Клер Лоримър
Морийн (31)

Глава тридесета
1804 — 1805

Джеймс се съгласи, че не е нужно да прекарат първите четири месеца от брачния си живот в пътуване, въпреки че обичаят беше такъв. Toй предложи на Морийн да използват медения си месец, за да се настанят във Финчкокс — къща от времето на кралица Ана, в която смятаха да живеят. Беше й дал пълна свобода да избере подходящи мебели. Самият той бе решил да не стъпва във Финчкокс, докато всичко не бъде готово. Увери я, че такива дреболии като обзавеждане и слуги никак не го интересували. Всъщност, след като тя е негова съпруга, вече нищо друго на този свят нямало значение.

Морийн повери Бар Хаус на един стар лакей и жена му и замина за Финчкокс с всичките си прислужници. Повечето от тях бяха работили дълго за Джилбърт и тя се задоволи да наеме само още един лакей и една камериерка. Остави на служба и шестимата градинари, които бяха работили за предишните собственици.

Във всички помещения вече палеха камините, защото септемврийските вечери бяха хладни. Последните лъчи на залязващото слънце заливаха със златна светлина просторната дневна. Големите вази с бели, жълти и златисти хризантеми грееха като цветни петна сред млечносините стени и белия килим с китайски орнаменти. Мебелите бяха правени преди повече от половин век от придворния майстор на Луи XV Жил Жюбер.

— Е, харесва ли ги как съм се справила? — попита с усмивка Морийн.

Джеймс кимна одобрително, макар че огледа стаята съвсем бегло, не му се искаше да откъсва очи от лицето на съпругата си.

— Мисля, че е много красива. Не съм и очаквал друго!

— Не бива да ме ласкаеш непрестанно, Джеймс! — каза меко Морийн, като едва забележимо се отдръпна от него. — Ако продължаваш да ме смяташ за съвършена, сигурно твърде скоро ще стана отвратително самодоволна! Ела да те заведа горе! Вечерята ще е готова след половин час, а все още не сме се преоблекли!

Джеймс я последва по широкото извито стълбище. Морийн усети, че я гледа, и се опита да потисне неприятното си чувство. Беше направо абсурдно човек да очаква по този начин първата си брачна нощ. При това тя не бе девственица, а жена с опит. Познаваше мъжкото желание във всичките му разновидности. Ала сега, когато бързо наближаваше часът, в който трябваше да допусне Джеймс до леглото си и да се подчини на дълго сдържания му копнеж да я притежава, Морийн осъзна, че се ужасява от самата мисъл за това.

Този път нямаше и следа от ироничното безразличие, с което позволяваше на предишните си любовници „да я прелъстят“, нито пък от преструвките, че ги намира „неотразими“. Толкова пъти го бе казвала, но когато след момента на мъжкия триумф любовниците й очакваха възхищението и одобрението й, тя с ленива жестокост се прозяваше от скука. Сега не можеше да нарани така Джеймс. Та той наистина я обожава! Трябва да събере сили и да отстъпи. А знаеше, че е толкова лесно да се издаде! Сърцето и тялото й жадуваха единствено за целувките на Жерар, за ласките на Жерар, за неговата любов.

Джеймс, който с огорчение видя, че ще спят в отделни спални, макар и свързани с междинна врата, сега тихичко почука на нея. В момента Роуз й помагаше да нахлузи фустата на новата рокля, която щеше да носи на вечерята, и Морийн му извика да влезе.

— Почти съм готова! — увери го тя с усмивка и приседна пред тоалетната масичка, за да може Роуз да постави по-лесно брилянтената диадема на главата й. — Божичко, Джеймс, наистина си страшно елегантен!

Той се изчерви от удоволствие при този комплимент. Носеше пъстра жилетка и виненочервен жакет с висока кадифена яка и златни копчета. Обувки в същия цвят с позлатени токи допълваха тоалета му. Русата му коса, която падаше свободно около лицето, му придаваше младежки вид, който още повече подчертаваше умолителния израз на очите му.

Този именно израз развълнува Морийн и я накара да стане и да го целуне по бузата.

— Ето, готова съм да слезем долу! — каза тя и го хвана под ръка.

