Клер Лоримър
Морийн (18)

Глава седемнадесета
1797 — 1798

Лятото бързо отмина. Морийн и съпругът й често биваха в двора. На няколко пъти получиха покани да заминат с принца и приятелите му за Брайтълмстоун, където кипеше оживление — организираха се безчет концерти, балове, маскаради, театрални пиеси и вълнуващи конни надбягвания. Но тук се провеждаха и други, прелюбопитни състезания: надбягваха се например осемдесетгодишни джентълмени, яхнали един върху друг или пък млади жени, които грабваха наградата, състояща се от някоя ефирна блуза или нова шапка. Всичко това беше глупаво, но все пак забавно. Ала Морийн не можеше да понася борбата с петли или кървавите битки между бикове и глутници кучета. Слава Богу, че Джилбърт не оставаше да играе по цяла нощ на фаро или на зарове, както правеха принцът и неговата свита. Тези хора изпиваха такива огромни количества бренди, че беше истинско чудо, дето успяваха след това да намерят пътя до леглата си.

Морийн много обичаше театралните представления и излетите в Даунс, където Уелският принц често правеше прегледи на полка си. Хусарите, великолепни в своите униформи, с развети пера на шапките, размахваха над главите си лъскави саби и препускаха към трибуната, за да отдадат чест на принца и да получат възхищението на тълпата. Дамите, облечени в най-пищните си рокли, приличаха на пауни с разперени опашки.

Много от гостите отиваха да се къпят в морето. Морийн с удоволствие се спускаше по стълбичката на поставената на колела подвижна плажна кабина, за да се потопи във водата. Тук имаше специално назначени хора, които учеха къпещите се да плуват и им помагаха да се доберат до дървените салове.

Лорд Бар най-много обичаше да гледа крикета и Морийн наблюдаваше заедно с него играта на двата отбора, облечени в бели фланелени жакети, дълги до коленете панталони, цилиндри и копринени чорапи.

Но въпреки всички забавления Морийн чувстваше липсата на Жерар. По-остро отвсякога.

„Никога няма да бъда щастлива без него — мислеше си тя. — Бедата е, че каквото и да правя, за да не скучая, нито за миг не мога да избягам от чувството на самота. Имам всичко, към което хората се стремят, а за мене то не означава нищо… Бих го заменила с радост за близостта на единствения човек, който може да ме направи щастлива…“

Късно една вечер в края на март 1798 година някой потропа на вратата на мисис Мантън. На прага стоеше Жерар, току-що пристигнал в Англия. В очите му гореше един-единствен въпрос.

Макар да бе смъртно уморен от пътя, той беше готов да препусне към Бар Хаус, но Клариса го спря. Тя настоя да се подкрепи с нещо за хапване и пийване след десетчасовата езда от Ню Хейвън, където бе слязъл от кораба рано сутринта. После нареди да стоплят вода в големия котел, за да може той да се измие след пътуването. Докато прислужницата пълнеше с кофи ваната, Хана изчетка и изглади жакета и панталоните му. Клариса приготви чиста риза на сър Джон — Жерар пътуваше без никакъв багаж.

Освежен и отпочинал, виконтът влезе в салона и с едва сдържано нетърпение да продължи пътя си отговори на въпросителния поглед на любезната си домакиня:

— Зная, че мога да говоря свободно пред вас, мадам… Сърцето ми принадлежи на Морийн, а и тя ме обича.

Клариса кимна бавно, за да прикрие безпокойството си. Младите бяха склонни към прибързани действия, а тя не можеше да допусне и сянка да падне върху репутацията на Морийн. Майчинското й сърце бе изпълнено със съчувствие към младия мъж, който седеше до нея, съсипан от умора. Впрочем тя винаги бе изпитвала слабост към Жерар и напълно разбираше Морийн. Дори и на млади години нейният Джон не беше толкова красив, а трябваше да признае, че той отстъпваше и по решителност на Жерар, който преследваше упорито своята любов.

— Писмото на Морийн пристигна в Компиен само преди седмица — продължаваше да говори Жерар. — Изпитах огромно облекчение, когато разбрах, че тя не ме мрази. Страхувах се, че никога не ще ми прости начина, по който се държах с нея тогава… Тук съм, за да я видя. О, моля ви, мадам Мантън, кажете, че разбирате чувствата ми!

