Клер Лоримър
Морийн (47)

Глава четиридесет и шеста

Жерар все още беше много слаб. Не можеше да става и почти през цялото време спеше в голямото легло с балдахин. Будеше се само когато някой от слугите влизаше в стаята или когато няколко пъти графиня Хелга фон Хайсен идваше да го види.

В началото той дори не се питаше откъде се беше взела тази красива петдесетгодишна жена, която нежно се грижеше за него.

Когато силите му се повъзстановиха, той можа да осмисли случилото се през трите седмици, откакто Николай го беше докарал във Вилно полумъртъв на гърба на коня. Жерар разбра, че дължи живота си на изобретателността на своя верен слуга. Въпреки че успели да се доберат до Вилно, Николай си давал сметка, че все още не са в безопасност. Руската армия била близо и той знаел, че когато влезе в града, и двамата с Жерар ще бъдат взети в плен. Френските войници, които имали сили да продължат отстъплението, отдавна били напуснали града и от тях не можело да се очаква никаква помощ. Двамата умирали от глад, нямали пукната пара, а и Жерар бил много болен.

Николай решил да не остават във Вилно. Един от братята му работел от дълги години като лесничей в имението на граф Бенигсен, само на няколко мили от града. Със сетни сили Николай домъкнал виконта в Закрет.

Брът му Андрей ги посрещнал топло и бил готов да скрие Жерар в своята скромна къщурка, но му дал по-добър съвет.

— На страната на русите се бият много емигрирали френски благородници — казал той, докато слагал пред изгладнелия Николай паница с варено заешко месо. — Ако скриете, че виконтът е офицер от армията на Наполеон, той без затруднение ще получи подслон във вилата. Както разбрах от прислугата, граф Бенигсен е пратен от генерал Кутузов в Калуга, но в имението е любовницата му и чака завръщането му от бойното поле. Тя е австрийска графиня, но казват, че била добра жена и сигурно ще се погрижи за виконта. Според мене той спешно се нуждае от лекар!

Жерар още не можеше да се нарадва на щастливото стечение на обстоятелствата, което бе довело Хелга в това отдалечено място. По-късно тя му разказа, че живеела с графа от шест години. Когато се запознала с него, той бил генерал от руската армия и участвал във войната срещу Полша. По това време графинята живеела в Пултуск и когато през 1806 година французите разгромили руснаците, генерал Бенигсен я отвел със себе си в своето имение.

— Оттогава живея тук. Графът е мил човек и се грижи добре за мене. Не вярвах, че някога ще те видя отново, мили Жерар! — добави тя и леко отмахна няколко къдрици, залепнали за горещото му потно чело.

Графинята не му позволи да й разкаже всичко, което се беше случило през петнадесетте години, изминали от последната им среща.

— Слугата ти ми разказа някои неща, а и не искам да се изморяваш. Но признавам, много съм изненадана, че ти, който се би така храбро на страната на емигрантите срещу революцията, сега си преминал на служба при Наполеон.

— