Клер Лоримър
Морийн (42)

Глава четиридесет и първа
1808 — 1809

Щом той напусна стаята, Морийн изпита чувство на облекчение. Повтаряше си, че сега отново може да мисли разумно и че близостта й с този разбойник е само временна лудост, предизвикана от приликата му с Жерар. Тя реши, че щом свърши сватбата и Дикън и Роуз заминат на кратко сватбено пътешествие в Брайтълмстоун, незабавно ще се върне в Лондон. Там лесно ще забрави, че за момент се е поддала на магнетизма на Гидиън. Но колкото и да се опитваше да съсредоточи мислите си върху предстоящата сватба, те непрестанно се отклоняваха към този безчестен човек. Всяка вечер тя с надежда, но и с боязън очакваше да чуе тихите му стъпки. Дните минаваха, без той да се обади, и тя изпитваше и облекчение, и онова характерно за всички жени ирационално чувство, че я е изоставил. Продължителното му отсъствие я накара да се замисли над твърде объркания въпрос, иска ли всъщност да го види или не.

Когато в деня на сватбата той без покана се появи в малката църква на Алфристън, Морийн изпадна в ужас и възбуда. Той безшумно приседна на пейката до нея точно когато Роуз се появи, цялата в бяло, облегната на ръката на баща си. Също както Дикън, Морийн бе вперила очи в приближаващата се булка и не бе забелязала пристигането на Гидиън Морис. Той се бе промъкнал след шаферките — двете малки сестрички на Роуз, облечени в копринени рокли и стиснали букетчета в ръце.

Според желанието на Морийн цялата църква бе украсена със свежи цветя. Пасторът бе в ново бяло расо и перука, а гостите носеха празничните си дрехи.

— Не успях да дойда по-рано — прошепна Гидиън в ухото й. — Забавих се в Лондон. — Той спря очи на зачервените й бузи под розовата сламена шапка, вързана под брадичката й с тъмночервена панделка. — Облечена сте дори по-красива, отколкото без дрехи! — възкликна той безсрамно и това накара кръвта да нахлуе в лицето й. — Как, нима си помислихте, че мога така лесно да ви забравя?

— Изобщо не ми е хрумвало такова нещо! — излъга Морийн.

Церемонията започна, трябваше да прекратят разговора си, защото гостите коленичиха за молитва.

Гидиън бе облечен по последна мода. Носеше яркосин фрак, крещящожълта жилетка, снежнобяла риза и бял панталон. Цилиндърът с цвета на фрака и с извита нагоре периферия лежеше на пейката до него, а тъмната му ненапудрена коса беше подстригана късо. Държеше в ръце жълти кожени ръкавици. Видя й се много елегантен.

„Добре, че е така“ — помисли си тя, когато разбра, че Гидиън смята след сватбата да дойде с нея в имението, където в градината чакаше маса, отрупана с най-различни блюда. В суматохата Дикън едва ли щеше да познае в него разбойника, който ги обра на пътя.

За радост на гостите по небето нямаше нито едно облаче. Когато теглените от коне и волове коли пристигнаха в имението за празненството, септемврийското слънце все още грееше ярко. Освен цялото семейство Сейл и многобройните роднини на Роуз, бяха поканени всички съседи в радиус от няколко мили. Никой не бе дошъл с празни ръце. Младоженците приемаха подаръците малко свенливо, но нищо не можеше да скрие грейналите им лица.

— Не е за мене тая работа! Никога няма да се женя пак! — усмихна се Дикън на Морийн, която се приближи да ги поздрави. — Толкоз суетня за нищо! Като гледам, тука трябва да има най-малко двеста души, че и повече…

— Млъкни, Дикън! — скара му се изчервената Роуз. — Бива ли така да се оплакваш, като че не знаеш колко много направи господарката за нас.

— Хайде, хайде! — засмя се Морийн. — Отсега нататък ще трябва да го наричаме господаря Дикън.

Роуз се усмихна свенливо и на бузите й се появиха трапчинки.

— То си е вярно, че дето не се слуша думата на мъжа, няма оправия. И съм решила да се подчинявам винаги, когато ми изнася! — добави тя закачливо.