Сервираха им блюдо след блюдо, всяко от тях придружавано от подходящо вино. Постепенно бузите на Джеймс пламнаха. Той се смееше все по-високо, обхванат от буйна веселост. Свенливостга му изчезна — оглеждаше красивата си жена, седнала от другата страна на осветената от свещи маса, без следа от боязън. Толкова години се бе измъчвал от безнадеждна любов по нея и никога не се бе надявал, че някой ден тя може да стане негова съпруга. Непрекъснато си повтаряше, че до края на живота си трябва да бъде благодарен на Ан, която успя да убеди Морийн, че с него ще бъде наистина щастлива. Нямаше никакво значение, че Морийн не го обича. Сега, след като е вече негова жена, тя рано или късно ще се влюби в него. Той беше твърдо убеден, че многобройните й любовници са били недостойни мъже, които са се възползвали от положението й на богата вдовица и от самотата й, след като онзи мошеник Жерар дьо Вал я бе напуснал. Приятелските му чувства към Жерар бяха забравени и сега Джеймс си мислеше, че и той, също както Морийн, бе допуснал грешката да се довери на някакъв си французин. Твърденията на Морийн, че единствено тя носи вината за неморалното си поведение, не можеха да го убедят. За щастие, тя вече е негова съпруга и на всичко това ще се сложи край! Той беше сигурен, че силата на обичта му ще събуди нейната любов.

Възбудата от дългоочакваната среща и изпитото вино накараха Джеймс да постъпи прибързано и нетактично. Роуз едва бе излязла от спалнята на Морийн, когато той се втурна вътре през междинната врата. Нетърпеливо смъкна халата и панталона си и разпален от страст, се нахвърли върху Морийн, като с едно движение дръпна нощницата й.

— Най-после! Най-после! — шепнеше той. — Мислех си, че това проклето момиче никога няма да си тръгне!

Ако вместо това Джеймс бе проявил малко нежност и внимание, сигурно щеше да събуди у нея и в брачното им ложе онази почти майчинска привързаност, която тя изпитваше иначе към него.

— Но, Джеймс, изгаси поне свещите! — помоли го тя, защото гледката на зачервеното му лице и влажните му устни внезапно я отврати. Не можеше да понася допира на ръцете му.

— По дяволите свещите! — грубо възрази той и за първи път не се съобрази с желанието й, нещо съвсем необичайно за него. — Няма защо сега да се правиш на скромна пред мене!

При този намек за миналото й по цялото й тяло, и без това изпълнено с вътрешна съпротива срещу него, преминаха ледени тръпки. Морийн се досещаше какво си мисли той — след като се бе впускала в толкова авантюри, би трябвало да знае как да го дари с една незабравима първа брачна нощ…

— Джеймс! Джеймс, нека не бързаме толкова! — помоли го тя. — Не може ли първо малко да си поговорим?…

Имаше нужда от време, за да се овладее, да си внуши, че на всяка цена трябва да му достави удоволствие и да превъзмогне съпротивата си срещу ласките му.

— Да поговорим! — извика той. — Защо е нужно това сега? Не искам да чуя нищо друго, освен, че ме обичаш, защото аз наистина съм луд по тебе, красива моя невесто! Желая те, както не съм пожелавал никоя друга жена! Най-сетне наистина си моя! Моя!…

Той беше полудял от желание. Не й обърна повече внимание и грубо проникна в нея. Екзалтираният му вик на наслада заглуши болезнения й стон. Със затворени очи и стиснати зъби тя го изчака да стигне до края и да се опияни от победата си. Сълзи пареха очите й и се стичаха по лицето й. Усети соления вкус на кръвта от прехапаните си устни. Когато най-сетне Джеймс я освободи от тежестта на тялото си и се претърколи на леглото до нея, тя не посегна да избърше сълзите си.

— Но защо плачеш? Не ти ли доставих наслада? Кажи ми, моля те, защо плачеш?

— Не плача, Джеймс — опита се да излъже тя с разтреперан глас.

След като се бе освободил от изгарящия копнеж да я вземе, Джеймс отново бе станал нежен и любящ. Той протегна ръка и докосна една сълза на бузата й.

— Ти не си щастлива! — извика той и подпря глава на лакът, за да вижда по-добре лицето й. — Морийн! А аз се смятах за най-честития мъж на този свят! — В гласа му неволно се бе промъкнала обвинителна нотка. — Нима те разочаровах като любовник?

