Метаданни
Данни
- Серия
- Огнени жени (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mavreen aka Scarlett, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Христо Христов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Клер Лоримър. Морийн
ИК „Ирис“, София, 1994
ISBN: 954-445-012-7
История
- — Добавяне
Глава шеста
1793
Клариса Мантън бе уплашена до смърт, че нейният Джон, макар да бе отпразнувал съвсем наскоро петдесетия си рожден ден, току-виж хукнал да се бие във Франция. Той реагира бурно на ужасяващата вест за обезглавяването на френския крал и приветства обявяването на война от страна на Англия.
— Най-после имаме възможност да направим нещо! — ликуващо обяви той.
И Клариса основателно се страхуваше, че той с присъщата си решителност може да се запише доброволец, както бе направил по-рано във войната за американските колонии. При това, макар че видът му не го издаваше, сър Джон не бе вече млад, а и никога не се възстанови напълно от треската, която го бе съборила в Индия.
Поради тази причина Клариса го изпревари и първа предложи да доведат в Лондон малката му дъщеря, както бяха говорили преди три години. Тя с цялото си сърце се надяваше, че присъствието на Морийн ще внесе промени в скучния, макар, разбира се, приятен и охолен живот, в който рядко се случваше нещо.
Любовта им отдавна се бе примирила с монотонността на ежедневието. Сър Джон посвещаваше на Клариса цялото време, което не бе задължен да прекарва в семейството си. Тя рядко изпитваше болка от това, че е само метреса, а не съпруга. В такива случаи винаги си казваше, че все пак връзката им е наистина сериозна и тя може да се чувства сигурна не само заради уреденото си финансово положение, но и заради неговата доказана вярност. Клариса никога не го шпионираше и знаеше, че дори да отиде при друга жена, любовта му е запазена единствено за нея, неговата Клари. Заради тази любов тя се бе отказала от всякакъв светски живот и почти нямаше приятели, освен няколко актриси, които бяха в същото положение като нейното и живееха с покровители, а не със съпрузи.
— Ако мислиш, че няма да ти пречи, наистина ще повикам тук малката лудетина — каза сър Джон, когато Клари го попита дали смята да доведе детето. Току-що бяха станали от голямото двойно легло и сър Джон бе в особено добро разположение на духа — Знаеш, мила, че най-голямото удоволствие за мене е да изпълнявам твоите желания.
— Тази лудетина, Джон, трябва да е вече на тринадесет години. Обзалагам се, че се е превърнала в малко женче.
Клариса заведе сър Джон до писалището и сложи пред него хартия и перо.
— Ето! Ако наистина искаш да ме зарадваш, седни и напиши на мистър Глоувър още сега. Не оставяй днешната работа за утре!
Сър Джон отдавна познаваше навика на Клариса да използва поговорки, и то съвсем на място, и отговори шеговито:
— Бързата кучка слепи ги ражда, мила моя!
Въпреки това той послушно седна на стола и написа няколко реда както на мистър Глоувър, така и на фермера Сейл, за да им съобщи изричната си воля.
След три седмици нетърпеливо очакване Морийн пристигна в Оркид Хаус, придружавана от мистър Глоувър.
Февруарският следобед бе студен, но в камината на дневната, където Хана въведе възрастния джентълмен и момичето, пламтеше весел огън. Клариса скочи да ги посрещне и се загледа в красивото лице на Морийн, полускрито от грозно, подобно на торба боне, поне три пъти по-голямо от главата й. Светлозелените очи сякаш бяха станали още по-лазурни и в тях както винаги се таеше обичайното за нея любопитство.
Хана пое наметката и бонето и блестящата, дълга до кръста златна коса на Морийн се разсипа по гърба й. Беше разкошна, но съвсем не отговаряше на последната мода, както впрочем и простичката й рокля с якичка по врата. В Лондон сега се носеха рокли с дълбоки деколтета, които разкриваха гърдите до границата на приличието. Морийн — Клариса забеляза това — бе започнала да се оформя като жена.
— Сър Джон ще дойде всеки момент! — каза Клариса на гостите. — Моля, разположете се удобно, докато го почакаме. Надявам се, че пътуването ви е било приятно и безопасно?