Още преди залез слънце целият печен вол и всички лакомства бяха изядени. Гостите, малки и големи, изпразваха буре след буре и танцуваха, докато Роб свиреше весели мелодии на цигулката си. Едно по едно семействата се качваха на своите пъстро украсени каруци и поемаха пътя към дома. Глъчката постепенно стихна.

По настояване на Морийн Дикън взе нейната открита карета, за да закара Роуз в Брайтълмстоун. Младоженците, готови за път, дойдоха да се сбогуват.

С порозовели от щастие и възбуда бузи Роуз направи реверанс пред Морийн и й целуна ръка.

— Не мога да намеря думи да ви благодаря, милейди, за това, че ни устроихте такава хубава сватба! — Тя се наведе и добави шепнешком: — И двамата ви молим да предадете почитанията ни на благородния господин от Лондон и да му кажете, че никога няма да забравим щедростта му. Дикън рече, че в онази кесия имало толкова пари, та можем да си купим цяла къща!

Морийн не отвърна нищо. Странностите на човека, който не се бе отделил от нея през целия следобед, продължаваха да я смайват. Този подарък показваше, че е щедър, а и той го бе направил съвсем незабелязано, заради което заслужаваше още по-голямо уважение. В същото време тя не можеше да забрави, че това са крадени пари. Дикън и Роуз ще припаднат, ако разберат, че „благородният господин“, от когото очевидно толкова много се възхищаваха, е най-обикновен крадец.

Щом каретата потегли, Морийн реши да поразчисти, но младоженците се бяха погрижили всичко да бъде прибрано, така че да не оставят дома в безпорядък. С падането на мрака и последните гости си заминаха и Морийн бе благодарна на Гидиън за това, че е до нея.

— Направихте голяма добрина! — похвали я той. — Малко дами с вашето положение биха си дали толкова труд заради сватбата на слугите си.

— Но още по-малко дами имат толкова верни и предани служители като тях! — отвърна Морийн. — Нека да влезем вътре, защото, признавам, краката не ме държат!

Въпреки горещината и цялата суматоха той изглеждаше все така елегантен, сякаш току-що излизаше от шивача. Докато пиеха вино, Морийн скришом го наблюдаваше. Не можеше да свикне с мисълта, че това е същият онзи престъпник, който бе дошъл през нощта, воден единствено от мисълта да я подчини на волята си. Сега той се държеше като изискан английски джентълмен, отбил се да посети позната дама.

Макар отстрани наистина да изглеждаше така, разговорът не бе съвсем обичаен, защото Гидиън бе решил да й разказва в този късен час за детството си.

Когато най-безцеремонно го оставили на прага й, майка му почти гладувала. В началото той трудно се примирявал с мисълта, че е неин син, държанието и речта й били като на най-обикновена селянка, а той бил израснал сред благородници. Съселяните й не само не я допускали до себе си заради незаконороденото й дете, но и я смятали за вещица. Наистина оставили я да работи на мандрата, но веднъж през лятото, когато три дни подред млякото прокисвало, мълвата се надигнала застрашително. Една злобна старица веднага си спомнила, че младата жена била излекувала ревматизма й с помощта на някакви билки. Друга била забелязала, че черната котка навсякъде следвала майка му по петите, защото и тя била дяволско изчадие като нея. А фермерът, който се бе опитал да я съблазни, разправял на ляво и на дясно, че конете му я усещали и не искали да се доближат до нея.

— Последният съдебен процес срещу вещици в Англия се е състоял преди повече от сто години, но тези селяндури осъдиха майка ми. Изгуби работата си, живееше сама в една схлупена дървена колиба на края на селото. Не смееше да си подаде носа навън, защото, когато я видеха, хлапетата започваха да я замерят с камъни, а селянките й крещяха, че е вещица. А тя разбираше от черна магия, колкото вие и аз.

— Горката! Каква беда е било за нея, а и за вас — съчувствено каза Морийн. — Интересно, не навсякъде гледат с лошо око на вещиците. В този край, а и на други места дори призоваваха всички, които се занимават с магия, да правят масови сборища, та дано с тайната си сила да попречат на Наполеон да прекоси Ламанша. Кой знае, може пък на тях да дължим спасението си. Страхуват се от тези хора, но ги и уважават.

