Клер Лоримър
Морийн (21)

Глава двадесета
1798

Жерар яздеше от малък и бе превъзходен ездач. Но като минаваше по моста, конят му се подплаши от зловещия крясък на скрит в гората бухал, вдигна се на задните си крака и го хвърли от седлото. При падането главата му се удари в дървените подпори, дрехата му се закачи за една греда и той остана да виси в безсъзнание.

Ледената вода, която заля тялото му, не му помогна да дойде на себе си. Мракът се бе спуснал, облаците закриваха луната и беше тъмно като в рог. Не се чуваше нищо, освен плискането на водата и чукането на дъждовните капки по листата на дърветата.

Конят се бе успокоил и пасеше свежата пролетна трева по брега. Юздите висяха и спъваха предните му крака. Животното търпеливо очакваше ездача да го яхне отново. Внезапно конят изцвили тихо и веднага му отговори друго изцвилване, разнесоха се мъжки гласове:

— Внимавайте! Там има някой!

В тъмнината се чу подрънкване на конски амуниции, ездачите спряха наблизо. После настъпи тишина, нарушена от повторното изцвилване на коня на Жерар. Миг по-късно сред високата влажна трева изникна тъмният силует на мъж, който стискаше готов за стрелба пистолет. Доволен, че отново има компания, конят се приближи спънато към мъжа.

В мрака отекна груб смях.

— Само някакъв кон без ездач! — подвикна мъжът към чакащите си другари.

— Пази се! Ездачът може да се спотайва наоколо!

— Ако беше така, нямаше да го остави да се оплете в юздата си, а щеше да го върже.

От тъмнината изникнаха шест души, които наобиколиха коня на Жерар и го заоглеждаха внимателно в светлината на запаления фенер.

— Хубаво животно! — каза един от тях. — Явно собственикът му не е някой бедняк.

— Да бе, виж седлото и юздата! — съгласи се един от другарите му.

— Оставете го, и без това сме закъснели.

— А що да не го вземем? Все ще дадат за него няколко суверена…

— Та да увиснем на въжето като конекрадци, как не…

Хоров смях избухна при тези думи. Мъжете отиваха в Пивънси, за да се качат на борда на въоръжения търговски кораб, който щеше да отплава под прикритието на мрака с утринния прилив.

— Все пак мисля да се поогледаме наоколо — каза един от мъжете на име Томас Спрей. — Я дай фенера, Уил Бенет!

Друг контрабандист, чието име бе Джордж Принг, първи забеляза края на червеното наметало, грабна фенера от Уил и освети безжизненото тяло на Жерар във водата.

Шестимата го измъкнаха на брега и поднесоха фенера към лицето му. Джордж Принг пребърка умело дрехите му и измъкна тежката кесия. Мъжете се спогледаха заговорнически.

— Още е жив — каза някой.

— Да, още! — многозначително отвърна Уил Бенет и измъкна ножа от пояса си.

— Няма нужда! Дъждът ще го довърши съвсем.

— Не е беден — разсъждаваше на глас Томас Спрей. — Сигурно дори е някоя важна клечка. Ако го намерят мъртъв, полицията ще плъзне по тия места и ще стане една…

— Но ние нямаме нищо общо с това! — възрази Уил Бенет.

По-възрастният мъж го удари силно по лицето.

— Нямаше да имаме, ако не си беше показал муцуната в „Лисицата и яребицата“ тази вечер.

— Аз отде да знам, че онзи пияница бил акцизен чиновник?

Мъжете се разсмяха, но този път в гласовете им се долавяше страх.

— Всичко ще ти се изясни, като те познае, глупаво магаре такова! — намеси се един плещест мъж на име Спенсър Колисън.

— Ще го вземем с нас — нареди Томас с нетърпящ възражения глас. Той бе далеч по-умен от другарите си. — Ако изобщо дойде на себе си на кораба, ще ни плати тлъста сумичка, за да го свалим на брега. Заслужава си човек да спаси живота на някой богаташ.

Мъжете обсъдиха предложението и го сметнаха за приемливо. Само Уил Бенет възрази:

— А какво ще каже капитанът, като докараме непредвидено още един човек на борда?

Контрабандистите се изсмяха подигравателно, защото корабът беше голям и от хора винаги имаше нужда, особено ако се наложеше да влязат в бой с някоя патрулираща военна фрегата.