— Не, Джеймс, заклевам ти се, че не е така! — Думите насила излязоха от устата й. — Моля те, не казвай нищо повече! Всички жени стават чувствителни през първата си брачна нощ… Няма нищо, уверявам те!

— Лъжеш ме — тихо каза той. — Всяка жена би била щастлива да спи с мъжа, когото обича. Ти плачеш, защото не си влюбена в мене.

Морийн отчаяно търсеше подходящи думи, за да го разубеди.

— Ако не те обичах, нямаше да се омъжа за тебе. Днешният ден бе изпълнен с прекалено много събития и просто съм малко уморена.

Тя се наведе да го целуне, но той внезапно я сграбчи яростно за ръката:

— Това не е целувка! Сега съм твой съпруг, Морийн, а не твой брат! Целуни ме пак, но така, както си го правила с френския си любовник, с Жерар!…

Когато чу това име, всяка фибра на тялото й се скова. Очите й се отвърнаха безпомощно под обвинителния му поглед. Той искаше невъзможното.

Морийн каза с равен, едва доловим глас:

— Ти ми обеща миналото да бъде забравено. Закле се, че не искаш от мене нищо друго, освен да стана твоя жена.

Лицето му се изкриви в гневна гримаса.

— Обещах ти, но тогава не знаех, че ще приемеш вниманието на съпруга си със сълзи заради човека, който те напусна! — Джеймс въздъхна горчиво. — Ти, а не аз поставяш сянката на миналото между нас.

— Не е така, Джеймс! — възрази Морийн. — Опитай се да разбереш, че любовта не винаги е подвластна на разума. Не отричам, че все още не мога да залича напълно Жерар от съзнанието си. Ти знаеше това в мига, когато се заклехме да си принадлежим взаимно днес в църквата. Надявам се с твоя помощ образът му да избледнее. Бях съвсем искрена, когато ти дадох тържествен обет да ти бъда добра съпруга и да те обичам. Но моля те, не искай от мене повече, отколкото мога да ти дам! Не започвай с ревност още от първата нощ, в която сме заедно! Нека се опитаме да бъдем щастливи!

— Аз мислех, че вече сме! — обвинително каза той и присви очи. — Не мога да понеса да ми припомняш името на онзи измамник, нито това, че ти очевидно държиш повече на спомена за него, отколкото на моите ласки. Толкова ли беше добър в леглото, че още не можеш да го забравиш?

Морийн бързо сложи ръка на устните му и каза решително:

— Няма да ти позволя да подклаждаш ревността си с такива мисли! Аз съм твоя съпруга, Джеймс. Ако наистина ме обичаш толкова силно, колкото твърдиш, моля те да прекратим този разговор!

Джеймс, в чието сърце само до преди миг бушуваха ревност и гняв, сега бе съвсем объркан. Той разбираше, че с това избухване наруши обещанието си да не изисква от нея да го обича. Опита се да бъде справедлив и да поеме вината за острия сблъсък върху себе си. Объркването му се засилваше и от това, че всъщност не можеше да разбере себе си, а не нея. Тялото й го бе приело без съпротива, но не бе почувствал никаква пламенност, която да отвръща на неговата. Той бе взел това тяло, но самата Морийн, жената, му се бе изплъзнала…

Силата на ревността му го изплаши. Думите й, изречени с тих, безстрастен глас, вместо да го успокоят, събудиха у него извратеното желание да я нарани и ядоса. Предпочиташе гнева пред студената й логика. Не бе успял да я овладее, а вече не можеше да владее дори себе си!…

И въпреки всичко той знаеше, че я обича! Силата на нейния дух, която познаваше толкова добре, го предизвикваше, но и будеше неволното му уважение. Искаше да я подчини на всяка цена! Но през цялото време се страхуваше, че няма да успее.

Беше сигурен, че като стане неин съпруг, съвсем естествено ще заеме доминиращо положение. И ето че сега можеше да изисква подчинение от нея, но ясно разбираше, че не може да й нареди да го заобича…

— Кажи ми, Морийн, как да те накарам да ме обичаш? — Очите му изразяваха смирена молба.

— Но аз те обичам, Джеймс! — извика тя и усети как напрежението, което до преди малко сковаваше тялото й, се стопява. Изглеждаше толкова млад и уязвим! — Имай само малко търпение и ще видиш колко щастливо ще заживеем заедно. Нека помислим за бъдещето, Джеймс!