Без да я пита някой, Морийн заговори възбудено за всичко, което бе видяла по пътя.
— Ще ви разправям по-подробно, когато ми остане време да събера мислите си — бърбореше безспирно тя със светнали от радост очи. — Водя си дневник и ще запиша всичко, за да мога да ви разкажа за тези два страшно вълнуващи дни.
Клариса срещна погледа на мистър Глоувър и прочете в него същото облекчение, което изпитваше и самата тя, че Морийн е пристигнала в Лондон здрава и читава, и очевидно е много доволна от пътуването.
— Това е най-прекрасната къща, която съм виждала! — не спираше да говори Морийн, ала веднага добави смутено, че имението на мистър Глоувър също било „стра-ашно“ красиво, но тук сякаш всичко й се струвало по-различно.
— Мистър Глоувър е ерген и известен учен, мила — тактично се намеси Клариса. — Той никога не би търпял разни дрънкулки в библиотеката си, а моята къща е обзаведена по чисто женски маниер.
Но Морийн вече бе забравила красивите порцеланови статуетки и вниманието й изцяло бе погълнато от саксиите с чудни цветя, поставени на красиви махагонови етажерки.
— Когато ви остане време, мисис, бих искала да ми кажете как се наричат! От Дикън научих имената на всички полски и горски цветя, но за мое огромно съжаление не познавам нито едно от растенията, които виждам тук.
— Боя се, че ще ви отегчи до смърт с въпросите си — обади се гордо мистър Глоувър. — Наистина няма спасение от нейното любопитство.
Морийн го погледна с упрек и понечи да се оправдае:
— Но нали вие, сър, винаги сте ми казвали, ако не разбирам нещо, да питам?… — Внезапно проумя, че учителят й се шегува с нея, и бързо изтича да го целуне по челото. — Понякога сте толкова лош! — каза тя с нотка на любов и привързаност в гласа. — Но въпреки това ужасно ще ми липсвате, защото ви обичам.
Клариса също получи една целувка и със съжаление си помисли, че ще трябва да отучи Морийн от тази гальовност, защото вече не беше дете, а твърде съблазнителна девойка. Този път обаче топло отвърна на ласките й.
Лакеят отвори вратата на салона пред сър Джон и Морийн веднага потъна в реверанс. Бащата остана без дъх от възхищение, като видя дъщеря си. Той отдавна бе забравил своето предсказание навремето, че тя ще се превърне в красива млада жена. Сега направо занемя пред изключителната й хубост.
— Ето ви най-после! — възкликна той и целуна отрупаните с пръстени ръце на Клариса, а след това и ръчичката на Морийн. Ноктите й макар и без маникюр, приличаха на седеф и бяха съвършено чисти. Очите й поразяваха не само със странния си лешниковозелен цвят, но и с пламъка, който блестеше в тях и от който те изглеждаха още по-големи. Човек биваше грабнат веднага. А правият й, леко издължен нос и широката й уста оформяха лице, което никой не би могъл да забрави.
С годините от приликата с майка й не бе останала и следа. Ако трябваше да сравни дъщеря си с някого, сър Джон би казал, че тя прилича на баба му — властна жена, чийто портрет, рисуван, когато е била двадесетгодишна девойка, висеше в гостната на „Пикадили“. Все още говореха, че в салоните никога не е имало друга такава хубавица и че дори сър Робърт Уолпол бил запленен от красотата й. Нещо неуловимо в чертите на Морийн му напомни сега за нея.
Изведнъж сър Джон се ядоса, че никога няма да може да я заведе в Уайфолд Хаус, за да види портрета на прабаба си. Както винаги Клари веднага почувства промяната в настроението му, хвана го нежно под ръка и прошепна в ухото му:
— Дъщеря ти е очарователна, Джон! Много съм щастлива, че я доведе при мене. Не съм виждала такова весело дете.
Мистър Глоувър се бе уговорил да прекара вечерта и нощта у свой братовчед в Челси и побърза да си тръгне, но преди това посъветва възпитаничката си да нарича новите си домакини „чичо Джон“ и „леля Клари“.
