уважение.

— Но представете си само да си роден под звездите — повтори Майра замечтано. — В такъв случай тя с пълно право може да се нарече дете на звездите — ярка, красива, смела, блестяща, с искрици в погледа…

— Точно такава беше — продължи Марта, — независимо дали за това имаха заслуга звездите, или не. Никак не й беше лесно в Лоубридж, където мислеха, че жената на пастора трябва да е като сушена на комин. Един от старейшините я сварил да танцува около люлката на сина си и й казал много-много да не се радва на детето, докато не се увери, че е здраво.

— Та като говорим за бебета, знаете ли какво ми каза Мери Анна онзи ден. Мамо, вика, кралиците имат ли бебета?

— Това трябва да е бил Александър Уилсън — продължи, сякаш нищо не е било, мисис Алън. — По рождение си е кисел и раздразнителен. Даже не позволяваше на семейството си думичка да обелят, докато са на масата. Така съм чувала… Пък за смях да не говорим — никой никога не се е засмивал в неговата къща.

— Само си помислете — къща, където никой не се смее — възкликна Майра. — Защо така — да не би смехът да е светотатство?

— Случвало се е Александър да не продума на жена си три дни подред — продължаваше мисис Алън. — Ама това й идваше като истинско облекчение — добави тя.

— За Александър Уилсън поне може да се каже, че беше почтен търговец — хладно рече мисис Грант Клоу. Въпросният Александър й се падаше четвърти братовчед, а Уилсънови държаха един за друг. — Той й остави четиридесет хиляди долара, когато умря.

— Колко жалко, че е трябвало да ги остави — хапливо отвърна Сесилия Рийз.

— Брат му Джефри не остави и цент след смъртта си — продължи мисис Клоу. — Трябва да призная, че беше нехранимайкото в семейството. Господ ми е свидетел, той достатъчно се посмя през живота си. И харчеше всичко припечелено… Сядаше на маса с всеки срещнат и си отиде без пукната пара. И какво взе от тоя живот, като само се смееше и надигаше чашата, кажете ми вие?

— Едва ли е било много — отвърна Майра, — но само си помислете колко е оставил. Той винаги е давал — веселие, съчувствие, приятелство, даже пари. Поне е бил богат на приятели… А Александър не е имал нито един другар през живота си.

— Да, ама не приятелите погребаха Джеф — измърмори мисис Алън. — Пак Александър трябваше да го направи… При това му сложи наистина хубав надгробен камък. Сто долара му струваше.

— Но когато Джеф го помоли за заем от сто долара да си плати операцията, която можеше да му спаси живота, Александър отказа, нали? — натърти Целия Дрю.

— Хайде, стига вече — разговорът взе да става твърде нелицеприятен и недружелюбен — прекъсна ги мисис Кар. — Знаем, че житейският път не е отрупан с цветя, а всеки си има кусури и прави грешки.

— Днес Лем Андерсън се жени за Дороти Кларк — каза мисис Милисън с надеждата да разведри атмосферата. — А не е минала и година, откакто се закле, че ще си пръсне мозъка, ако Джейн Елиът не се омъжи за него.

— Младите мъже понякога са склонни да приказват доста необмислено — подхвана темата мисис Чъб. — Май доста бързо стигнаха дотук… Няма и три седмици, откак се разчу, че са сгодени. Говорих с майка му миналия вторник и тя нищо не спомена за сватба. Не знам дали си струва да общувам с жена, която се държи като сфинкс.

— Аз съм много изненадана, че Дороти Кларк е склонила да се омъжи за него — каза Агата Дрю. — Едва миналата пролет бях готова да се закълна, че тя и Франк Клоу ще се вземат.

— Аз пък чух Дороти да казва, че Франк е най-добрата партия.

— Ада Кларк още ли е годеница? — попита Ема Полък.

— Не, не точно годеница — отвърна мисис Милисън. — По-скоро се надява скоро да стане. Уверена съм обаче, че рано или късно ще му сложи юздите. На такива момичета просто отръки им идва да си хващат съпрузи. Сестра й Паулина взе най-добрия фермер около пристанището.

— Паулина е хубава, но в главата й винаги е пълно с глупави прищевки и хрумвания — каза мисис Милгрейв. — Често си мисля, че няма никаква надежда да поумнее.

— Напротив, мисля, че съвсем не е безнадеждно — обади се Майра Мърей. — Един ден тя ще има деца и те ще я дарят с мъдрост… както е станало с всяка една от нас.

— Къде ще живеят Лем и Дороти? — попита мисис Мийд.

— О, Лем купи ферма в Горен Глен — старата ферма на Кери, ако я знаете, където бедната мисис Роджър Кери уби мъжа си.

— Уби мъжа си ли?!