Тя го целуна отново, този път така, както знаеше, че той иска. Мускулите му се напрегнаха при докосването й и той веднага я придърпа към себе си в нов изблик на желание. Морийн потисна инстинктивния си порив да го отблъсне. Този път той бе решен на всичко, за да й достави удоволствие, и сам духна свещите. В тъмното за нея бе по-лесно да се престори, че изпитва страст. Джеймс като че ли остана доволен от постижението си.

По-късно, когато той се прибра в своята спалня, Морийн остана да лежи сред изпомачканите чаршафи, изпълнена с облекчение, че най-сетне може да бъде сама. В душата й се промъкна страх, че следващия път няма да успее да го заблуди толкова лесно.

Когато преди сватбата му бе обяснила, че не го обича, Джеймс само бе вдигнал пренебрежително рамене.

— Няма никакво значение! — бе заявил той. — Ти сама ще определиш условията на брака ни, Морийн. Искам да станеш моя съпруга и нищо друго не ме интересува.

Но ето, че излезе точно обратното.

Тя лежеше в мрака и се чудеше как можа да постъпи така глупаво. Никога досега, когато бе допускала до леглото си за час-два някой мъж, не бе усещала толкова остро, че върши нещо нередно. Макар да ги даряваше със своята благосклонност, тя презираше повечето от тях. Фактът, че тези придворни контета произлизаха от аристократични семейства, не ги правеше по-интелигентни. Макар и прекалено суетни, понякога бяха забавни, а освен това изкусно и галантно си играеха на любов. Ухажваха я, защото беше красива и известна, и дори се надпреварваха кой от тях ще успее да смекчи сърцето на „диамантената лейди Бар“. Морийн винаги бе излизала победителка в играта. Колкото повече ги унижаваше, толкова повече се стараеха да й се харесат.

Но в никакъв случай не би искала да унижи Джеймс. Бе разтревожена от откритието, че мъжът, когото взе за съпруг, е способен на такава ревност и болезнена страст. Тя се бе заблудила в него. Не беше споменавал името на Жерар от години. Морийн се досещаше, че Ан му е казала за връзката им и за нейния край и това е убедило Джеймс, че виконтът завинаги е излязъл от живота й. И все пак той явно добре си спомняше за „френския й любовник“. Тези думи събудиха у нея всички спомени за Жерар, които така безуспешно се опитваше да пропъди. Тя затвори очи и отчетливо видя лицето му. Изпита ужасно чувство на непоправима загуба и болка, която проби крехката й броня.

Сълзите не й донесоха облекчение и накрая тя прие факта, който се натрапи в съзнанието й: все още обичаше Жерар и винаги щеше да го обича, независимо от това, колко жестоко постъпи той с нея. Цели три години напразно се бе опитвала чрез унижението на другите мъже да облекчи болката от загубата на Жерар. Сега бе принудена да погледне истината в очите.

По зла ирония през първата си брачна нощ тя трябваше да разбере, че ще носи завинаги кръста, скован от него…

И все пак не бива да мисли за него! Не бива да позволи на спомените да я завладеят! Не може да си позволи този скъпоструващ разкош да го обича. С помощта на Джеймс миналото трябва да бъде забравено. Длъжна е да задълбочи чувствата си към него, така че да прераснат в друга, истинска любов… Джеймс трябва да разбере на всяка цена колко е важно бракът им да бъде щастлив. А току-що се изясни, че у него емоциите вземат връх над разума.

На сутринта Морийн се опита спокойно да обсъди това с него. Джеймс, който отново се бе превърнал в кротко разумно момче, се съгласи никога повече да не споменава името на Жерар, да не намеква за миналото й. За беда, когато оставаха сами в спалнята, той просто не можеше да спази даденото обещание. Там се превръщаше в друг човек. Страстта заслепяваше разума му и го караше да се бори за обичта й чрез физическо надмощие. Щом се поукротеше, Морийн се опитваше да му обясни, че му дава всичко, на което е способна и че ако имаше власт над себе си, би му дала и сърцето си.

— Как можеш да обичаш някой, който те е изоставил така безжалостно? — нападаше я Джеймс с блеснали от ярост яркосини очи и изкривено от ревност лице. — Не се ли чувстваш унизена? Не можеш ли да оцениш човека, който наистина те обича?