Морийн бе малко озадачена от това, че сър Джон няма да се прибира вкъщи, но си спомни, че по време на пътуването мистър Глоувър настойчиво я бе предупредил никога да не споменава за съпругата на сър Джон, освен ако самият той или мисис Мантън не заговорят първи за нея.
В следващите няколко седмици Клариса с мъка се противопоставяше на себичното желание да задоволява всички капризи на Морийн, за да получава в замяна нежни прегръдки и топли думи на обич.
Морийн бе винаги весела, освен когато се сетеше за „семейството си“, както тя наричаше фермерите. Компанията й бе изключително приятна. По съвет на мистър Глоувър сър Джон й купи един от появилите се наскоро рояли, който поставиха в малката стая до дневната на Клариса. Морийн онемя от възторг, когато за неин учител наеха хер Франц Мелер, ученик на абат Фоглер от Страсбург. През този сезон той бе предизвикал възхищението на лондонското висше общество с изключителната си дарба на преподавател. Хер Мелер наистина бе изумен от музикалния талант на Морийн — тя се справяше блестящо и с най-трудните пиеси. Повечето английски аристократи искаха да се научат да свирят само толкова, колкото да забавляват гостите си на музикалните вечери, и не се стараеха да усъвършенстват техниката си. Но когато хер Мелер чу за първи път изпълнение на Морийн, той разбра, че има пред себе си ученичка, достойна за самия Фоглер.
Австриецът обаче се интересуваше не само от музикалното й дарование, а бе изцяло покорен от новата си възпитаничка, защото у нея нямаше нищо от предвзетото кокетиране и лукавството на повечето млади момичета на нейната възраст. Движенията й бяха изпълнени с грация, а държанието й бе толкова естествено, че направо го обезоръжаваше. Винаги си личеше дали е доволна, заинтригувана или радостна, а когато не успяваше да разбере нещо или се замисляше, очарователно смръщваше вежди и прехапваше долната си устна.
Няколко дни след като се запозна с нея хер Франц Мелер започна да проклина съдбата за това, че вече наближава четиридесетте. Само още три години и Морийн щеше да бъде на възраст за женитба. И макар той да подозираше, че е незаконородена — защо иначе ще живее с любовницата на сър Джон? — в романтичната му душа на артист се надигаха непознати досега блянове.
Морийн далеч не споделяше тези чувства. Тя с насмешка заяви на Клариса, че хер Мелер й прилича на едно от породистите петлета, отглеждани от Дикън.
— Косата му стърчи също като петльова опашка! — Но тъй като не беше истински злобна, веднага добави: — Не мога да отрека, че е много мил и търпелив с мене.
Клариса разказа на сър Джон, че според нея още непорасналата му дъщеря е направила вече първото си завоевание.
— Ако е така, ще те моля да я наглеждаш добре — предупреди я той. — Защото Морийн ми каза, че хер Мелер искал да й преподава уроци в студиото си на Кинг стрийт.
— Той твърди, че там акустиката е много по-добра — обясни тя. — Нашето малко салонче просто разваляло музиката. Нали не възразяваш Морийн да ходи там, скъпи?
Сър Джон погали ръката й и се усмихна.
— Не, но ако и ти ходиш с нея. Не ти ли е досадна тази нова роля, Клари?
— Напротив! — с готовност го увери тя. — Морийн е толкова забавна! Знаеш, че винаги съм обичала да слушам музика, пък и така получавам безплатно музикално образование, нали?
Сър Джон обгърна с ръка пълните й рамене и я притегли към себе си. Суровите черти на лицето му се смекчиха.
— Ти си добра жена — простичко каза той. — И аз много те обичам, Клари. Вярваш ли ми?
— Разбира се, че ти вярвам! — отвърна Клариса. — И аз също те обичам. Знаеш ли, Джон, дори и да не харесвах Морийн, пак щях да я обикна, защото е твое дете. Понякога си представям… че тя всъщност е наше дете. Моля те, не ми се сърди, любов моя!
— Защо да се сърдя! Радвам се, че е така.
