Клер Лоримър
Морийн (37)

Глава тридесет и шеста
1806 — 1807

На три дни път от Виена Жерар срещна група дезертьори от отряда на победените павлоградски гвардейци. Някои от войниците бяха ранени. Криеха се в една изоставена ферма не само от французите, но и от съюзниците си. Повечето австрийци не обичаха руснаците още преди Наполеон да разгроми съюзните армии. Мъжете бяха изплашени, разочаровани и гладни. Без офицер, който да ги ръководи по време на бягството от бойното поле, те не знаеха как да се доберат до отстъпващите си полкове. Вървяха на запад, мръсни и пияни, крадяха храна от стопанствата и тероризираха селяните.

Жерар се натъкна на тях във фермата, търсейки подслон от силната снежна буря, която го бе застигнала. Към гърлото му се насочиха дузина байонети. Докато войниците обсъждаха шумно дали да го убият или не, парите, часовникът и топлите му дрехи изчезнаха. Един от войниците на име Николай Курагин, по-интелигентен на вид от другарите си, се застъпи за живота му.

— Може и да ни будалка, че е виконт, но няма съмнение, че е от благородно потекло. А това го превръща в ценен заложник! Животът на един благородник и офицер от армията е скъп — заяви Курагин.

Намираха се на окупирана територия. Ако французите ги заловяха можеха да се откупят срещу живота на Жерар. Ако пък успееха да се доберат безпрепятствено до своята страна, залавянето на френски офицер и благородник можеше да смекчи наказанието, което ги очакваше за дезертьорство. Можеха, разбира се, да измислят някаква история: че са загубили връзка с полка си, докато са преследвали Жерар например. Най-после решиха, че засега ще го оставят жив. Без оръжие той не представляваше опасност за тях, а би могъл действително да се окаже полезен. Вниманието им бе насочено към много по-спешни неща — непреодолимата нужда от храна и топлина. Беше все още средата на зимата и суровите атмосферни условия се оказаха също техен враг. Често разглеждаха картата, отнета от Жерар, докато накрая взеха решение да тръгнат на север, към Русия. Бяха единодушни в едно: че е крайно време да се приберат у дома.

Отначало Жерар не предприе нищо, защото смяташе, че и най-малкото предизвикателство от негова страна би накарало дори и трезвия войник да размисли и да го убие. Съзнаваше, че те все още са уплашени и объркани от разгрома. Знаеше, че нищо не би ги спряло да го промушат със собствената му шпага, но се надяваше, че някъде по безкрайния път към Русия все ще намери начин да се отскубне. Засега обаче го охраняваха зорко, като денонощно се редуваха. Ръцете му бяха здраво завързани отпред, а въжето бе закачено за колана на придружаващия го войник. Разполагаха със слаби и изтощени коне, откраднати, разбира се, но поне не вървяха пеш. На Жерар разрешиха да язди собствения си чистокръвен жребец, купен във Виена. Войниците, повечето от които не се бяха качвали никога на кон, смятаха, че жребецът бе твърде буен, за да го използват сами.

Николай Курагин бе нещо като самозван водач. Той единствен знаеше малко френски и се радваше като дете на възможността да покаже познанията си. В продължение на дълги часове той яздеше редом с Жерар, разказвайки отново и отново ужасите от неотдавнашната битка при Аустерлиц. Николай беше необразован и грубоват, но не беше жесток. Държаха Жерар вързан ден и нощ, както му обясни Николай, само защото отказвал да даде честна дума, че няма да се опитва да бяга. Иначе към него се отнасяха като към един от тях. Не му разрешаваха да се бръсне, а само да се мие, когато се миеха и те, а това не се случваше твърде често. От време на време спираха до някоя ферма встрани от пътя и с насочен пистолет крадяха вино, храна и облекло от собствениците. Плячката се разпределяше поравно между всички.