— О, не твърдя, че той не си го заслужи, но все пак по всеобщо мнение тя отиде твърде далеч. Отрови го, като му сипа хербицид в чая… А дали не беше в супата? Всички знаеха какво става, но си остана скрито-покрито. Моля те, подай ми макарата, Сесилия.

— Нима искате да кажете, мисис Милисън, че срещу нея нито е водено следствие, нито са я съдили, нито е била наказвана някак? — ахна мисис Кембъл.

— Ами според мен никой не би искал да причини такава неприятност на съседите си. Семейство Кери поддържаха добри отношения с всички наоколо. Пък и тя наистина беше доведена до отчаяние. Разбира се, никой не одобрява убийството по принцип, но ако има човек, който напълно да си го е заслужил, то това е Роджър Кери. После тя отиде в Щатите и там отново се омъжи. Сега и тя е мъртва вече от години. Вторият й съпруг я надживя. Всичко това се случи, когато бях момиче. Оттогава казват, че призракът на Роджър Кери броди.

— В днешното просветно време никой не вярва на призраци — намеси се мисис Бакстър.

— Че защо да не вярваме в призраци — попита Тили Макалистър. — Призраците са нещо много любопитно. Познавах един човек, преследван от призрак, който постоянно му се присмиваше… С една такава презрителна усмивка. Това така го вбесяваше. Ножиците, ако обичаш, мисис Макдугъл.

Трябваше на два пъти да поискат ножиците от младата булка и накрая тя ги подаде, изчервена като домат. Още не беше свикнала да я наричат мисис Макдугъл.

— Старата къща на Труъкс години наред беше обитавана от призраци… Навсякъде се чуваха удари, хлопане и почукване… Изключително загадъчни обстоятелства — каза Кристин Марш.

— Но затова пък всички от семейство Труъкс имаха голям кураж — обади се мисис Бакстер.

— Разбира се, щом като не вярваш в призраци, няма и да те е страх от тях — вметна намусено мисис Макалистър. — Обаче сестра ми работеше в една къща в Нова Скотия, в която навсякъде се чуваше кискане, кикотене и приглушен смях.

— Трябва да е бил някой много весел призрак — каза Майра. — Не бих имала нищо против някой такъв.

— За щастие това се оказаха бухали — натърти непоправимият скептик мисис Бакстер.

— Моята майка видя ангели да кръжат над смъртното й ложе — победоносно заяви Агата Дрю.

— Ангелите не са призраци — отвърна мисис Бакстер.

— Та като говорим за майките, как е чичо ти Паркър, Тили? — прекъсна ги мисис Чъб.

— Понякога е много зле. Вече не знаем какво още ни чака. Държи постоянно всички ни нащрек… За зимните дрехи имам предвид. Но оня ден, като го обсъждахме, казах на сестра си, че все пак ще е по-добре да ги направим черни. После вече, викам й, да става каквото ще.

— Знаете ли какво ми каза Мери Анна онзи ден? Мамо, вика, вече няма да моля Господ да направи косата ми къдрава. Цяла седмица отправям молитви към него за това и той даже пръста не си помръдна.

— Аз Го молих за едно нещо цели двайсет години — горчиво се обади мисис Брус Дънкан, която до този момент не беше обелила нито дума и не вдигаше очи от ръкоделието си. Всички забелязаха колко красива е работата й — може би защото не се разсейваше с клюки и всеки бод си беше на мястото.

Над седянката внезапно се възцари дълбока тишина — всички се досещаха за какво се е молила тя, но това не беше подходяща за обсъждане тема на такова събиране. А и мисис Дънкан не проговори повече.

— Вярно ли, че Мей Флаг и Били Картър са скъсали и той излиза с някаква Макдъглас, която живее от другата страна на пристанището? — попита Марта Кротърс след известно мълчание.

— Да, но никой не знае какво точно се е случило.

— Разправят… Боже, какви дребни неща понякога разделят годениците — каза Кандис Крофърд. — Ето вземете например Дик Прат и Лилиан Макалистър. На един пикник той тъкмо се канеше да й поиска ръката, когато й потече кръв от носа. Той изтича до ручейчето и срещнал там някакво непознато момиче, което му отстъпило носната си кърпичка. Така се влюби в нея, че само след две седмици двамата се ожениха.

— А чухте ли какво се случило на Големия Джим Макалистър миналата събота в магазина на Милт Купър долу на пристанището? — попита мисис Саймън, решена да смени темата с нещо по-весело от призраци и раздялата на годеници. — През лятото той бил свикнал все да сяда на печката. Да, ама в събота нали беше студено и Милт запалил огън вътре. А когато бедният Голям Джим се настанил отгоре й… Така де, изгори си…

Мисис Саймън не каза какво точно си е изгорил, но недвусмислено потупа една определена част от физиката си.

— Задника си изгори — мрачно се обади Уолтър, провирайки глава през завесата от листа. Той съвсем искрено си помисли, че мисис Саймън не може да си спомни нужната дума.

