Клер Лоримър
Морийн (39)

Глава тридесет и осма
1807 — 1808

Фридрих Вилхелм, кралят на Прусия, беше меланхоличен и непостоянен човек. През трите години на войната той се съюзяваше ту с едната, ту с другата от враждуващите страни. Най-после през лятото на 1806 година сключи съюз с коалицията, в която влизаха Англия, Саксония, Русия и Швеция, и даде на Наполеон ултиматум да изведе войските си от територията на Рейнската конфедерация, като го заплаши с война.

Само за шест дни Бонапарт унищожи пруската армия. След победоносните битки при Йена и Ауерщат той подгони руснаците и ги разгроми при Фридланд. Цар Александър бе принуден да сключи унизителен мир и през юли 1807 година бе подписан Тилситският договор.

По силата на този договор Жерар бе освободен заедно с другите пленници от затвора, където бе прекарал почти една година. Николай Курагин, който бе участват в залавянето му, го спаси от сигурна смърт. Отраснал в мизерия, Николай от ранна възраст се бе научил да се бори за живота си и това бе добре дошло, защото иначе никой от престъпните типове в килията не би се поколебал да убие Жерар за коричка от клисавия окалян хляб, който им подхвърляха.

Затворът бе претъпкан с крадци, убийци, просяци. Имаше и невинни като Жерар. Повечето бяха затворени без присъда, нямаха право на посещения и писма. Светът бе забравил за тях. Много често извеждаха част от най-закоравелите престъпници и ги екзекутираха без съд и присъда в двора на затвора, за да освободят място за нови затворници.

Жерар устоя на несгодите на зимата и дългото пътуване към Русия, но само две седмици след като влезе в затвора, се разболя от треска, причинена от замърсената воняща вода, която им даваха да пият. Николай, който изпитваше симпатия и уважение към младия френски виконт, доброволно се самоназначи за негов защитник и болногледач. Едрата му мускулеста фигура и самоувереността му скоро вдъхнаха респект у съкилийниците им. Те бързо разбраха, че ще е по-добре да не закачат двамата новодошли. Николай бе извънредно силен, можеше с една ръка да извие врата на всеки, а и държанието му подсказваше, че като нищо ще го направи, ако бъде принуден.

Само след няколко седмици всички признаваха авторитета му. Цялата тази окаяна сбирщина се страхуваше от него и безпрекословно му се подчиняваше. Дори тъмничарите се държаха по-добре с него и не смееха да го удрят и ритат, както правеха с другите, когато почнеха да им досаждат с молбите си за повече храна.

Един от пазачите, по-разбран, пък и по-умен от другите, се поддаде на влиянието на тази силна личност и дори повярва на историята за Жерар. Когато всички мислеха, че Жерар умира, Николай успя чрез заплахи да издейства от него допълнителни дажби храна.

— Не разбираш ли, че той е аристократ, идиот такъв! — развика се Николай, без да го е грижа, че не проявява нужното уважение към тъмничаря. — Не си ли чувал, че тия хора имат роднини във всички страни? Слушай какво ти казвам, този тук има в Петербург чичо, дето е приближен на великия княз, а самият той е женен за дъщерята на принца на Неапол. Да не мислиш, че ще ви погалят по главите, като разберат, че сте го оставили да умре? Виконтът се нуждае от лекарства, одеяла и топла супа. Ако му осигуриш тия работи, дори и да умре, ще мога да кажа на високоблагородните му роднини, че ти, Лев Петровски, си направил всичко, което е зависело от тебе!…

Полека-лека той успя да убеди тъмничаря, че е по-добре за него да рискува и тайно да внесе в килията онова, от което се нуждаеше болният. Увери го, че допълнителната дажба няма да предизвика размирици сред другите затворници. Той бдеше неотклонно над трескавия Жерар, наливаше с лъжица топла супа в устата му. С един удар просваше на заледения под всеки, който се приближеше до него. Въпреки че гладът измъчваше и него, не се докосна до храната, която носеше тъмничарят. Пазеше я, доколкото можеше, и насила караше болния да яде.

Когато най-после Жерар започна да оздравява, знаеше, че дължи живота си на Николай.

— Ако някога се измъкнем оттук, ще намеря начин да ти се отблагодаря — обеща той.

— Не бой се, ще се измъкнем! — изръмжа в отговор руснакът.

— Колкото до отплатата, ако наистина мислиш, че я заслужавам, вземи ме за твой слуга. Обещавам да ти бъда верен. До гуша ми дойде този войниклък. Хубаво ще е да служа на човек като тебе.