Томас измъкна плоско шише с бренди и изля няколко глътки в устата на Жерар. Той се размърда и простена, но остана в несвяст. Джордж Принг свали от коня си някакъв вързоп, развърза го и извади от него моряшки панталони, грубо вълнено палто и шапка на бели и червени райета. След това смъкна мокрите дрехи на Жерар, като не пропусна да пребърка джобовете и да прибере всичко ценно. Бързо го облякоха с моряшките дрехи, загърнаха го в сравнително сухото наметало, което бе останало над водата, и го сложиха по корем върху седлото на коня му.

— Докато минем хълмовете, току-виж се съвзел достатъчно, за да язди сам — каза Томас.

Те се качиха на конете и фенерът бе загасен. Изчакаха малко очите им да свикнат с мрака, после потеглиха през полето към неясните очертания на хълмовете. Дъждът бе престанал. Бледата луна надничаше през облаците, подгонени от извилия се вятър. Конете на контрабандистите, насочвани от опитни ръце, се движеха безшумно в прикритието на дърветата и падините. Последен бе жребецът на Жерар, воден за юздите от предния ездач.

Мъжете спряха да починат, скрити на завет зад една вятърна мелница. Те похапнаха и дадоха на Жерар още малко бренди. Отново се разгоря спор дали е разумно да го вземат със себе си. Но Томас, който се бе самообявил за водач, защото имаше най-силна воля, отново се наложи. Той виждаше, че Жерар е от благородно потекло и семейството му сигурно би заплатило за него голям откуп, по-голям от печалбите за цяла година нелегални пътувания, а почти при всяко такова пътуване трябваше да рискува живота си.

По изгрев слънце наближиха Пивънси. Спряха в една странноприемница. Съдържателят беше техен човек и можеха да му поверят конете си. Жребецът на Жерар остана привързан зад мелницата, където мелничарят щеше да го намери, но нямаше да разбере, че те са замесени в цялата работа.

Състоянието на Жерар не се беше подобрило и ханджията предложи да го оставят при него на брега. Решиха обаче, че би било твърде опасно. Ако умре тук, подозрението ще падне върху съдържателя, а ако това се случи в морето, можеха просто да го изхвърлят през борда.

— Ще го вземем с нас! — неотстъпчиво заяви Томас. — Аз поемам грижите за него. А сега двама да го хванат и да го качат по трапа: Той няма да е единственият „пиян“ моряк тази сутрин.

Когато Жерар се озова на борда на малкия бързоходен кораб, който се наричаше „Четирите бури“, отливът вече започваше. Моряците, заети с приготовленията за отплаване, не обърнаха внимание на Томас и неговия пиян приятел.

Едва след като излязоха в открито море и вълните разлюляха кораба така, че безжизненото тяло на Жерар изпадна от койката, в която го бе настанил Томас, се разбра, че на борда има болен.

— Предполагам, че си е ударил главата при падането от коня — обясни Томас на капитана. — След няколко дни ще бъде на крака.

— Но все пак кой е той? — недоумяваше капитанът. — Не му ли знаете поне името?

— Че какво значение има това? — отвърна Томас с лукава усмивка. — Той е млад и силен, така че като си върне ума, ще го пратим да поработи малко. Пък и да не е съвсем на себе си, все ще може да дърпа въже или да мие паниците в камбуза.

Капитанът имаше много работа и не прояви повече интерес. Познаваше Томас като добър моряк, на когото може да се разчита, и с облекчение остави заложника в неговите ръце.

Така Жерар, виконт Дьо Вал, стана член на екипажа на „Четирите бури“ и бе записан под първото хрумнало на Томас име — Джордж Кинг^[1]. Приятелите му оцениха шегичката, защото горкият стар крал Джордж си беше съвсем щур, това всички го знаеха, а пленникът на Томас също не беше с всичкия си. Те не само козируваха, когато минаваха покрай койката на Жерар, но се надпреварваха да му оказват почести като на истински крал. Намериха му най-дебелото одеяло и най-меката възглавница и се редуваха да му дават с лъжица топъл бульон. Когато времето беше хубаво, го извеждаха на палубата да се погрее на слънце. Заливайки се от смях на каламбурите си, те любезно се грижеха за него и полека-лека Жерар започна да се възстановява.

С много усилия Дикън и Роуз успяха да убедят Морийн да се върне в Лондон. Пътуването бе усложнено и от това, че Беси куцаше, а Жерар бе взел другия впрегатен кон. Наложи се Дикън да я вдигне при себе си на седлото и да я закара до Люис, където я качи на дилижанса.

Тази нощ никой от тримата не затвори очи. Морийн направо полудя от тревога. Предположенията на Дикън, че Жерар вероятно е решил да потърси убежище от дъжда в Алфристън или че се е забавил, докато намери кон, а после е объркал пътя и на сутринта ще се прибере, не можаха да успокоят Морийн, която бе сигурна, че се е случила беда.

— Той би се върнал независимо от всичко! — упорито повтаряше тя. — Ако е останал без кон, щеше да върви пеша. Познавам го добре, Дикън, и зная, че нищо не би могло да го накара да прекара тази нощ без мене…

Роуз беше склонна да се съгласи с господарката си, но навреме видя предупредителния поглед на Дикън, така че най-многословно подкрепи неговите версии. Но когато утрото настъпи, и за тримата беше ясно, че Жерар няма да се върне. Дикън отиде да сгрее вода за чай, а Роуз остана да успокоява Морийн.

— Сигурно просто е решил да изчезне — каза тя и погледна бледото като тебешир лице на Морийн. — Може да е мислел, че така ще бъде по-лесно за вас, ако ви спести сбогуването…

— Не, Роуз! — извика Морийн и категорично поклати глава. — И на мене ми се иска всичко това да е вярно. Колкото и да ми е мъчно, поне щях да съм спокойна, че Жерар е жив и здрав. Но той в никакъв случай не би постъпил така. Мислиш ли, че не би преценил колко много ще ме разтревожи, колко много ще разтревожи и трима ни?

— Но, милейди, Джем също не се върна — опита се да разсъждала логично Роуз. — Ако виконтът е паднал от седлото, Джем щеше да се прибере сам. Дикън ми обясни това снощи. Според мене той отдавна е на сигурно място в конюшнята на сър Джон и ще го намерим там, като се върнем.

— В конюшнята на сър Джон? — повтори думите й Морийн, чието съзнание бе вече замъглено от притеснение и умора. — Но защо там, Роуз?

— Ами защото виконтът искаше да иде при него, след като вие потеглите за Лондон. Или поне така каза…

— Вярно! — съгласи се Морийн.

Жерар наистина смяташе да посети баща й. Това я накара да се съгласи да тръгне за Лондон.

Уговориха се все пак Дикън и Роуз да останат в имението, за да изчакат Жерар и да се уверят, че не е претърпял злополука. Ако все пак беше станало нещастие, Дикън трябваше да препусне веднага към Лондон, за да съобщи на Морийн. Но ако виконтът не се върнеше преди здрачаване, Дикън обеща да излезе да го търси. Щом пристигнеше у дома, Морийн щеше да изпрати един от лакеите в Уайфолд Хаус, за да разпита дискретно дали Жерар не се е появявал там. Разбира се, тя веднага щеше да уведоми Дикън…

— Няма да намеря покой, докато не разбера, че той е в безопасност! — каза тя на прислужниците си. — Дикън, закълни се, че няма да прекратиш търсенето, докато не го намериш. Дори ако… — Гласът й потрепна, но тя събра сили и продължи: — Дори ако е мъртъв, искам да ме уведомиш за това.

— Ка щяло да е мъртъв, знам си аз, че ще го открия.

Морийн се върна в Бар Хаус и скалъпи пред Джилбърт някакво обяснение за това, че се прибира сама, без Дикън, Роуз и каретата. Оправда се с окуцялата кобила.

В това време Дикън вече бе започнал да се съмнява в собствените си теории. Конят на Жерар се появи в имението, целият опръскан с кал и със скъсани юзди. Той се бе освободил малко след като контрабандистите се отдалечиха от вятърната мелница. За Дикън връщането на животното беше сигурно доказателство, че виконтът не е тръгнал към Уайфолд Хаус.

Контрабандистите бяха прекосили хълмовете, избирайки един път, по който рядко се мяркаше жива душа. Затова жребецът, който се бе върнал по същия маршрут, воден от инстинкта си, бе останал незабелязан от никого.

Когато го съзря, Роуз избухна в сълзи и Дикън се видя в чудо — нея ли да успокоява, или да се погрижи за коня.

— Милейди излезе права! Виконтът е изпаднал в беда! — завайка се момичето.

Дикън обгърна раменете й и тя се сгуши до него.