— Скъпи Джеймс, знаеш колко те ценя и колко силно съм привързана към тебе. Не ти ли стига това? Самият факт, че се опитвам да забравя Жерар, не е ли достатъчно доказателство за моята преданост към тебе и за искреното ми желание да те направя щастлив?

Но тя не успяваше. През следващите няколко месеца Джеймс ставаше все по-мълчалив, дори кисел, особено когато някой мъж заговореше Морийн. Колко щастлив би бил, ако тя го обикнеше!… За кой ли път се питаше дали, ако му роди син или дъщеря, Морийн няма да се смири. Бяха женени повече от година, а тя все не забременяваше. Морийн му разказа за това как раждането на Тамариск не минало съвсем гладко и как още тогава мисис Сейл я предупредила, че е възможно да забременее по-трудно втория път. Джеймс жадуваше за дете, тласкан не толкова от бащинско чувство или от желанието да си осигури наследник, колкото от стремежа да я привърже по-силно към себе си.

Завистта и ревността към Жерар дьо Вал се засилваше у него успоредно с почти маниакалната любов, която изпитваше към Морийн. Вече не си даваше сметка, че всъщност не Морийн, а той говори все по-често за Жерар и превръща името му в повод за остри сблъсъци между тях.

Джеймс посрещна с истински възторг вестта за анулирането на позорното споразумение от Амиен и за възобновяването на войната срещу Франция. Често се замисляше дали да не се запише във войската, за да се бие срещу омразните французи. Знаеше, че Жерар воюва под знамената на Наполеон и по цели дни мечтаеше да се изправи лице в лице с него на бойното поле и да прониже сърцето му с шпагата си…

Мисълта да убие Жерар и да си отмъсти, все пак отстъпваше пред нежеланието му да остави Морийн сама. От деня на сватбата той нямаше нито миг покой, ако жена му не беше пред очите му.

Джеймс не бе чужд на патриотичните идеи. След отвличането и убийството на херцог Д’Ангиен и той като всички англичани бе убеден, че якобинецът Наполеон не само не е джентълмен, но и положително е луд. Джеймс бе напълно съгласен с описанието на френския главнокомандващ, дадено от сър Робърт Уилсън в „Таймс“: „… последовател на принципите на Макиавели, който се опива от кръвопролитията“.

Подновяването на враждебните действия от страна на англичаните му се виждаше съвсем оправдано. Всички знаеха, че французинът иска да завладее Индия, а такава угроза Англия никога не можеше да допусне. Освен това страната му бе дълбоко засегната от установяването на френските гарнизони в Холандия. Плановете на Наполеон за прекрояване на Западното полукълбо и нарастващата му популярност в Източното плашеха сериозно Британия.

Джеймс съчувстваше на херцог Д’Артоа, на Огюст Полиняк и на техните приятели, които направиха заговор да убият Наполеон.

Но все пак той продължаваше да води безгрижния живот на провинциален благородник. Прекарваше времето си в игра на билярд или карти, в приеми, лов и спортни занимания. Особено обичаше една нова шотландска игра, наречена голф, и често ходеше на игрището в Блексхийт. Никога обаче не се отдалечаваше много от Морийн. Ревността му, която застрашително се засилваше, тъй като не смееше да я изрази открито и я трупаше в душата си, започна все повече да опъва нервите на Морийн. Първоначалните й съмнения за изхода на брака й с Джеймс се превърнаха в тягостна увереност, че този брак никога не ще успее да донесе щастие нито на него, нито на нея. Естествено не можеше да говори за това с Ан, която несъмнено щеше да вземе страната на брат си. Призна само на Клариса своите опасения и това, че се чувства като в затвор.

— Не казвам, че Джеймс ми забранява да ходя където пожелая — каза тя. Двете седяха в топлия уютен салон на Оркид Хаус в един ветровит януарски следобед на 1805 година. — Той не възрази, когато му съобщих, че имам намерение да те посетя днес. Но ще трябва да платя висока цена за това малко бягство, лельо Клари. Когато се върна довечера, ще започне да ме разпитва до безкрайност. И то, разбира се, не направо. С невинна усмивка ще поставя въпроси за това и онова, ще се преструва, че наистина му е интересно какво сме правили, но всъщност всеки въпрос ще бъде капан…

Клариса се намръщи с недоумение. Тя бе навършила петдесет и три години, очите й не бяха вече толкова яркосини, лицето й бе напълняло — двойната брадичка личеше добре, а около устата й имаше бръчки. Винаги позакръглена, сега тя се бе превърнала във възпълна матрона. Тъмната й коса бе доста посивяла. Но тя бе все така мила и добродушна. Вестта за нещастието на Морийн истински я разтревожи, защото я обичаше като родна майка.