Жерар бе едновременно изненадан и благодарен. Увери Николай, че ако някога се измъкнат, непременно ще го вземе на служба при себе си. Преди това обаче трябваше да намерят начин да излязат на свобода.

Успяха да подкупят тъмничаря едва след няколко месеца. Лев Петровски даде ухо на заплахите и обещанията за богато възнаграждение и им намери мастило и хартия. Беше му интересно да види с очите си как Жерар пише, защото самият той бе неграмотен. Поиска да знае до кого е писмото.

— До френския посланик — отговори Жерар.

Лев Петровски се изплю на пода и му върна писмото.

— Не знаете ли, че войната с Наполеон още не е свършила? Ако предам писмото на французин, ще ме обесят като шпионин!

Жерар бе зажаднял за новини през трите месеца, прекарани в затвора, и го отрупа с въпроси. Човекът не знаеше почти нищо за онова, което става по света, но все пак му съобщи, че след поражението кралят на Прусия потърсил убежище в Русия, а Наполеон възкачил брат си Жозеф на престола на Неапол и Сицилия.

Сега императорът гледал към Турция, руснаците трупали огромни сили на границата на Украйна.

— Ще стои на прага, но няма да посмее повече да стъпи на наша територия! — хвалеше се Лев. — Колкото до това — и той презрително посочи с глава писмото, — със същия успех можете да го пратите на луната!

Той им остави перото и мастилото, но тъй като не разполагаха с повече хартия, Жерар не можа да напише друго писмо. Лев Петровски за нищо на света не искаше да поеме толкова голям риск.

Използваха мастилото, за да отбелязват на стената с чертички изминаващите дни. А те се точеха бавно. Жерар възстановяваше силите си и постепенно спечели авторитет сред затворниците. Малко по малко успя да ги накара да се държат по-човешки един към друг. Поизчистиха килията, доколкото това бе възможно без вода. Започнаха война с плъховете и другите паразити, като всеки ден този, който бе унищожил най-много от тях, получаваше паница супа и допълнително парче хляб. Часовете за раздаване на храна вече не бяха жестоки битки, при които силните вземаха дажбата на по-слабите. Жерар и Николай контролираха раздаването на храната и скоро затворниците престанаха да роптаят срещу това, защото виждаха, че се дели по равно, повече храна получаваха само болните. Отнасяха се с уважение към мъртъвците и въпреки че както и по-рано жалките им вещи се разпределяха между затворниците, поне не сваляха кръстчетата от вратовете им.

Жерар искаше да ги спаси от ужасната монотонност на окаяното им съществуване и им разказваше разни истории. Вече знаеше руски и се опитваше да научи съкилийниците си на някои френски и английски думи. С писането и четенето не постигна успех, нито имаше книги, нито имаше на какво да пишат. Календарът се водеше редовно и това им позволяваше да спазват всички църковни празници. Кой каквато молитва знаеше, я казваше.

Скоро всички в затвора заговориха за френския пленник и за чудотворното му въздействие върху другарите му по съдба. Слуховете стигнаха до ушите на губернатора, любопитството му се събуди. Тъй като предпочиташе да се ограничава само с писането на безкрайни бюрократични преписки и бягаше като дявол от тамян от неприятната миризма в килиите, той нареди да доведат Жерар при него.

Когато Лев Петровски каза на Жерар да се приведе в малко по-приличен вид за срещата, Николай изпадна в буен възторг.

— Сега ще можеш да му обясниш кой си и още довечера ще бъдем свободни!

Жерар огледа дрипите, в които беше облечен, попипа сплъстените си коси и брада и възрази унило:

— В този вид на̀дали ще успея да го убедя, че съм виконт.

Опасенията му се оправдаха. Губернаторът, армейски полковник в оставка, който бе лишен от всякакво въображение за всичко извън военното дело, го огледа с недоверие. Все пак поиска да чуе разказа му и остана поразен от изискания френски на Жерар. Веднага реши, че той не е войник, а шпионин.

— Докарали са ви в този затвор, облечен като селянин — подозрително каза той. — Ако сте войник, къде е униформата ви?

Жерар търпеливо му разказа премеждията си, откакто бе напуснал Виена. Споменаването на австрийската столица накара полковника да си спомни за позорното поражение на руснаците. В онази битка той бе загубил един от синовете си.