— Доколкото зная, хората вярват, че има добри и лоши вещици. Но тогава смятаха, че майка ми е от вторите. А всъщност това беше една млада, беззащитна и самотна жена. Но никой не й протегна ръка за помощ.

— Докато не се появихте вие? — отгатна Морийн, която започваше да проумява тайната на този странен човек.

— Селските хлапета ме замеряха с камъни и ме наричаха „изчадието на вещицата“. В началото реших да отговарям с юмруци, но битките неизменно завършваха с това, че се връщах целият в синини и кръв, бяха по-силни от мене. Тогава реших, че трябва да измисля нещо с главата си, а не да действам със сила. Промъквах се нощем и крадях, в началото само храна, защото гладът ни измъчваше непрекъснато, но после и пари… Отмъквах всичко, което намерех. На няколко пъти за малко не ме хванаха, но се научих да се движа безшумно като котка, да се обличам в черно, та да се сливам с мрака, за да не бъда забелязан. — Гидиън протегна дългите си крака и се усмихна на Морийн, която се бе навела да запали газената лампа. — Не след дълго се свързах с контрабандистите, които също имат слабост към такива нощни приключения. Станах един от тях. Забогатях и скоро можахме да си купим малка къща в едно село близо до Ийст Гринстед. Заведох майка си там и заживяхме под друго име.

— Трябвало е да промените и начина си на живот, да престанете да нарушавате закона!

— Не можех да го сторя. Вярно, не бяхме бедни, но не бяхме и богати. Бях принуден да живея извън обществото, защото нито можех да си възвърна положението на джентълмен, нито пък исках да работя като обикновен ратай.

— Сигурно ви е било трудно — призна Морийн.

— Тогава бях на двадесет и четири години. Когато не се занимавах с контрабанда, четях книгите, закупени с припечелените пари. По това време се запознах с Уилиам Бийтсън, който бе осиновен от един симпатичен разбойник на име Джоузеф. Те изкарваха прехраната си, като ограбваха карети по пътищата. Придружих ги няколко пъти и видях, че изкарват много повече пари от мене… — При тези думи на лицето му се появи крива усмивка. — Съдбата сигурно ме закриля още от раждането ми, защото често се разминавах на косъм със смъртта.

— Било е ужасно! — прошепна Морийн.

— Това не е всичко! При случая, за който искам да ви разкажа, едва не увиснах на бесилката. Бащата и синът Бийтсън бяха решили да ограбят дилижанса, когато минава през Форест Роу. Разбрахме се, че и аз ще ида с тях, но в последния момент майка ми падна по стълбите и си счупи крака, трябваше да търся лекар и закъснях за срещата.

Очите на Морийн се разшириха от изненада:

— Аз зная за този обир! — възкликна тя. — Дикън беше чул да говорят за него в Алфристън. Доколкото разбрах, двамата се скрили в подножието на хълма Уол и причакали дилижанса. Така ли е?

Гидиън кимна.

— Не сторили нищо на кочияша, но замъкнали пощенските чували в Хартфийлд. Шмугнали се в една избуяла царевична нива, отворили торбите и преброили задигнатото. Имало не по-малко от четиринадесет хиляди лири. Бийтсънови взели със себе си всички банкноти, издадени от „Банк ъв Ингланд“ и от провинциалните банки, а скрили останалата част от плячката в нивата — били някъде около девет хиляди и петстотин лири. Намерили ги двама селяни, дошли да приберат царевицата. Седмица по-късно…

Морийн го прекъсна. Дикън вече й бе разказал всичко това.

— В цялото кралство се вдигна страхотен шум и накрая грабителите бяха заловени в Ливърпул — довърши тя.

— Закараха ги в Хоршъм, за да бъдат съдени. Когато отидох да ги посетя, Уилиам ми довери, че възнамерява да бяга. И наистина, почти успял да се измъкне, но го заловили в един подземен канал. Процесът им се състоя през март следващата година и както вероятно знаете, те бяха обесени публично през април на хълма Уол. Аз също отидох, но не за да зяпам като другите, а за да отдам последна почит. Не бяха зли хора и заслужаваха смърт толкова, колкото и аз. Ако не бе падането на майка ми, и аз щях да увисна до тях.

Морийн не каза нищо, тъй като видя, че Гидиън се натъжи при спомена за приятелите си. Изведнъж осъзна, че се радва, задето той не бе споделил участта им.