Сър Джон я погледна с онзи закачлив поглед, който толкова често се появяваше в очите на дъщеря му.
— Но къде е това момиче? Не съм го виждал днес следобед.
— Отидоха с Хана при модистката да премерят новата й пелерина. Тази, с която пристигна, е безнадеждно старомодна. А и си помислих, че може би ще ти се иска да останеш насаме с мене — многозначително добави Клари. — Затова изпратих Хана.
— Знаеш ли, скъпа, ти наистина си много умна жена! — похвали я сър Джон. Стана, подаде й ръка, за да й помогне да се изправи, и я притисна към себе си. Докато се изкачваха по стълбите към спалнята, той каза с преливащ от нежност глас: — Макар хич да те няма в четенето на умни книги, готов съм да се обзаложа, че няма жена на света, която да може да се оправя с мъжете по-добре от тебе!
С присъщата си чувствителност Морийн усещаше каква голяма любов свързва чичо Джон и леля Клари. Тази любов се долавяше в къщата, дори и когато сър Джон не бе тук. Всички приготовления — покупките, готвенето, подреждането, се правеха с единствената цел да му се достави удоволствие. Той от своя страна изразяваше обичта си с кратки погледи, разменени през масата, с наглед незначителни жестове, безброй дребни подаръци и преди всичко с огромното нежелание, с което се надигаше да си тръгва в края на вечерта. Иначе те се държаха един към друг по-официално, отколкото, да речем, съпрузите Сейл, с подчертана любезност, каквато проявяваха и към Морийн. Девойката обаче усещаше дълбочината на чувството, което ги свързва, и не преставаше да се учудва защо сър Джон се е оженил за друга дама, а не за леля Клари.
Новият й живот непрекъснато й поднасяше изненади. Фермата Оулет й се струваше сякаш на другия край на света, но тя всяка седмица сядане на малкото бюро в стаята си и пишеше пълни с вълнуващи новини писма на Дикън, които той след това трябваше да чете на цялото семейство. Сърчицето й се свиваше при мисълта, колко ли им липсва, и най-вече на Дикън. Досега бе получила от него едно-единствено писмо, при това с такъв лош правопис, че успя да го разчете с огромна мъка. Той разказваше, че старият глиган умрял, че Ан намерила яйца в едно изоставено лястовиче гнездо, че очаквали младата кобилка да роди напролет конче от един от впрегатните коне на мистър Глоувър, а пък Ед изкарал шарка, но иначе всички били добре и само се страхували Морийн да не спре да пише, защото много им липсвала.
Размисли се и я налегна тежка мъка по стария й дом. Но скоро дойде време за първото й посещение при хер Мелер и във възбудата си тя мигом забрави Съсекс. А когато хер Мелер й каза, че имал на разположение ложа в операта, и я помоли да го придружи на представлението, защото композиторът Вебер лично щял да дирижира последното си произведение, Морийн онемя от възторг. Щом най-после си възвърна способността да говори, тя се спусна към Клариса:
— Пускаш ме да отида, нали, лельо Клари?
Клариса с усмивка даде разрешение и благодари на австриеца. Докато гледаше как опашките на фрака му висят от двете страни на малкото столче пред рояла, а главата му се навежда и изправя в такт с изпълняваната от него соната на Клементи, тя си помисли колко сполучливо е сравнението на Морийн: Наистина приличаше на петел, който кълве зрънца!
Тя беше нащрек. Забеляза, че австрийският учител по музика не откъсва очи от Морийн. Понякога слагаше ръка върху нейната, уж да й покаже как точно да изсвири някой пасаж, но я задържаше малко по-дълго от необходимото. За облекчение на Клариса Морийн дори не забелязваше зле прикритото желание на хер Мелер. В своята прелестна невинност тя оставяше без внимание и възхитените погледи, които я проследяваха, докато двете пътуваха в откритата карета. Всички мъже — от момчето за поръчки до стария продавач на книги — извръщаха глава след Морийн, тя навсякъде срещаше само усмихнати лица.
— Колко са приветливи лондончани! — възкликна тя веднъж пред Клариса. — Всички се усмихват.