— Разбирам те, Жерар — отвърна с въздишка Клариса. — Но ти сам знаеш колко безнадеждна е любовта ви. Морийн е омъжена, при това за един чудесен човек, отдаден изцяло на нея. Тя никога не ще стори нещо, което би огорчило лорд Бар. А доколкото разбрах, ти също си сгоден, нали?

— Вярно е, че поисках ръката на доня Мерседес — отвърна мрачно Жерар. — Дори се наложи да излъжа майка си за целта на моето пътуване до Англия. Тя толкова настоява да се оженя, че в нетърпението си да бъде определена най-сетне датата на сватбата сама ме насърчи да тръгна за Лондон час по-скоро. О, мадам! Аз не обичам Мерседес. Но не мога да разочаровам майка си. С мъка на сърце виждам колко е състарена и беззащитна. Тя възлага на мен всичките си надежди, живее само за мига, в който ще ме види женен, така че наследникът на Дьо Вал да бъде осигурен. Все повтаря, че иска синът ми да носи името на моя баща… Единствено мисълта за бъдещето й дава сили да живее, защото настоящето не може да й предложи нищо. Представяте ли си; аз, старият ни прислужник Жюл и един зидар от Компиен се опитваме да възстановим замъка! Работата едва напредва…

Той протегна ръце и Клариса с ужас видя, че са загрубели и почернели от слънцето като ръцете на селски ратай. Жерар се усмихна на смаяното й изражение и добави:

— Не ме съжалявайте, защото, да си призная, физическите усилия ми доставят удоволствие. Това е работа за истински мъже, мадам Мантън, и аз съм доволен, че мога да се справям с нея. Ще разказвам някой ден на внуците си, че с тези ръце съм възстановил семейния замък. Това все пак е някаква утеха, нали?

Клариса се усмихна с разбиране.

— Да, така е, Жерар. Но виждам колко си отслабнал! Сигурно наистина се преуморяваш.

— Не, не е от работата — каза тихо Жерар, като наведе очи. — Това е от… Уви, мадам, любовта носи огромно щастие, но и огромно страдание! Сега, когато най-сетне мога да я видя, да чуя гласа й, няма да ми забраните да го сторя, нали? Моля ви!

Клариса не отговори. Разбираше, че ако иска да възпре Жерар, да не му позволи да отвори още незаздравялата рана в сърцето на Морийн, е длъжен да го стори веднага. Но чувстваше също, че не би могла да поема отговорността за това. Морийн беше вече на осемнадесет години и трябваше да решава сама.

Клариса знаеше, че лорд Бар бе позволил на младата си жена да има любовник, ако пожелае. Тъй като не можеше да изпълнява съпружеските си задължения, той бе надмогнал личните си чувства, само и само да не страда Морийн. Досега тя бе запазила верността към съпруга си, в това нямаше съмнение. „Защо ли го прави? Дали заради самия Джилбърт? Или заради спомена за Жерар?“ — често се питаше Клариса.

— Мисля, че трябва да напишеш една бележка и да я изпратиш в Бар Хаус — посъветва тя Жерар след кратък размисъл. — Пиши й, че си в Лондон, че си отседнал в Оркид Хаус като мой гост и предоставяш в нейни ръце решението да те види или не. Ако пожелае да дойде, Морийн ще може да го направи така, че никой да не се усъмни в нищо. И без това ме посещава поне веднъж в седмицата.

Всичко в душата на Жерар въстана срещу този план и той се провикна отчаяно:

— Ами ако все пак откаже да ме види?!

Трогната от безизходността на този въпрос, Клариса постави ръката си върху неговата.

— Не се съмнявам, че тя те обича толкова, колкото и ти нея. Уверена съм, че ще долети веднага щом намери възможност да излезе от къщи, без да причини огорчение на съпруга си. Но ти трябва да проявиш много такт, Жерар! Не я принуждавай да избира между онова, което й диктува съвестта, и желанието да бъде с тебе. Морийн не би искала да наскърби лорд Бар, защото той е добър съпруг.