— Но въпреки това продължавате да рискувате живота си! — Каза най-после тя. — И то само за удоволствие. Не мога да ви разбера.

— Ако можехте да усетите възбудата, която изпитва човек, когато излага живота си на опасност, сигурно нямаше да ви се вижда толкова странно. Понякога всичко зависи от това, дали си достатъчно бърз във важния момент. Чувствам се истински жив, когато спирам някоя карета и зная, че мога да получа куршум, преди да успея да натисна спусъка.

— Много хора ли сте убили? — попита Морийн, изгубила представа за абсурда на тези думи.

— За щастие никога не ми се е налагало. Не бих искал да отнема нечий живот и дори не зная дали бих могъл да го направя, ако се наложи. Но вярно е, че много пъти са стреляли по мене, докато съм се оттеглял с плячката.

Морийн усети възбудата в гласа му и разбра, че той има право. Тя изпитваше същото вълнение в момент на опасност.

— Ако бяхте мъж, с радост бих ви взел със себе си, за да изпитате тази наслада — каза Гидиън през смях. — Но след като сте жена, и при това най-хубавата, която съм виждал, няма ли да е по-добре да се отдадем на други, също толкова вълнуващи, но все пак по-подходящи занимания?

Морийн понечи да възрази, но думите замръзнаха на устните й. Къщата бе празна, а старата съпружеска двойка отдавна спеше. Въпреки че копнееше за почивка след изпълнения със събития ден, мозъкът й бе възбуден и когато Гидиън се приближи към нея с разтворени обятия, тя отново почувства познатия трепет.

Този път той я вдигна на ръце и я отнесе нагоре по стълбите до спалнята й. Когато легнаха на леглото, в което се бе любила с Жерар, Морийн не изпита чувство, че извършва предателство към него. Но все пак съзнанието й се раздвояваше между двамата и това накара кръвта й да кипне от страст. А и не бе виждала Гидиън цели десет дни.

Както винаги досега, той я любеше, без да говори, съсредоточен изцяло в това да достави и на двамата най-голямо удоволствие. За Морийн то бе дори по-голямо, отколкото бе изпитвала с Жерар, защото тогава над нея винаги тегнеше мисълта за предстоящата раздяла. Не обичаше Гидиън и не се терзаеше нито от минали спомени, нито от страх пред самотата, която ще й донесе утрешния ден. Съществуваше само сегашният момент, в който се отдаваха на чувствена наслада.

Във всяко отношение Гидиън бе пламенен и нежен любовник, но въпреки това не оставяше у нея никакво съмнение, че той е господарят. За своя огромна изненада Морийн изпитваше необяснимо удоволствие от неговото превъзходство.

Животът й се промени. Прекарваше дните сама, като се занимаваше с къщата, пишеше писма на Тамариск, яздеше, разхождаше се и ходеше на гости у семейство Сейл. Чувстваше се спокойна и щастлива. На здрачаване възбудата й започваше да нараства, очакваше Гидиън. Обикновено той се промъкваше през незаключения френски прозорец и без да пали лампа или свещ, намираше в тъмното спалнята й. Малко преди да пукне зората, си отиваше тихо, както бе дошъл.

Тази странна идилия не можеше да продължава вечно. Бе длъжна да прекрати връзката им отведнъж, защото съзнаваше колко неморално и безцелно съществувание води. Отношенията им нямаха бъдеще, те не й носеха никакво чувство за сигурност.

Освен това усещаше, че Гидиън започва да се влюбва в нея. Не й се искаше да го наранява излишно, като отхвърли любовното му признание. Тогава щеше да се наложи да му каже, че никога няма да го обикне, защото за нея не съществува друг освен Жерар. Морийн знаеше, че е време да се прибере в Лондон, да заживее отново спокойно и разумно и да забрави лудостта на това лято.

— Ще се върнеш — тихо отвърна Гидиън, когато му съобщи, че е решила да отпътува. — Сигурен съм в това и ще те чакам!

— Моля те, не ме търси! — настоя Морийн. — Нашата връзка не може да продължи. Не съжалявам за нищо, Гидиън, но на това трябва да бъде сложен край. Ако наистина изпитваш нещо към мене, моля те, не се опитвай да ме задържиш в Съсекс!