Жерар нямаше възможност да избяга. Принудителното му закъснение постоянно го тревожеше, но дори и приятелски настроеният Николай не би му разрешил да се добере до умиращата си майка.

— Ако зависеше само от мен, щях да те пусна! — каза той съчувствено. — Но другите се страхуват от неизвестността, която ни очаква у нас. Ти си единственото доказателство, с което разполагаме, че не сме обикновени дезертьори. — Той се ухили цинично и добави: — А всъщност сме точно такива, но не искаме да си го признаем.

Беше средата на март, когато пресякоха границата на Русия. По външен вид Жерар вече не се отличаваше от придружителите си. Лицето му бе загрубяло и обрасло с брада, косата, ръцете и ноктите му бяха мръсни. На границата се оказа, че надеждите на дезертьорите са били напразни. Обясненията на Жерар, че е френски виконт и офицер от армията и че към него би трябвало да се отнасят като към военнопленник, предизвикаха смях. Избягалите войници отдавна му бяха взели униформата и документите и той нямаше как да докаже самоличността си. Дори и Николай не успя да убеди руснаците, че Жерар не е обикновен пленник. Те решиха, че е френски шпионин и се готвеха да изтръгнат от него признания с помощта на прикладите на пушките си. Въпреки че и собственото му положение беше несигурно, Николай побърза да се застъпи за Жерар, върху лицето на когото се стовари втори приклад. Какво е станало после, виконтът не помнеше. По-късно Николай му разказа, че и двамата са били бити до припадък. Останалите дезертьори бяха отведени от граничната охрана в намиращия се наблизо военен лагер. Той и Жерар бяха вързани и откарани в цивилен затвор, за да бъдат съдени като шпиони. Преодолявайки болките от разместената си челюст и отеклото от побоя лице, Жерар успя да проговори:

— А тебе защо те биха, Николай?

— Защото са невежи тъпаци! — отвърна Курагин.

— Защото се опита да ми помогнеш, нали? — настоя Жерар.

Николай се усмихна неловко.

— Няма да стоя и да гледам как шепа диваци бият до смърт невинен човек! — каза той. — Сега млъкни и ме остави да те измъкна оттук. Няма дълго да чакам, обещавам ти!

Но въпреки престорената си бодрост, той знаеше, че без документи няма почти никаква надежда да напуснат затвора живи.

Във Виена беше пролет. Морийн продължаваше да се грижи за Джеймс. Доволен от състоянието на пациента си, професор Шпигел заяви, че през юни биха могли да се завърнат в Англия. С помощта на барон Щерн Морийн направи постъпки за разрешение да пътуват през Франция. Властите проявиха разбиране към молбата й. След победата си и след търговската блокада на острова срещу Наполеон бе сигурен, че Англия вече няма да посмее да откаже предлагания мир. Затова френските власти във Виена не виждаха причини да откажат на англичанката разрешение за пътуване до родината. Те знаеха, че Морийн, бившата лейди Бар, има многобройни влиятелни приятели и връзки. Нищо не им костваше да и съдействат, а в бъдеще, когато страните им сключат мир, това можеше да се окаже много полезно. Към края на май всички необходими документи бяха изготвени и подписани.

Бяха изминали четири месеца, откакто Жерар бе тръгнал за Компиен. Дикън се завърна във Виена с новината, че виконтесата е починала двадесет и четири часа след неговото пристигане там и въпреки че той бе останал в Компиен още месец поради треската, която не му позволила да пътува, от Жерар нямало никаква вест. Всичко това ужасно тревожеше Морийн. Жерар сигурно е бил заловен по пътя. Безпокоеше се от неизвестността. Допускаше, че когато стигне в замъка и не завари майка си жива, той ще тръгне веднага обратно. Но дали ще дойде във Виена, или ще предположи, че след толкова време тя вече се е отправила с Джеймс за Англия? Морийн се луташе и не можеше да вземе решение; да тръгнат ли за Англия веднага щом Джеймс се почувства достатъчно укрепнал или да отложи пътуването до завръщането на Жерар? Най-после силното й желание да види час по-скоро Тамариск, както и душевното състояние на Джеймс, който не можеше да свикне с живота на инвалид, я накараха да вземе решение. Надяваше се, че в нова обстановка и далеч от страната, в която се беше случило нещастието, Джеймс ще възвърне спокойствието на духа си.

Най-сетне пристигнаха у дома във Финчкокс. Но за нейно голямо разочарование дългоочакваната промяна у Джеймс не настъпи. Единствено Тамариск, танцувайки напред-назад из библиотеката, където той бе избрал да се усамотява, успяваше да извика от време на време усмивката на лицето му. Иначе през повечето време той оставаше мрачен и затворен в себе си.

Морийн обичаше да седи под магнолията в градината на Оркид Хаус, далеч от жадния, тъжно замислен поглед на Джеймс. Вкъщи очите му я следяха навсякъде, молещи за любов и внимание, които тя се опитваше да му даде, но които постепенно се стопяваха поради тираничното му отношение към нея. Бяха му направили дървен крак, но той непрестанно се оплакваше, че му причинявал болка. Изостави протезата и се доверяваше само на патериците, които обаче ограничаваха подвижността му. Предпочиташе да остава в креслото си през по-голямата част от деня, понякога четеше „Лондон Таймс“, но по-често не правеше нищо друго, освен да я наблюдава как се движи из стаите.

— Той няма дори желание да разговаря с мен! — оплака се Морийн на Клариса, която бе единственият човек, с когото споделяше терзанията си около Джеймс. — Просто седи и ме гледа, без да продума. Знам, че не бива да казвам това, но понякога имам чувството, че той е тъмничар, а аз съм негова затворничка, която само чака той да се обърне, за да избяга на свобода.

Долавяйки признаци на истерия в гласа на Морийн, Клариса я потупа успокоително по ръката:

— Болестта обикновено оказва странно влияние върху хората! Може би, когато Джеймс оздравее напълно, поведението му ще се оправи. Всъщност изминали са само девет месеца от ужасната операция, нали?

Морийн въздъхна.

— Изглежда, съдбата не ми е отредила да бъда щастлива. Ние с Жерар не можахме да споделим нито младостта си, нито дори следващите години. О, лельо Клари, само ако знаех къде е! Сигурна съм, че ако бе пристигнал в Компиен след отпътуването на Дикън, щеше да се задържи там само няколко дни, колкото да уреди формалностите след смъртта на виконтесата. Нещо лошо му се е случило, иначе досега щеше да е при мене, не се съмнявам в това! Всяка нощ се моля за него, но има дни, когато ме обзема страх, че вече никога няма да го видя.

Клариса погали ръката на Морийн.

— Някъде дълбоко в себе си ти щеше да почувстваш, ако той бе загинал — каза тя убедително. — Щом през повечето време вярваш, че е жив, значи е така. Има някаква магия, тайнство или както искаш го наречи, което свързва хората, които се обичат истински. Ти щеше да си сигурна в смъртта му, нещо повече — щеше да почувстваш самия момент на настъпване на злото.

Както винаги Клариса успя да утеши Морийн. Тя й вдъхна увереност, която разсея част от напрежението й.

— Разкажи ми сега за Дикън — подкани я Клариса. — Още ли не са определили с Роуз датата на сватбата?

— Навярно ще се оженят идната пролет — отвърна Морийн. — Чувствам се виновна за тези многобройни отлагания. Но ти познаваш Дикън, лельо Клари. Ако той си науми нещо, никой не може да го разубеди, а когато последния път разговарях с него за Роуз, той ми каза, че няма да мисли за сватба, докато животът ми не се уреди. Такава вярност е прекрасна, но това ми тежи на съвестта. Дикън два пъти пътува до Франция заради мен, за да събира информация за Жерар. През декември ще отиде за трети път. Казах му, че ако дотогава Жерар не се прибере вкъщи, ще трябва да се примирим с мисълта, че е мъртъв.