С новата си прическа и с модната рокля сега изглеждаше по-възрастна от годините си. Клариса въздъхна. Момичето нямаше още четиринадесет. Може би тя и сър Джон, отдадени на удоволствието да бъдат заедно, твърде рано я караха да се чувства жена. Но знаеше, че сър Джон трудно би възприел едно такова самообвинение.
Намеренията й да направи всичко възможно, та Морийн да изживее докрай детството си, бяха разбити на пух и прах, когато Клариса взе необмисленото решение да предостави на своя приятелка къщата си за любовни срещи.
Лиза фон Еберхард беше най-добрата приятелка на Клариса още от детинство. Лиза бе сключила богат брак, но съпругът й, възрастен барон, не бе в състояние да отвърне на нейната страстна чувственост. Според обичаите на времето Лиза търсеше утеха при многобройните си любовници. Сега поддържаше връзка с един доста красив, но за съжаление твърде глупав млад хусар. И тъй като Морийн всеки четвъртък без изключение бе на урок при хер Мелер, Клариса предостави възможност на Лиза да се среща със своя любовник в Оркид Хаус, далеч от чужди очи. Как би могла да предвиди, че точно този четвъртък бедният хер Мелер ще се почувства неразположен малко след като тя съпроводи Морийн до дома му! Когато видя, че няма да може да продължи урока, хер Мелер, изпълнен със съжаление, реши да върне Морийн обратно вкъщи с каретата си.
— Слънцето грее така хубаво, предпочитам да вървя пеша, вместо да пътувам в затворената кола! Моля ви, нали може, хер Мелер?
За нейна изненада той целият се изчерви и със заекване обясни, че тя ще пътува на всяка цена с каретата, и то — учителят изрично настоя за това — не сама, а придружена от неговата икономка.
Когато дръпна звънеца на входната врата на Оркид Хаус, Морийн продължаваше да се усмихва на абсурдните условности, на които се подчиняваше животът в Лондон.
Остана смаяна, когато вратата й отвори непознат млад прислужник, който също не можа да скрие учудването си.
— Кой сте вие? — попита тя, избута го назад и мина покрай него. — Какво правите тук? Къде е Хана?
Тя се затича по стълбите и чак на половината път до горния етаж лакеят успя да я настигне със зачервено лице. Той сложи ръка на рамото й, за да я спре.
— Там няма никой. Не, всъщност не бива да се качвате, защото… Казано ми бе, че сте на урок по музика…
Морийн никога не се държеше високомерно, но този път благородната й кръв кипна и тя каза властно:
— Какво правя, си е лично моя работа. Никой няма право да ми казва къде мога да ходя и къде — не, в собствената ми къща! — С тези думи тя измъкна рамото си изпод ръката му и продължи нагоре към спалнята си.
Хвърли чантата с нотните листове на леглото и докато сваляше пелерината си, продължаваше да се чуди на присъствието на непознатия лакей в дома й. Реши, че ще е най-добре да потърси леля Клари, тя ще й обясни всичко.
Видя, че вратата на спалнята й е открехната. Обикновено винаги чукаше или я извикваше по име, преди да влезе, но сега, кой знае защо, й хрумна, че Клариса може би е полегнала за следобедна дрямка и за да не я събуди, влезе на пръсти в спалнята. Вътре нямаше никой, но от съседната стая за гости се чуваха приглушени гласове. Сигурно леля Клари отново обсъжда с Хана или с Роуз как да променят мебелировката в гостната.
Изтича нетърпеливо в малкото преддверие, но внезапно спря, доловила силния аромат на чужд парфюм. Леля й винаги предпочиташе аромата на рози.
Морийн добре познаваше тези помещения. Често идваше тук да се възхищава на съкровищата на Клариса — часовника от мекленбургски порцелан върху полицата над камината и картината, изобразяваща нимфа. Момичето на рисунката лежеше голо на една страна, златистата коса, същата като косата на Морийн, се стелеше по млечнобялото тяло, без да скрива напълно розовите връхчета на гърдите й. Зад нимфата сред гъстата зеленина на дърветата надничаше брадатото лице на един сатир. Морийн с часове седеше като омагьосана пред тази картина. Главата на сатира й напомняше за Човека Птица, това изображение някак намаляваше страха и отвращението, които изпитваше при неприятния спомен. Така той се превръщаше в част от легендите за древните времена и не беше по-истински от това митично същество, получовек — полукозел, нарисувано на платното.