Той я остави да замине, без да каже дума. Докато събираше багажа си, Морийн си помисли с горчивина, че той може би нарочно не се опитва да я задържи, защото знае колко ще пострада женската й гордост от неговото безразличие. Ако наистина бе целил това, той го постигна.

 

 

Клариса, която сега се чувстваше много по-добре, я посрещна възторжено и искрено се зарадва, че я вижда отново.

— Изглеждаш прекрасно! — провикна се тя и я прегърна. — Права беше, че почивката в Съсекс ще ти се отрази добре! Нищо не може да се сравни с чистия въздух!

Морийн даде малка вечеря по случай завръщането на Тамариск от Уортинг. Бе поканила само Клариса и сър Джон. По време на отсъствието й от Лондон се бяха случили много неща и баща й гореше от нетърпение да й съобщи предните новини.

Морийн изслуша търпеливо как превъзнася подвизите на английската армия в Португалия, извършени под командването на генерал Уелсли.

— Той се справи блестящо на бойното поле! Неубедителният изход на битката при Ролика е без значение! Виж само какво направи при Вимейро! Доказа, че заслужава повишението си през април миналата година. Макар да няма още четиридесет и да е най-младият генерал-лейтенант в нашата армия, французите трябваше да признаят превъзходството му.

— Оказва се, че армията на Наполеон не е непобедима — вметна Морийн.

— Ами, непобедима! Казват, че само при Байлен в Испания загубил двадесети три хиляди войници. Някои мислят, че тази загуба бележи разпадането на неговата империя, но според мене това е прекален оптимизъм. Щеше ли иначе да успее да наложи брат си Жозеф за крал на Испания и да прибави испанската корона към империята си? Няма да е лесно да го съкрушим и ще е груба грешка да подценяваме силата и способностите му.

— Какво е станало с крал Карлос и кралицата?

— Казват, че Наполеон им предложил да живеят в двореца край Компиен във Франция… — Едва изрекъл тези думи, сър Джон веднага съжали. Още при споменаването на Компиен Морийн се изчерви. Как можа да забрави, че близо до този град е домът на младия Дьо Вал, когото Морийн май никога не бе преставала да обича!…

Сър Джон с облекчение посрещна поканата да седнат на масата за вечеря, която му позволи да прекъсне този разговор. Слава Богу, темата за Компиен не бе повдигната отново.

 

 

Дикън и Роуз се върнаха от Брайтълмстоун и животът във Финчкокс поде обичайния си ход.

Томас Крийви и Джон Уорд отново започнаха да посещават Морийн, като се надпреварваха да твърдят, че седмиците, прекарани без нея, им се сторили непоносимо скучни. Макар да оценяваше интелигентността и остроумните им забележки, Морийн не изпитваше нищо към двамата си ухажори. Дори не я радваше невинният флирт с тях. Единствено с цената на много търпение и такт тя успяваше да ги вразуми и да поддържа с тях приятелски отношения.

Така без сътресения дойде краят на годината. Семейство Лейд, които имаха ново бебе, пристигнаха във Финчкокс за рождения ден на Тамариск и за коледните празници. За Нова година Морийн организира бал, на който покани най-добрите си приятели, и, разбира се, Лиза фон Еберхард.

Баронесата, която не бе виждала Морийн от месеци, я огледа и се усмихна заговорнически.

— Толкова си очарователна, Морийн! — прошепна й тя. — Подозирам, че имаш любовник! И моля те, не се опитвай пак да отричаш, както по-рано в Брайтълмстоун!

Колкото и да не й се искаше, Морийн не можа да се въздържи и пламна при спомена за Гидиън Морис. Почти бе успяла да го забрави, макар че на всеки прием се оглеждаше с надежда да го съзре сред гостите.

Най-неочаквано го видя едва през март следващата година. Докато седеше до Лиза в операта и плъзгаше поглед по официално облечените посетители, цвета на лондонското общество, тя го съзря в ложата срещу тяхната. Сърцето й се разтупка, но с преднамерена небрежност попита баронесата дали познава джентълмена, който придружава лейди Естър Инграм.

— Разбира се, че го познавам! — веднага отговори Лиза. — Всъщност трябва да призная, че по-скоро само съм чувала за него и никога не сме се запознавали лично. Това е сър Перигрийн Уайт, приятел на Бо Брумел. Същото конте като него, по цял ден се чуди как да се натруфи, та да изглежда по-хубав! — Лиза лукаво се усмихна на Морийн и додаде: — Не отричам, че фигурата му е изумителна, но съм чувала, че е твърде… вял любовник. Няма да ти хареса, Морийн! — Лиза сложи ветрилото пред устните си и каза шепнешком: — Много е богат и няма жена, но дамите, с които е общувал, твърдят, че не бил истински мъж въпреки външния си вид.

Морийн щеше да си прехапе езика, едва успя да прикрие смеха си. Гидиън й бе казвал, че се прави на импотентен. При спомена за несъмнената му мъжественост тя изпита истинско удоволствие от сполучливото му хрумване и изведнъж й се прииска да му покаже, че го е забелязала. Все пак успя да устои на желанието си и прикри лице зад ветрилото. Страхуваше се, че ще припадне, ако той се доближи до нея… Дори и сега, щом го зърна, пулсът й заблъска в слепоочията и дишането й се учести. Трябваше да събере цялата си воля, за да поклати отрицателно глава, когато баронесата предложи да отидат при Естър, за да се запознаят най-после с този човек.

— Правилно отгатнахте, баронесо, не изпитвам никакво желание да се запозная с „мъж“ като него!

Върна се вкъщи след представлението, взела твърдото решение за нищо на света да не отива другото лято в Съсекс!

 

 

Но съдбата бе отредила друго. Семейство Лейд отново покани Тамариск с тях на морето и малката много искаше да замине. Роуз очакваше първото си бебе и Морийн настоя Дикън да придружи жена си във фермата Оулет и да остане там, докато майката и детето бъдат в състояние да се завърнат във Финчкокс.

Клариса заминаваше със сър Джон на лов в Шотландия. Макар да бе навършил шестдесет и пет години, баща й се радваше на отлично здраве и ловът все още бе любимото му занимание. Лиза фон Еберхард вече бе в Брайтълмстоун и нищо не задържаше Морийн в Лондон. Ала тя продължаваше да се съпротивлява на все по-силното желание да иде в имението.

Колебанията й рухнаха, когато най-неочаквано срещна Гидиън Морис пред къщата на своята приятелка Елизабет Фрай.

Морийн пристигна точно навреме в Сейнт Милдредс Корт, където бе поканена на чай у Елизабет. Лакеят я въведе в дома, но я уведоми, че господарката още не се е върнала от някаква среща. Помоли я да почака домакинята в библиотеката.

Следобедът бе горещ и задушен. Морийн застана до прозореца, за да се поразхлади от лекия ветрец, който полъхваше през разтворените му крила. Видя, че пред входа спира една карета, но не беше тази на Елизабет. За нейна изненада отвътре слезе Гидиън Морис и бързо се запъти нагоре по улицата. Морийн цяла се надвеси от прозореца. Той спря при едно мърляво хлапе, което играеше в праха, измъкна сребърна монета от джоба си и посочи с ръка каретата. Момчето хукна с него нататък, Гидиън отвори вратичката и му подаде пакет, като посочи с бастуна си входната врата на Сейнт Милдредс Корт. Изчака, докато пратеникът му дръпна шнура на звънеца, и после скочи в каретата, която изчезна надолу по улицата.

Действията му й се видяха толкова странни, че когато Елизабет се върна и започна да се извинява за закъснението си, Морийн не се сдържа и попита приятелката си за този тайнствен посетител.

Елизабет свали бонето си, освободи прислужницата и с усмивка придърпа стола си към гостенката.

— Сигурна съм, че можеш да пазиш тайна — каза тя, като снижи гласа си, така че да я чува само Морийн. — И затова ще ти разкрия този изумителен заговор. Но моля те, помни, че освен мене никой друг не знае!…

Елизабет бе толкова неспокойна, че Морийн побърза да я увери в пълната си дискретност.