— Какво искаш да кажеш с това, че Джеймс ти поставял капани? Не те разбирам, дете. Защо ще те дебне?

— Защото не ми вярва — тъжно отвърна Морийн. — Ревнив е до безумие. Сега положително си мисли, че съм на среща с някой таен обожател. Щом се прибера, ще започне да ме отрупва с въпроси, за да ме хване, ако се опитам да го излъжа. Или ще издебне момент, когато мисли, че не съм нащрек, и най-неочаквано ще ме попита нещо, така че да ме „залови“. Чувствам се като на подсъдимата скамейка, а Джеймс е прокурорът, който се опитва да изтръгне признания от мене. И все с този ужасен маниер, сякаш водим най-обикновен разговор и той просто проявява съпружеска загриженост към моите занимания… — Морийн въздъхна дълбоко. — Трагедията му, лельо Клари, е в това, че ако се поколебая или сбъркам в отговорите си, той страда ужасно. Сякаш сам търси причини да се измъчва. Имам чувството, че ако успее да изтръгне признание от мене, ще се побърка от мъка.

Клариса я гледаше недоверчиво.

— Но това, което ми казваш, никак не подхожда на Джеймс! Просто не мога да повярвам на ушите си. Да не би да си дала повод да проявява недоверие към тебе?

— Никакъв, откакто сме се оженили! — отвърна Морийн с горчива усмивка. — Но той знае всичко за моето минало и, изглежда, споменът за Жерар му причинява повече болка, отколкото на мене.

Морийн не можеше да разкрие дори на Клариса неприятното чувство, което я връхлиташе винаги, когато Джеймс почукаше на вратата на спалнята й и тя трябваше да го приеме в леглото си. Въпреки протестите и желанията му да имат „свое брачно ложе“, тя настояваше да спи в отделна спалня, като изтъкваше аргумента, че хъркането му й пречи. Съвестта обаче не й позволяваше да му откаже достъп до леглото и до тялото си. Доближеше ли се до нея, тя до кръв забиваше нокти в дланите си и стискаше зъби така, че от напрежение я заболяваха челюстите. Ласките му бяха твърде груби и тя ги изтърпяваше мълчаливо. Но най-много мразеше угризенията, които го обземаха винаги след като задоволеше страстта си.

— Прости ми! Прости ми! — почти изплакваше той. — Толкова те обичам, Морийн! Кажи ми, че и ти ме обичаш! Закълни се! Закълни ми се, че никога няма да ме напуснеш!…

Продължаваше така до безкрайност и едва когато тя се престореше на заспала, за да го спаси от терзанията, които сам си причиняваше, той ставаше от леглото и с тежка въздишка напускаше стаята й.

На всичкото отгоре Морийн се чувстваше виновна и отговорна за това положение. Но не можеше да направи нищо. Колкото и да се измъчваше и да се дразнеше от тези тягостни сцени, тя внимаваше да не повиши глас и мереше грижливо думите си.

Понякога — призна тя на Клариса — дори й се искало да му даде истински повод за тези подозрения, и то не защото имала желание да му изневери, а защото й било дошло до гуша от безпочвените му обвинения.

— Така дори ще е по-добре за него. Поне да знае за какво се тормози — ядно каза Клариса.

Морийн кимна и лицето й се разведри.

— Ето, мистър Пит, изглежда, не е безразличен към мене, защото само преди седмица лорд Хароуби, външният министър, предложи на Джеймс да стане шарже д’афер във Виена. Много го молих да приеме, обещах, че ние с Тамариск ще заминем с него. За съжаление опасността от чуждо нашествие там още не е преминала и Джеймс се страхува да предприемем подобно пътуване в тези неспокойни времена. И най-вероятно поради това ще откаже предложения му пост.