Тя натисна дръжката и изведнъж разбра откъде идват гласовете. На голямото легло лежаха прегърнати мъж и жена, толкова погълнати от онова, което вършеха, че не забелязаха влязлото момиче. Бяха съвсем голи, телата им имаха цвета на нимфата от картината.
Мъжът говореше задъхано:
— Лиза! Прекрасна си! По-прекрасна от най-красивото цвете в кралските градини!
— А ти, сладко момче, си моят Адонис!
Морийн ахна и леко заотстъпва заднешком към преддверието. Точно когато предпазливо понечи да се измъкне на пръсти, чу отново гласа на мъжа:
— Тихо, любов моя! Навън има някой! Стори ми се, че чух нещо!
Морийн се скова от ужас да не бъде разкрита и пристъпи към прозореца, за да се мушне зад завесата. Можеха да я обвинят, че нарочно е отишла да шпионира!
Оказа се, че страховете й са основателни. Тя чу глезения глас на жената, която тихо се засмя и рече:
— За да не мислиш през цялото време за това, върви и се увери сам! Казах ти, че в къщата няма никой освен нас двамата и моя прислужник. Клари ще се върне късно следобед, а момичето ще бъде тук едва след час и половина. Хайде, отивай, щом искаш!
Морийн се изпъна зад завесата и притаи дъх. Чу как пружината на леглото проскърца от преместването на нечие тяло. На вратата на спалнята се показа млад мъж и впери ужасен поглед към отворената врата на преддверието. Прекоси го с две крачки, затвори вратата и завъртя ключа. Взе го в ръка и мина обратно край скритата Морийн, преди отново да изчезне в спалнята.
За първи път през живота си Морийн виждаше гол мъж в разцвета на силите си. За разлика от отвратителния Човек Птица този силен и красив Адонис събуди в душата и в тялото й непознати досега чувства и желания. Трябваше на всяка цена да остане зад завесата, но същевременно й се дощя да излезе от прикритието си и да задържи някак младия мъж, за да погледа още малко красотата на тялото му. По изумително бялата му кожа имаше златисти косми, а мускулите под нея играеха при всяко движение. Морийн изпита желание да докосне ръцете и бедрата му. Порази я не толкова голотата му, защото все пак бе израснала на село, колкото белотата на невероятно нежната му кожа. Непознатата дама сигурно също бе очарована от него. Морийн я чу как подканя с мъркащ глас любимия си:
— Ела, не издържам повече, не виждаш ли?
Морийн преглътна в напразен опит да успокои учестеното си дишане. Попадна в капан, от който можеше да се измъкне само ако разкриеше присъствието си. Но чувстваше, че няма кураж да се обади. Думите на жената разпалиха любопитството й до крайност:
— Не се опитвай да прикриваш голотата си с ръце! — насмешливо, но нежно промълви тя. — Вече няма от какво да се срамуваш, прекрасни Адонис! Позволи ми да те докосвам, както аз обичам, и ще видиш, обещавам ти… Обещавам ти, че ще изпиташ върховна наслада… Не е ли прекрасно?
С дрезгав от желание глас той я молеше да не спира:
— Моля те… Още… Още… Какъв рай… Какъв ад! Целуни ме, целуни ме, неземно щастие мое!
Без да вижда какво правят те, Морийн притвори очи, притисна пръсти към устните си и си представи, че самата тя се подчинява на тази нежна заповед. Гласовете в съседната стая преминаха в шепот, а после във викове на удоволствие и тя, която бе виждала толкова често как се съвокупляват птиците и животните, разбра, че тук я няма грубостта на самеца, който обладава женската, защото чуваше как жената се отдава с ликуване и шепне любовни слова.