— Дикън е верен и честен слуга — каза Клариса.

Морийн се засмя.

— Дикън е силен като мечок, както го описва Тамариск. Тя го обича всеотдайно, също като мен, когато бях на нейната възраст.

Клариса едва се въздържа да не попита Морийн дали не съжалява, че няма деца от брака си с Джеймс, но тактично замълча. Морийн бе загатнала, че бракът й не е пълноценен, откакто Джеймс бе пострадал във Виена, а освен това Клариса вече знаеше за трудностите при раждането на Тамариск и за предупреждението на майка Сейл, че Морийн на̀дали ще може да забременее отново.

Най-после Морийн се изправи неохотно и се приготви да тръгва.

— Ще трябва да те оставя — каза тя, — но ще те навестя отново другата седмица. Кажи на татко, че с Джеймс се надяваме в скоро време да ви видим у нас на вечеря.

Но следващото посещение у Клариса не беше по приятен повод. Джеймс беше болен.

Отначало смятаха, че само е понастинал и Морийн настоя той да пази леглото. Но когато видя, че температурата му се повишава и той започва да храчи кръв, тя веднага повика доктор Уилис, един от кралските лекари. Първоначално той не й съобщи точната диагноза, но две седмици след първия преглед Морийн не издържа и поиска да узнае от какво страда мъжа й. Лекарят направо й каза, че Джеймс е болен от туберкулоза. Повикаха доктор Уорън за втора консултация, който потвърди диагнозата, но и двамата даваха слаба надежда за излекуване. Към края на годината положението на Джеймс се влоши. Изпитваше безразличие към всичко, вслушваше се единствено в съветите на Морийн. Тя бе тази, която му поднасяше капки, когато го мъчеше кашлица, даваше му редовно лекарства за облекчаване на болките, миеше тялото му два пъти дневно с оцет и хладка вода, следеше дали се изпълняват нарежданията на лекаря. Непрестанно уверяваше Джеймс, че медицината познава случаи на излекуване от болестта, но въпреки това той като че ли чувстваше, че не му остава още много да живее. Морийн настървено се бореше за живота му, но по думите на лекаря най-големият им враг бе депресията, която всъщност не бе изоставяла Джеймс от времето на операцията. По настояване на сестра му Ан, отседнала отново във Финчкокс, за да помага на Морийн, двете с Клариса отведоха Джеймс в Хейстингс. По мнение на лекарите морският въздух щял да подейства благотворно на болните му дробове. Но депресията му се задълбочаваше и към Коледа те се завърнаха във Финчкокс. Тамариск, която винаги бе обичала Джеймс, се разстрои от вида му, защото той видимо бе отслабнал. Макар че майка й полагаше усилия да я държи далеч от стаята на болния, Тамариск вече бе дочула приказките на слугите, че вторият й баща скоро ще умре.

Една вечер, няколко дни преди осмия си рожден ден, Тамариск се вкопчи в майка си, когато тя се надвеси да я целуне за лека нощ.

— О, мамо, защо всичките ми татковци умират! — зарида тя. Изтощена от тревогите и безплодните усилия да помогне на Джеймс, Морийн не се сдържа и също заплака.

Най-напред умря бедният Джилбърт, чието име носеше Тамариск. Сега и Джеймс бе на път да напусне този свят. А дълбоко в сърцето й се таеше страх, че и Жерар, истинският баща на детето, може също да е умрял. Като че ли някаква зла орис витаеше над най-близките й хора.

— Чичо Джеймс сигурно скоро ще се оправи! — опита се тя да утеши Тамариск.

Но сутринта на Коледа, осем години след като Морийн бе родила Тамариск, Джеймс издъхна в леглото си.