— Не може ли той да замине за Виена сам, а вие с детето да го последвате, когато опасността премине? — попита Клариса.

— Ти не разбираш колко силно развито е у Джеймс чувството на собственост, лельо Клари. Нищо не може да го накара да ме остави сама. Съмнявам се, че би приел, ако не е сигурен, че и аз ще отида с него.

Клариса долови нотката на отчаяние в гласа на Морийн и я погали успокоително по ръката.

— По-добре остави това на мене, скъпа моя! Ще го обсъдя с баща ти. Той има голям авторитет пред Джеймс и сигурно ще може да си поговори с него по този въпрос. Но ще го направим, само ако си сигурна, че искаш да заминеш за Виена.

Лицето на Морийн пламна от възбуда.

— Разбира се, че искам! Хер Мелер ми е казвал, че там кипи артистичен живот, че хората са весели, очарователни и добронамерени.

— А как е горкият ти учител? — попита Клари с усмивка. — Последния път, когато го видях в операта, приличаше повече от всякога на проскубан петел.

При тези думи Морийн също се разсмя, но без никаква злоба.

— Все още се изчервява, като го заговоря. Едва не припадна от радост, когато му казах, че искам да го взема за учител по пиано на Тамариск, ако се върнем да живеем в Лондон. Посрещна с ентусиазъм вестта, че може да замина за Виена, най-вече, защото там живеели Бетовен и Франц-Йозеф Хайдн… — Очите на Морийн заблестяха от вълнение. — Накара ме да му обещая, че непременно ще посетя църквата „Сейнт Марк“, в чийто двор е погребан неговият любим композитор Моцарт. Каза ми, че бил починал преди четиринадесет години в крайна мизерия. На погребението му не дошъл никой от приятелите му, а когато вдовицата му се опитала да разбере къде е погребан, успяла само да научи от някакъв гробар, че бил хвърлен в общ гроб с много други мъртъвци…

— Поне няма да скучаеш там — одобри Клариса. — Ще видим какво може да направи баща ти, та да заминете наистина във Виена. Но преди това, мило дете, искам да ми кажеш мистър Пит все още ли смята, че има вероятност Англия да бъде завладяна от този ужасен Бонапарт?

— Тъкмо обратното, лельо Клари! — поклати глава Морийн. — Наполеон наистина бил събрал над двеста хиляди войници в големи лагери, разположени по брега на Северно море и Ламанша, но те стояли там вече от две години, а ти знаеш не по-зле от мене кой има пълно надмощие по море. Според мистър Пит Наполеон Бонапарт не можел да съсредоточи в Ламанша достатъчно силна флота, която да осигури безопасното превозване и десанта дори на малка част от тези войници.

— Научих от баща ти, че английските моряци, които денонощно бдят за нашата сигурност във водите на Ламанша, били принудени да понасят ужасни несгоди — въздъхна Клариса. — Той каза, че единствената им храна са моряшките сухари и осоленото свинско, а трябвало да патрулират и в най-лошо време.

— Така е — потвърди Морийн. — Но не бива да се боиш, лельо Клари. Изглежда, великият Наполеон Бонапарт не е чак толкова умен. Смятал, че англичаните са така обезкуражени, та с радост щели да приемат неговите победоносни войски, когато стъпят на британска земя, за да ни освободят от тиранията на крал Джордж. Да си умреш от смях! Как е възможно блестящ пълководец като него, който покори почти цяла Европа, да има толкова превратна представа за нашата страна!

— Може би няма да е зле да го поканим да посети нашите полета с хмел в Кент и в низините, за да се убеди сам как хората се готвят да го посрещнат, ако се осмели да прекоси Ламанша. Ако аз бях французин, никак не бих искала да срещна добрия фермер Сейл, войнствено размахал своята вила.

Морийн се разсмя.

— Признавам, че истински съчувствам на горкия Уелски принц. Помниш колко много искаше да покаже, че е достоен да получи по-висок чин в армията, което впрочем кралят все още му отказва. Сигурно се е почувствал ужасно унизен, когато неговият Десети хусарски полк бе прехвърлен от гарнизона си на съсекския бряг в Гилфорд точно когато се очакваше нашествието. На̀дали е успял да го преглътне. Разбира се, зад това прозира намерението на краля сам да командва армиите, които защитават Англия. И все пак ми е мъчно за принца. Спомням си думите му по този повод: „Никак не прилича на човека, чието място е в подножието на кралския трон, да остане пасивен, бездеен наблюдател на заплахата, надвиснала над страната ни.“ Не мислиш ли, че има известно право, лельо Клари?