— Какво не бих дал да не беше така! — избухна Жерар. — Тогава можех да му я отнема без всякакви угризения. Колко жестока е съдбата! Ако майка ми не бе оцеляла след революцията, с радост бих изоставил титлата си, за да се оженя за Морийн. А сега ми предстои брак, който… От писмата на Мерседес разбирам, че тя никога не би се съгласила до дойде в Компиен или най-малкото докато замъкът не бъде напълно възстановен, за да можем да заживеем така, както тя е свикнала. Не зная как да й обясня, че светски живот там вече просто не съществува! Сега аристокрацията е в Париж, при генерал Наполеон и съпругата му Жозефина. Майка ми смята, че ако има едно или две деца, доня Мерседес ще се примири с живота в нашето провинциално имение, но аз мисля, че това никога няма да стане.

Дълбока бръчка проряза челото на Клариса. Онзи ден сър Джон бе казал, че нещата с годежа на Жерар не вървят съвсем гладко, Мерседес де Фаенца била доста раздразнена от постоянното отсъствие на годеника си, всичко в Лондон я отегчавало… Жерар трябвало да побърза, ако иска да се ожени за нея.

— Сър Джон е в Бъкингамшир с лейди Дейнсфийлд и дъщерите си — каза тя на Жерар. — Гостуват на семейство Петигрю, които, струва ми се, познаваш. Мисля, че сър Джон прави последен опит да омъжи едно от момичетата си за Джеймс Петигрю.

— А малката Ан? — попита Жерар, който изведнъж си спомни милата сестра на своя съученик. — Тя омъжи ли се вече?

— Не, но е сгодена. Младите Петигрю са много близки с Морийн. Когато са в лондонската си резиденция, често се срещат и яздят заедно в парка.

В тези думи ревнивият Жерар веднага откри смисъл, който Клариса изобщо не бе искала да вложи. Той подозрително присви очи.

— Нима се опитвате да ми съобщите тактично, че между Джеймс и Морийн…

— Не! Разбира се, че не! — не можа да сдържи усмивката си Клариса. — Или, ако трябва да бъдем точни, Джеймс е доста увлечен по нея. Както и много други мъже, Жерар. Но тя продължава да е вярна на спомена за тебе…

Жерар с благодарност взе ръката на Клариса и горещо я целуна.

— Толкова сте добра с мене, мадам Мантън! Тези ваши думи ме правят по-щастлив, отколкото можете да си представите. Не обвинявам нито Джеймс, нито някой от другите, които са влюбени в Морийн. Само ги съжалявам. Защото любовта към нея те обрича на доживотна каторга. Никога не можеш да я забравиш или да я замениш с нещо друго!

Клариса стана и се приближи до бюрото, на което преди време Морийн бе писала писмото си до Жерар. Сега обясни и на него, че може да седне и да обмисли съдържанието на бележката си, а тя ще накара лакея незабавно да я занесе в Бар Хаус.

— Тази нощ ще останеш в моята къща — разпореди се тя. — Не очаквам посещения, а и така ще е най-разумно. Слава Богу, сър Джон не е тук, не мисля, че би посрещнал с овации участието ми в тази история.

— Ще ви бъда благодарен до края на дните си, мадам Мантън — каза Жерар и също стана. — Но сега нямам как да ви го докажа на дело. Ако някой ден обаче имате нужда от помощ, ще дойда при вас, дори да се намирам накрай света, за да ви се отблагодаря за всичко!

Когато Жерар седна зад бюрото със замечтани очи, Клариса се почувства длъжна да го предупреди още веднъж: възможно е все пак Морийн да не пожелае да се срещне с него или да няма възможност да дойде. Той не бива да възлага всичките си надежди на тази бележка. Освен това тя и лорд Бар излизат често извън града, имат толкова светски ангажименти…

След десетина минути лакеят на Клариса, облечен в тъмновиолетова ливрея, потегли към Бар Хаус с изричната заръка да предаде листчето лично на Морийн или на нейната камериерка Роуз и в никакъв случай на никой друг! Наредено му бе също така да чака за отговор, ако не му кажат, разбира се, че лейди Бар е извън Лондон.

Часовете се точеха непоносимо бавно и Жерар едва успяваше да сдържи нетърпението си. За да го разсее, Клариса предложи да поиграят на карти, но той беше разсеян, час по час поглеждаше към часовника върху камината и непрекъснато се ослушваше да долови тропота на копита по каменната настилка на улицата.

Лакеят се върна чак след единадесет. Четиричасовото му забавяне бе опънало нервите на Жерар до скъсване. Клариса също бе неспокойна и облекчението й, когато видя слугата да носи писмо — слава Богу, не това от Жерар, а друго, написано собственоръчно от Морийн, — бе не по-малко от радостта на младия виконт.