— Най-добре е да започна от самото начало. Колко много време е изминало оттогава! Бях само на девет години и живеех с братята и сестрите си в Норич. Веднъж приятелят на баща ми сър Фредерик Морис дойде да ни посети. Придружаваше го едно дванадесетгодишно момче, което, както разбрах по-късно, било родено от извънбрачна връзка. Ние, децата, го харесахме много и се радвахме, че останаха при нас цяла седмица, дори повече. Наскоро след това сър Фредерик почина. Не знаех нищо за сина му до преди шест години, когато ме доведоха в Лондон за сватбата на Уелския принц. Разхождах се с гувернантката си в парка Сейнт Джеймс, когато някакъв млад нехранимайко задигна кесията ми. Гувернантката ми се разкрещя и крадецът бе заловен от един минувач. Можеш да си представиш изумлението ми, когато познах в негово лице Гидиън Морис! Веднага си го спомних, макар че бе измършавял от глад и дрехите му бяха окъсани…

Морийн направи изненадана физиономия, за да прикрие, че знае всички подробности за детството му. Елизабет продължи с въздишка:

— Само каква суматоха настана! Гувернантката ми и джентълменът, който ни се бе притекъл на помощ, настояваха бедното момче да бъде предадено на полицията, но аз със сълзи на очи измолих да го пуснат. Сега си мисля, че гувернантката ми се е страхувала да не се разрева и да пропусне зрелището заради момичешките ми истерии. Както и да е, накрая тя се съгласи. Гидиън Морис изчезна в тълпата и няколко години не чух нищо за него. Татко ми разказа за нещастната му съдба след смъртта на сър Фредерик, но не знаеше какво се е случило по-нататък с него, а и аз не му казах, че е станал крадец. Не мислех, че някога ще го видя отново…

— Но все пак го видя, нали? — попита Морийн, за да наруши мълчанието й.

— По-късно получих писмо от него. Тогава бях вече омъжена за милия Джоузеф и се бяхме преместили в Лондон. Незнайно как Гидиън Морис беше намерил адреса ми и беше разбрал за моята благотворителна дейност. Пратеникът му ми донесе кесия със злато, а в писмото си той ме молеше да го използвам както намеря за добре…

Морийн изтръпна от радост. Значи Гидиън Морис бе нещо като Робин Худ, а това измиваше от него петното на безчестието!

— О, Морийн! Зная, че трябва да съм му благодарна заради моите бедни! Но се боя, че той продължава да краде и вече не е дребен джебчия, а истински разбойник… Изпраща ми страхотно скъпи неща. Какво ли няма: часовници, накити, златни кутии за енфие… Това са чужди вещи, убедена съм! Трябват ми пари за бедните, но знам, че не е редно да ги приемам!

Морийн не можа да сдържи усмивката си въпреки сериозното изражение на Елизабет.

— Ами след като не знаеш адреса му, за да ги върнеш, предполагам, че се налага да ги изхвърлиш на боклука!

— Не се шегувай, Морийн, защото аз самата мисля, че ролята ми в тази необичайна история не е съвсем почтена. Гидиън Морис явно също разбира терзанията ми, защото всеки път ми изпраща и списък с адресите на жертвите си. Представяш ли си? Естествено аз веднага връщам вещите на законните им собственици. Оказват се все хора, които наскоро са били обрани от някакъв разбойник по време на пътуване…

— Значи твоят джебчия се е превърнал в „джентълмен на пътищата“? — замислено каза Морийн.

Елизабет кимна.

— Разбира се, аз не искам благодарност за върнатите скъпоценности, но притежателите им са толкова щастливи, че даряват щедри суми за моята благотворителна дейност.

Морийн се приближи и целуна нежно приятелката си по бузата.

— Не мисля, че твоят Гидиън е чак толкова лош, а и ти, Елизабет, не вършиш нищо нередно. Напротив, добрините, които правиш, сигурно ти доставят истинска радост. Ако бях на твое място, не бих се поколебала да сторя същото. А колкото до този Гидиън Морис, нека Бог да го съди!

Дълбоко в себе си Морийн бе готова да му прости дори и само заради това, че никога не бе споменал за странната си благотворителност, докато винаги с охота разказваше за престъпленията си…

— Все пак мисълта, че участвам в заговор с един разбойник, ме кара да се чувствам неспокойна.

Морийн целуна приятелката си за довиждане и й каза да не я търси скоро, защото е решила да прекара остатъка от лятото в Съсекс.

— Чистият въздух ще ми се отрази добре.

Разбира се, тя не отиваше там заради въздуха.