— Не изпитвам никакво съчувствие към който и да било от членовете на кралското семейство — отвърна след кратък размисъл Клариса. — Струва ми се, че те проявяват удивителна способност непрекъснато да се карат помежду си. Бях склонна да простя много неща на краля заради болестта му, но ако се вярва на слуховете, излиза, че той се държи наистина невъзможно! Чух, че правел публично неприлични предложения на придворните дами, а когато ходел сам да купува месо на пазара, говорел гръмогласно и използвал вулгарни изрази, за ужас на кралицата и на принцесите. Бил станал прекалено близък с принцеса Каролина и поведението им в Блексхийт било, меко казано, недискретно. Между другото, според баща ти тя е вулгарна и простовата, създание, лишено от всякакъв морал и изтънченост.

— Кажи ми как е татко? Не съм го виждала от три седмици. Добре ли е?

Когато Клариса заговори за сър Джон, чертите на лицето й се смекчиха както винаги. Догато наблюдаваше тази метаморфоза, Морийн за сетен път се улови, че продължава да храни надежда болната лейди Дейнсфийлд скоро да умре и баща й най-после да бъде свободен да се ожени за леля Клари. Напоследък лейди Дейнсфийлд напълно се бе оттеглила от обществото и живееше в къщата на покойния си баща в Йоркшир. Лошото й здраве бе достатъчно добър претекст да изостави сър Джон, а той от своя страна с радост прие желанието й да води отшелнически живот далеч от Лондон. Той даде съгласието си по-голямата му дъщеря Прюдънс да се подстриже като послушница в недалечния манастир, където и майка й бе прекарала младостта си в съвършен покой. Бе казал на Клариса, че и Селина иска да стане монахиня, но засега живее при майка си.

Останал без семейството си, сър Джон най-после имаше възможност да се радва не само на свободата, на която държеше толкова много, но можеше да посвещава и цялото си време на Клариса. Така пълното й щастие бе нарушавано единствено от тревогата за Морийн, която тя обичаше като собствено дете. Клариса много се безпокоеше, че животът, който водеше Морийн, не я прави щастлива, а я кара да търси горчиво удовлетворение, като наранява другите, за да отвърне на нанесените й обиди. Толкова се бе надявала, че бракът с Джеймс ще сложи край на този безрадостен период. Клариса бе истински обнадеждена, когато младоженците заминаха за прекрасната си къща в Кингстън. Но ето че промяната донесе на Морийн не радост, а нови мъчения. Клари се чувстваше донякъде отговорна, задето бе насърчила Морийн да се омъжи за Джеймс, и с това бе изневерила на принципите си. В началото й се струваше, че този брак е единствената възможност Морийн да върне загубеното си щастие. Никой не смяташе, че любовта е необходимо условие за един сполучлив брак. Дори приятелката на Клари, Лиза фон Еберхард, бе на мнение, че след като си е извоювала такова лошо име, лейди Бар прави възможно най-добрия избор, като взима за втори съпруг младия наследник на богатствата и титлата на Петигрю. Сър Джон споделяше напълно мнението на баронесата. Единствено Клариса имаше известни съмнения, които след сватбата, когато Морийн й разказа за тежкото си положение, се потвърдиха.

— Няма ли да изчакаш баща си? — попита Клариса, като видя, че младата жена стана да си ходи.

— Съжалявам, но не мога — отговори Морийн. — Обещах на Джеймс да се върна преди пет, а вече е толкова късно, че Дикън трябва доста да се постарае, за да стигнем навреме. Ще бъдеш ли така любезна да позвъниш в стаята на прислугата, лельо Клари? Опасявам се, че наистина трябва да тръгвам незабавно.

Посещението при Клариса поуспокои Морийн и същата вечер тя успя да отговаря спокойно, без да се дразни много, на безконечните въпроси на Джеймс. През нощта го прие в леглото си и дори се престори, че изпитва истинско удоволствие. И както всеки път, след като той се оттегли в спалнята си, мислите на Морийн литнаха назад през годините към мъжа, когото обичаше.