— Вашата история ми звучи твърде невероятно! Всеки руснак воин, който държи на честта си, щеше да ви убие на място! Смърт на французите, така са ме учили мене!

На Жерар вече не му се вярваше, че тази среща ще завърши благоприятно. Вместо да го пуснат на свобода, можеха да го разстрелят, и то веднага.

— Но ако страната ви не се намира в състояние на война с Франция, мосю, вие много лесно бихте могли да установите, че аз наистина съм виконт Дьо Вал и имам чин капитан в нашата армия — отвърна той с достойнство.

— Говорите така, защото не знаете нищо за последните събития — рязко каза полковникът. — След поражението при Фридланд между страните е сключено примирие. Царят и вашият император са на път да подпишат мирен договор в Тилсит.

В сърцето на Жерар трепна надежда.

— В такъв случай моля покорно да предприемете необходимите стъпки, за да установите моята самоличност. Може да остана тук и до края на живота си, но какво ще ви донесе това? А ако изляза на свобода, щом като войната наистина е свършила, знайте, че семейството ми е много влиятелно. Давам ви думата си на благородник, че всичко, което направите за мене, няма да остане незабелязано.

За своя радост той усети, че деликатният намек за възнаграждение накара полковника веднага да промени отношението си.

— Нищо няма да ви струва — добави бързо Жерар — да направите запитвания в съответните институции. Уверявам ви, че когато бъда освободен, ще получите немалки изгоди.

Това обещание звучеше примамливо. Полковникът съвсем не беше богат човек, а през войната именията на съпругата му в Прусия бяха жестоко опустошени. Да, французинът беше прав, наистина не беше трудно да се направи нужната справка за един затворник. Въпреки това той каза сдържано:

— Ще видя какво мога да сторя.

В килията Жерар завари Николай потънал в радостни мечти. Оказа се обаче, че трябва да чакат още цял месец, защото съобщението от Петербург пристигна едва в средата на лятото. Когато Лев Петровски влезе и каза, че щели да го освободят, Жерар бе загубил вече всякаква надежда.

При втората им среща полковникът направо се разтопи от любезност. Заведе го в собствената си квартира и му даде възможност да се изкъпе и избръсне. Предложи му дори един от своите костюми.

Когато Жерар настоя да бъде освободен и Николай, за да може да пътува с прислуга, както подобава на титлата му, полковникът веднага се съгласи.

— Но, разбира се, драги виконте! — каза той с мазен глас. Държанието му беше станало отвратително раболепно, откакто разбра, че затворникът е истински аристократ. Извиняваше се безспирно за щяло и нещяло, даде на Жерар кесия с достатъчно злато, за да си купи кон и да посрещне разходите си по време на пътуването.

— Ако желаете, още сега можете да се завърнете във Франция.

Жерар подписа разписката за освобождаването си с горчива усмивка.

— Обещах ви да бъдете възнаграден, ако получа свободата си. Засега мога само да ви благодаря за гостоприемството, полковник, макар че съм потресен от отвратителните условия в поверения ви затвор. Престъпниците, дори главорезите и обирджиите, също са хора, ако позволите да отбележа. У дома, във Франция, не се отнасяме така лошо дори с говедата!

Лицето на полковника почервеня от гняв.

— Във всеки случай не руснаците са измислили варварската практика да гилотинират аристократите. Ако при пристигането си бяхте представили документ, който да удостоверява самоличността ви, нямаше да ви сполети такава тежка участ!

Жерар видя, че е напълно безсмислено да продължава този спор. Все пак домакинът му бе направил всичко, за да уреди излизането му от затвора. Сега, когато вече се намираше на свобода, Жерар нямаше търпение час по-скоро да потегли за дома.

Николай Курагин посрещна вестта за освобождаването си с учудващо спокойствие.

— Знаех си аз, че така ще стане! — каза той, когато двамата с Жерар се отправиха към най-близката странноприемница, за да купят коне. — Още щом ви зърнах, разбрах, че съдбата ми ще е свързана някак си с вашата — добави Николай, изведнъж преминал на „вие“, и се усмихна топло на господаря, който сам си бе избрал. — Е, работите не се развиха точно както си ги мислех, но не съжалявам, нищо че бяхме принудени да прекараме година и половина в тази воняща дупка!

— Аз трябваше да платя твърде висока цена — отвърна Жерар. — Майка ми сигурно вече не е между живите, но въпреки това искам да се върна във Франция. Ще минем през Виена, може би там все още живее една моя много скъпа приятелка. Надявам се да я намеря!