Цяла разтреперана, Морийн се отпусна на пода, разтърсвана от някакво странно, неописуемо усещане, което я накара да се почувства тръпно самотна и дори изоставена. Никога не се бе замисляла за онова, което току-що чу, и макар любовната сцена да остана скрита за очите й, тя й се стори толкова привлекателна, че просто не разбираше как е могла досега да остане сляпа за тази съществена част от човешкия живот.
В другата стая любовниците, заситили страстта си, станаха от леглото и започнаха да се обличат. Разговорът им напомни на Морийн, че опасността все още не е отминала. Долови веселия мек смях на жената, която шеговито укоряваше мъжа:
— Няма да си заслужиш седмичната заплата като камериерка. Никога досега ли не си закопчавал рокля, скъпи?
— Дали наистина би предпочела да ти отговоря с „да“? — на свой ред запита мъжът. — Защото това би означавало да призная, че съм имал много други жени.
— Щом е така, по-скоро бих искала да чуя „не“. Приятно ми е да си мисля, че съм първата, макар че никога не бих взела за любовник неопитно момче, можеш да бъдеш сигурен в това!
— Недей така! Знаеш с какво отчаяно нетърпение чаках този момент. Ще разбиеш сърцето ми, ако ми кажеш, че не съм могъл да ти доставя търсената наслада!
— Заклевам се, че е точно обратното. Беше разкошен следобед и ти обещавам, че ще прекараме заедно още много такива с любезната помощ на моята Клари. Още утре ще й изпратя цветя в знак на благодарност. Ти също трябва да го направиш, любими! Тя е чудесна приятелка и на нея винаги може да се разчита. Не бива да се боиш от нищо!
Бяха толкова погълнати в разговора, че пресякоха преддверието и излязоха, без изобщо да забележат свитото зад пурпурните завеси момиче. Но Морийн знаеше, че само след минута лакеят ще уведоми господарката си за нейното завръщане. Щом чу, че слизат надолу по стълбите, Морийн изтича по коридора към своята стая.
Хвърли се на леглото и зарови лице в хладните възглавници. Сърцето й биеше лудо, в душата й бе истински хаос — срам, страх да не бъде разкрита, но преди всичко възбуда, която я подлудяваше. При мисълта, че и тя един ден ще намери някой красив млад мъж, който ще изгаря от желание да я гали нежно и да я обладава с такава страст, изпитваше непреодолимо желание да вика или дори да плаче на глас.
Днес Морийн бе открехнала завесата към някои от прелестите на живота, с които предстоеше да се срещне.
Зачака нетърпеливо да дойде Клари, за да сподели своето ново откритие. След кратък размисъл обаче реши, че ще е по-умно да запази тайната за себе си. Морийн бе достатъчно интелигентна, за да проумее, че всъщност не би трябвало изобщо да знае за тази среща. След като леля й я е уредила нарочно в час, когато Морийн няма да бъде вкъщи, значи държи тя да не знае за нея.
Клариса пък от своя прана реши, че по някаква щастлива случайност Лиза и любовникът й не са били открити от детето. Това още повече затвърди решението й да запази Морийн поне още малко от такива изкушения. Тя веднага обяви, че макар на Морийн да бе позволено да остава за вечеря в дните, когато компанията на сър Джон се събираше да играе карти, момичето трябва да се прибира в стаята си, преди да са започнали да играят на пари.
Морийн обаче страшно искаше да научи всичко за хазартните игри и особено за фарото, любимата игра на сър Джон. Най-накрая леля Клари се съгласи и двете прекараха почти цял следобед в разучаване на правилата, които Клариса познаваше не по-зле от сър Джон, макар да играеше рядко на карти. Когато надвечер сър Джон пристигна, Морийн вече бе усвоила основните неща. Той се развесели, като разбра, че момичето притежава вроден усет към картите. Направиха няколко раздавания и той посрещаше с добродушен смях всяка победа на дъщеря си.
— Идната седмица ти ще бъдеш моят талисман! — заяви той. — Да пукна, ако Джилбърт не зяпне от изненада, когато някакво пале на тринадесет години му прибере няколко гвинеи! — При мисълта за номера, който ще погоди на стария си приятел, той избухна в още по-гръмогласен смях.
— Но, мили Джон — възрази Клари, — смяташ ли, че е редно една млада девойка като Морийн да играе карти с лорд Бар?
Сър Джон сви рамене и се усмихна под мустак:
— А защо не? Това е нашата къща и в нея сме свободни да правим каквото пожелаем, не е ли така, скъпа? Колкото до Джилбърт, остави го да се оплаква и да ни кори колкото ще. А сега, многоуважаеми дами, призовавам ви да запазите в дълбока тайна, че Морийн умее да играе. Искам изненадата да бъде пълна! По време на вечерята ще говорим за всичко друго, но не и за карти. Отсега се радвам на глупавата физиономия, която ще направи Джилбърт. Наистина добре ще се посмеем.
След като Хана разчисти масата, сър Джон реши да даде на Морийн още един урок. Но за по-малко от час тя спечели от него пет суверена. Той направо ревеше от възторг, като непрестанно обясняваше на Морийн, че това не е просто късмет, а вродено чувство към играта.
— Нарича се картоиграчески инстинкт — обясни той. — Аз самият го имам, откакто се помня!
Радостна, че той е толкова доволен от нея, макар да не разбираше защо, Морийн се зае с картите толкова сериозно, колкото и с пианото и уроците си. Времето й бе изцяло заето. Умът й бе под постоянно напрежение и просто не й оставаше време да скучае.
Нощем спеше толкова дълбоко и непробудно, че една вечер й бе нужен повече от час, за да осъзнае, че някой замеря с камъчета прозореца й. Тя неохотно се измъкна от топлото легло и потръпна от нощния хлад. Лунните лъчи нахлуваха през стъклото и играеха по розовите шарки на килима. Нямаше нужда дори от свещ. Морийн пристъпи към прозореца и дръпна дантелените пердета. Надникна, все още полузаспала навън и се запита дали не сънува — стори й се, че различава тъмна фигура на човек, загънат с плащ и обут с високи ботуши. Качулката на наметката му бе смъкната и тя ясно видя осветеното от луната лице под гъстия черен перчем. Повече любопитна, отколкото уплашена, тя отвори прозореца и се надвеси навън.
— Мадмоазел Морийн?
Сега вече го позна. Беше младият виконт Дьо Вал.
— Сър! Какво ви води насам в този късен час? Как успяхте да ме намерите? Видяхте ли се с Дикън? Ожреби ли се Коломб?
— Мадмоазел, моля ви от сърце, първо ми помогнете, а после ме разпитвайте! — В гласа му, изпълнен с нетърпение и молба, се прокраднаха весели нотки.
Жерар с удоволствие си помисли, че неговата катеричка е все така любознателна и продължава да трупа знания в малката си главица.
— Как мога да ти помогна? — с висок шепот каза тя. — Знаеш ли кое време е? Мисис Мантън отдавна спи и…
— Мисис Мантън е точно до тебе и много би искала да знае с кого разговаряш!
Морийн се обърна сепнато и застана лице в лице с Клари, която стоеше зад нея със свещ в ръка, метнала шал около пълните си рамене и с нощна шапчица на главата.
— О, лельо Клари! — извика възбудено Морийн. — Това е Жерар, виконт Дьо Вал! Нуждае се от помощ. Може ли да го пуснем да влезе?
Все още замаяна от съня, Клариса тръсна глава, за да се разбуди, и реши, че наистина е по-добре да направят нещо, отколкото да стоят и да мръзнат по нощници.
— Заведете коня си в конюшнята, сър! — извика тя на Жерар. — Ще ви отворим веднага щом се облечем!
Вече напълно разбудена, Морийн трескаво обличаше дрехите си и бърбореше оживено:
— Сигурно идва направо от Франция, лельо Клари! Може да го преследват по петите цяла банда шпиони и главорези! Моля те, моля те, побързай!
След минута Морийн тичаше като вихър надолу по стълбите към входната врата. Отвори я широко, без още да знае, че пуска да влезе в живота й една любов, която ще трае до смъртта й.