— Какво ще правим сега? — проплака Роуз.

— Е, тихо де! — мърмореше успокоително Дикън. — Все ще измисля нещо, ама нека първо да се погрижа за коня.

Роуз заяви, че възнамерява да вземе пощенската кола за Лондон.

— Милейди се нуждае от мене, Дикън. Ще й съобщя, че Джем се е върнал и че тръгваш да търсиш виконта.

Дикън кимна в знак на съгласие, докато разтриваше коня и си подсвиркваше тихо през зъби, както правеше обикновено, когато се занимаваше с животните. Беше му някак по-леко, след като Роуз се хвърли в прегръдките му и заяви, че щом той отива да търси виконта, няма начин да не го намерят. Доверието й го караше да се чувства по-спокоен, макар че сърцето го болеше за Морийн.

Дикън реши, че ако тръгне към Алфристън и остави Джем да върви накъдето поиска, конят ще се насочи по избрания от Жерар път и ще го доведе до някаква, макар и незначителна следа.

За негов късмет, докато минаваха по дървения мост след Алфристън в късния следобед, Джем се спъна за втори път на същата разкована дъска. Добре, че беше светло и бухалите в гората спяха, иначе и Дикън щеше да падне от коня като едното нищо. Когато се поозърна, Дикън забеляза парче червен плат, което висеше на една от гредите току над водата. С разтуптяно от вълнение сърце той слезе от седлото, откачи парчето и позна, че е от собственото му наметало. Внимателно огледа всяка педя от брега. На едно място тръстиките бяха полегнали и опитното му око на човек, израснал сред природата, веднага прецени по наклона на стъблата им, че тялото, което бе оставило тази следа, е било влачено нагоре към брега, а не се е спуснало към водата. „Слава тебе, Господи! Не се е удавил!“ — помисли си той с облекчение.

Досами брега тревата бе изпотъпкана и следите от конски копита личаха добре в калта. Дикън приклекна и подробно ги разгледа. Не след дълго по размера и формата на отпечатъците установи, че тук са били най-малко петима мъже и пет коня.

Вдигна очи и си отбеляза положението на слънцето. „До мръкване остават два часа“ — помисли си той, като присви очи. Разбира се, тези следи може би нямаха нищо общо с падането на Жерар. А че той е паднал — в това Дикън вече не се съмняваше. Здравият разум му подсказваше, че групата ездачи едва ли е спряла край моста случайно. Дикън поне не можа да измисли достатъчно убедителна причина за това. Следователно имаше някаква връзка между тях и изчезването на Жерар.

Дикън още веднъж старателно огледа почвата над брега и усилията му бяха възнаградени — зорките му очи забелязаха късчета овъглен памучен фитил. Палили са някакъв фенер… „Значи тези конници са се стягали да пътуват през нощта“ — заключи той.

По лицето му се разля широка усмивка. Ако някакви контрабандисти бяха помогнали на Жерар, Дикън много скоро щеше да открие къде е той. Е, можеше да отнеме и повече време, но рано или късно щеше да го намери. Всички банди, които действаха в тази част на Съсекс, го познаваха добре. На полицията или на войската те никога нямаше да дадат никаква информация, но Дикън беше свой човек.

Страхуваше се само да не са убили Жерар, ако са се поблазнили от парите му или ако са го сметнали по погрешка за човек на закона. В такъв случай отдавна вече лежи в земята… Но Дикън веднага отхвърли тази мисъл. Успокояваше се, че Жерар е имал възможност да разговаря с тях и им е разказал за контактите си с онези контрабандисти, които му бяха помогнали първо да избяга във Франция, а след това да се върне обратно. Те не биха имали причина да го убиват, щяха да се убедят, че той не е издайник.

Дикън замислено се върна при коня си и го яхна. Не можеше да направи нищо, преди да се стъмни. Тогава щеше да се отправи към хълмовете на Лулингтън, на североизток от Алфристън. Това бе любимото свърталище на контрабандистите.

Отби се в кръчмата, за да обмисли всички тези прелюбопитни събития на чаша бира. Денят преваляше, но неговите приключения едва сега започваха. Да, това беше само началото.

Докато седеше до огромното огнище и зяпаше звездите през широкия прозорец, му се дощя да може по някакъв начин да предаде съобщение на Морийн, да й каже, че ще спази обещанието и няма да намери минута покой, докато не открие мъжа, когото тя толкова много обича.