Николай изгледа косо господаря си и попита хитро:

— Това да не е дамата, чието име шепнехте, докато лежахте болен и беряхте душа? Знам, че нямам право да питам, но се надявам, че все още гледате на мене като на приятел.

— Нима може да бъде иначе? — искрено се учуди Жерар. — Николай Курагин, та ти ми спаси живота!

Въпреки че бяха прекарали толкова време заедно в затвора, Николай не знаеше почти нищо за личния живот на Жерар. Истински се изненада, като научи, че младата му жена живее изолирано в един манастир до Компиен и страда от душевно разстройство, причинено от раждането. Жерар все още не знаеше, че принц и принцеса Монте Джиачинто отдавна са прибрали дъщеря си от Франция и са я отвели в Неапол.

Писано му бе да преживее още три големи разочарования — Морийн и Джеймс се бяха завърнали в Англия преди година, майка му бе починала малко преди това, а бедният Жюл не бе намерил сили да я надживее.

Замъкът Буланкур бе заключен, със спуснати капаци на прозорците. Прислужниците отдавна се бяха пръснали. Градинарят, който бе останал в малката къща и се грижеше за имота, не можа да съобщи на Жерар почти нищо. Глуповатият селянин едва след много усилия успя да разбере кой всъщност стои пред него, но така или иначе не знаеше какво е станало с Фаустина.

С натежало сърце Жерар се отправи към Компиен. От игуменката на манастира „Сен Жермен“ научи за съдбата на жена си.

— Малко след смъртта на непрежалимата ви майка пристигнаха родителите на съпругата ви. Виконтесата им съобщила с писмо, че Фаустина е при нас, и ги помолила да се погрижат за нея, тъй като не се надявала да живее дълго, а и се опасявала, че вие сте убит на бойното поле. Миналото лято принцът и принцесата дойдоха и я отведоха в Неапол.

Жерар благодари на игуменката за грижите, положени за Фаустина, и на тръгване дари на манастира щедра сума.

Новината го хвърли в голяма тревога. Знаеше, че на мястото на крал Фердинанд сега на трона на Неаполитанското кралство седи Жозеф, братът на Наполеон. През август миналата година, докато Жерар още чезнеше в затвора, Жозеф Бонапарт бе отменил правата на аристократите и бе раздал феодалните земи на дребните селяни, за да ги обработват. По време на краткия си престой във Виена Жерар бе научил от барон Щерн, че бившият крал е избягал в Сицилия, под крилото на англичаните. Беше твърде вероятно принц Монте Джиачинто също да е потърсил убежище там с бедната Фаустина, след като е бил лишен от именията и богатствата си.

Повече от всичко на света Жерар копнееше да замине направо за Англия, за да се срещне с Морийн. Трябваше да й обясни защо не бе успял да се върне при нея, както беше обещал. Желанието да я види го измъчваше непрестанно и помрачаваше радостта от наскоро възвърнатата свобода.

Ала прощалното писмо на виконтесата до него, предадено му от свещеника, който й бе дал последно причастие, го накара да поеме по друг път.

 

 

„… Бащата на Фаустина бе много разтревожен за бъдещето на родината си. Според него рухването на крехкото примирие между Франция и Неапол било въпрос единствено на време, а когато това стане, кралството неминуемо щяло да падне в ръцете на императора…

Принцът е интелигентен човек, Жерар, и е истински загрижен за безопасността на жена си и на Фаустина при една бъдеща война. Когато се завърнеш, за което ден и нощ се моля Богу, твой пръв дълг е да се увериш, че съпругата ти е на сигурно място и се чувства добре. Бедното дете не показва признаци на подобрение и нашият лекар не дава никакви надежди за изцеление…“

 

 

Останалата част от писмото на майка му бе изпълнена с думи на обич към него. Пишеше, че сега, след като Морийн е изтръгнала признание от барон фон Готфрид, тя ще си отиде в мир от този свят.

 

 

„… Морийн прояви невероятна съобразителност и храброст. Любовта и верността й към тебе са все така силни. Мисля дори, че те обича повече отколкото детето си. Зная, че копнееш да я видиш, но все пак искам да ти напомня, че дългът към съпругата ти винаги трябва да стои пред желанието да бъдеш близо до жената, която обичаш. Вярвам, скъпо мое момче, че ще постъпиш така, както изисква от тебе чувството ти за чест и справедливост…“

 

 

— Тръгваме за Неапол! — мрачно каза той на Николай, който стоеше в очакване. — Веднага щом уредя някои семейни въпроси, ще обмислим как най-бързо да стигнем дотам. Животът на жена ми е в опасност.