Събраните на верандата жени сякаш онемяха. Нима Уолтър Блайт е бил тук през цялото време?! И всяка от тях започна трескаво да си припомня какво точно е говорила и дали сред историите не е имало някоя скандално неподходяща за ушите на едно дете. Вярно казваха, че мисис д-р Блайт изобщо не се интересува какво чуват нейните деца. Но преди още скованите им езици да се раздвижат отново, Анн излезе на верандата и ги покани на вечеря.

— Само още десет минутки, мисис Блайт. Тогава всички заедно ще привършим с шиенето — каза Елизабет Кърк.

Не след дълго всички приключиха с изработването на юргана, разгънаха го, огледаха го внимателно и се похвалиха взаимно за добре свършената работа.

— Чудя се кой ли ще спи под тая завивка — каза Майра Мърей.

— Може би някоя майка ще прегърне първата си рожба под нея — каза Анн.

— Или пък дребни дечица ще се гушат отдолу в студените степни нощи — внезапно рече мис Корнелия.

— А може и някое старческо ревматично тяло да потърси топлина в нея — каза мисис Мийд.

— Надявам се поне никой да не умира отдолу — тъжно се обади мисис Бакстер.

— Знаете ли какво ми каза Мери Анна, преди да дойда тук? — надвика глъчката мисис Доналд, докато влизаха в трапезарията. — Мамо, вика ми, не забравяй, че трябва да си изядеш всичко в чинията.

След това всички насядаха около трапезата и ядоха и пиха за прослава на Господа, защото на душите им беше леко от добре свършената работа, пък и сърцата им бяха добри.

Късно след вечеря се разотидоха по домовете си. Джейн Бър и мисис Саймън Милисън трябваше да вървят чак до селото.

— Трябва да запомня най-подробно подредбата на масата, за да я опиша после на мама — замислено рече Джейн, която даже не подозираше, че в момента Сюзън брои лъжиците. — Тя не излиза, откакто е на легло, но обича да е в крак с новостите. А описанието на тази маса наистина ще й достави наслада.

— Вярно, приличаше на ония снимки по списанията — съгласи се с въздишка мисис Саймън. — Умея не по-зле от всеки друг да приготвя вечеря, ако мога така да кажа, но не е по силите ми да украся масата с такъв престижен стил. Виж, бих натупала по дупето този малък Уолтър с голямо удоволствие. Каква лоша услуга ми направи това дете!

 

 

— Предполагам, че сега „Ингълсайд“ е осеян с погубени завинаги репутации — каза докторът по-късно същата вечер.

— Не излязох да шия с останалите и не чух нито една клюка — отвърна Анн.

— Ти винаги така постъпваш, мила — каза мис Корнелия, докато помагаше на Сюзън да завържат юргана на вързоп. — Когато обаче дойдеш, те не си позволяват никакви волности. Смятат, че не би одобрила да се разпространяват клюки.

— Зависи за какво става дума — каза Анн.

— Честно казано, днес никой не изтърва нещо наистина ужасно. Повечето от хората, за които стана дума, отдавна вече са в гроба… Или поне би било редно да са там — успокои я мис Корнелия, припомняйки си с усмивка историята за Абнър Кромуел и неговото провалено погребение. — Само дето мисис Милисън отново ненужно припомни оная стара и страховита случка с убийството, която се носи за Мадж Кери и нейния съпруг. Не откриха абсолютно никакви улики, че наистина Мадж го е сторила… Само дето котката умря, като яде от оная нейна супа. Ама животинчето боледуваше от седмица преди това. Мен ако питате, Роджър Кери умря от апендикс, макар че по онова време още никой не знаеше какво е това апендикс.

— Аз пък си мисля, че е много жалко, дето после научиха какво е това — каза Сюзън. — Слава богу, лъжиците са непокътнати, скъпа госпожо доктор, и на новата покривка няма нито едно петънце.

— Е, време е и аз да си ходя — каза мис Корнелия. — Другата седмица, когато Маршал заколи прасето, ще ти пратя от ребрата.

Уолтър пак седеше на стъпалата към верандата и рееше замечтан поглед. Мракът вече беше покрил всичко.

— Скъпи — извика го майка му, която беше излязла на верандата, — не бива да оставаш повече тук. Застудява вече. Нали помниш, че трябва да си пазиш гърлото?

Думите й развалиха в миг цялата магия и вълшебното сияние внезапно изчезна. Ливадата все още изглеждаше много красива на лунна светлина, но вече не беше оная страна на чудесата от мечтите му. Уолтър се изправи.

— Мамо, ще ми разкажеш ли какво се случи на погребението на Питър Кърк?

Анн се замисли за миг… После вдигна рамене.

— Не сега, скъпи. Може би… някой друг път.