Още преди лакеят да напусне салона, Жерар разчупи восъчния печат и очите му жадно се плъзнаха по редовете. Но думите играеха пред очите му. Писмото бе съвсем кратко и сдържано. Морийн съобщаваше, че ще направи посещение в Оркид Хаус утре преди обед. Нищо не издаваше чувствата й, освен странния подпис: „Малката катеричка“.

Жерар бе на седмото небе. С грейнали от радост очи той показа писмото на Клариса.

— Вижте, вижте тук, мадам Мантън! Подписала се е така, както само аз я наричам!… Не би го направила, ако искаше да сложи край на отношенията ни. Нали? Не мислите ли? Ако тя още ме обича, ще съм най-щастливият човек на този свят! Нищо друго не ми трябва! Кажете ми, мадам Мантън! Кажете ми, че не храня празни надежди!

Клариса се опита да му вдъхне увереност, но самата тя далеч не беше спокойна. Зад фасадата на изисканост и светска сдържаност, наложена от брака и новото й положение, Морийн продължаваше да бъде импулсивно и буйно дете. Ако двамата, тласкани от лудостта на любовта, се забравят, може да пламне пожар с непредвидими последици. И тя ще носи вина за разпалването на тази стихия! В случай, че сър Джон разбере за нейното участие, ще й се разсърди завинаги… Но това би била най-малката беда. Какво ще стане с Морийн и Жерар? Цялото им бъдеще бе поставено на карта…

Морийн беше извън себе си от радост, когато прочете бележката на Жерар. Имаше чувството, че самият Бог й дарява възможност да се докосне поне за миг до щастието. Часовете, които оставаха до срещата й с него, можеха да бъдат използвани, за да обмисли плана, който вече се оформяше в главата й. Ако успее да намери някаква причина, която да налага отиването й в имението на мистър Глоувър, Жерар сигурно ще може да я последва… Да прекарат заедно една или две нощи… Там ще бъдат съвсем сами, с изключение, разбира се, на двамата възрастни прислужници… Но би могла да нареди на Дикън да тръгне преди нея и да ги отпрати на кратка почивка в Брайтълмстоун, като им даде и нужните пари. Такава неочаквана щедрост сигурно ще ги изненада, но така или иначе ще напуснат имението преди тя и Жерар да пристигнат. Няма нищо да разберат… Честта на Джилбърт не бива да пострада…

Морийн незабавно опипа почвата, като спомена пред лорд Бар за евентуалното си заминаване за Съсекс. Почувства се гузна, когато Джилбърт ни най-малко не се усъмни в скалъпеното обяснение. Морийн показа писмо от адвоката на мистър Глоувър, който съобщаваше, че присъствието й е наложително.

— Няма ли да е твърде уморително за тебе едно пътуване дотам в това лошо време? — попита загрижено той. — Не могат ли юридическите въпроси да почакат до пролетта? Ако е толкова важно да заминеш, ще е най-добре да те придружа и сам да се оправя с това адвокатче…

— Не е необходимо! — побърза да го разубеди Морийн. — Дори ще ми бъде приятно да пътувам. Знаеш, че Дикън ще се грижи за мене. Но още се колебая дали да тръгна. Нека да решаваме утре…

Лорд Бар не зададе повече въпроси. Изминалата година бе най-щастливата в живота му, макар че поради младостта и неукротимата енергия на Морийн, а също и поради нарастващата й популярност светските им ангажименти бяха станали десетократно повече. Понякога се чувстваше уморен от тези безкрайни забавления. Разбира се, Морийн винаги искаше съгласието му, когато приемаше някоя покана или канеше гости у дома. Джилбърт знаеше, че тя с радост би се отказала веднага от всяко светско удоволствие, стига да забележеше у него и най-малката проява на умора или неразположение. Но все пак успяваше да намери покоя, който повече подхождаше на напредналите му години, само при някое от редките й отсъствия.

Морийн не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за писъмцето на Жерар, скрито в чантата й. Просто не можеше да си намери място. Все още не й се вярваше, че Жерар се намира в Оркид Хаус. Сега може би спи в нейната спалня… където се бяха любили, докато Роуз пазеше на стълбите…

Имаше чувството, че утрото няма никога да настъпи. Не знаеше как ще преживее тази нощ.