Изтощени, Жерар и Николай Курагин със сетни сили се добраха до Неапол след дългия път през Швейцария и Кралство Италия, където Наполеон бе поставил френско правителство във Флоренция и в Рим.

Страната се бе променила много и бе съвсем различна от тази, в която Жерар бе живял преди девет години. Имотите на двеста и тринадесет манастира бяха продадени от Жозеф, за да започне изплащането на националния дълг, а монасите бяха разпръснати. Останали бяха само три големи абатства, в това число и абатството Монте Касино.

Жерар сподели с Николай, че според него много от извършените промени са за добро, особено що се отнася до живота на петте милиона бедняци. По-рано всички богатства били в ръцете на духовенството и няколкото хиляди благородници, които се отнасяли към простолюдието като към животни. Администрацията на Жозеф Бонапарт намираше подкрепа сред населението и трябваше да се признае, че действа наистина ефикасно.

Дворецът Монте Джиачинто бе зает от правителствени служби. Жозеф, сам любител на изкуствата, бе настоял да запазят красивото палацо. На мястото на изящните мебели имаше бюра, шкафове и всичко необходимо за работата на чиновниците, но много от безценните гоблени, килими и украси си стояха непокътнати.

С голяма тревога Жерар научи, че собствениците наистина са избягали в Сицилия. Никой от служителите, с които разговаря, не бе срещал лично семейство Монте Джиачинто и въпреки грижливата проверка на всички документи, не откриха данни за съдбата му.

— Означава ли това, че потегляме за Сицилия? — попита Николай. — Не виждам как ще отидем там, след като островът е в ръцете на англичаните.

Жерар също не знаеше. Те наеха нови коне и пристигнаха в галоп на южния бряг на Неаполския залив. Само двете мили на Месинския проток ги деляха от Сицилия, където Жерар като французин не можеше да стъпи. Но и тук, както в Англия, имаше мъже, готови срещу добро заплащане да те преведат оттатък или да предадат съобщение. За кесия сребърни дукати един млад рибар се съгласи да занесе в Палермо писмо и да изчака за отговор.

Цяла седмица човекът не се обади. Николай реши, че сигурно е избягал с парите, но Жерар, който добре познаваше рибарите, знаеше, че той никога не би напуснал семейството си и селцето, в което се е родил.

Виконтът се оказа прав. Ала новините, получени направо от двора в Палермо, бяха ужасяващи. Каретата на принц Монте Джиачинто, в която той и съпругата му придружавали дъщеря си до един манастир в планините, била нападната от разбойници. Всички, включително охраната от карабинери, били ограбени и убити.

Жерар беше потресен. Ужасът на разигралата се трагедия не му даваше мира и той непрекъснато повтаряше на Николай:

— Жена ми беше толкова боязливо и крехко създание! Не мога да понеса мисълта за грозната й смърт. Дано само да не са я мъчили!…

Николай нямаше сили да отговори, защото познаваше добре разбойниците и подозираше, че преди да убият жертвите си, те сигурно са посегнали на честта на жените. Но все пак се опита да успокои Жерар:

— Поне сега е на небето, където никакво зло не може да я сполети…

В желанието си да намали скръбта му той изказа предположението, че поради заболяването си Фаустина може дори да не е разбрала какво става.

— През последните две години загубих дете, майка и съпруга, а и най-верния от слугите на семейството, стария Жюл! — с горчиви сълзи плачеше Жерар. — Господи, няма ли най-сетне да сложиш край на това?

— Но все пак ви остава онази английска дама, която търсихме във Виена — подсети го Николай. — Нали баронът ви каза, че била жива и здрава и благополучно се завърнала в Англия?

За първи път от много време насам, потънал в скръб и тревоги, Жерар бе забравил за Морийн. Николай бе прав! Слава Богу, жената, която обичаше най-много от всичко на света, беше жива и се грижеше за малката му дъщеря.

— Отиваме в Англия, за да я намерим! Приготви конете, Николай! Ще тръгнем още днес.

Единствено Морийн можеше да го излекува от кошмарите, които го връхлитаха нощем. В тях му се явяваше окървавеното тяло на малката Фаустина, проснато посред прашен планински път някъде в Сицилия. Виждаше се как броди безспир и все не успява да открие гроба й.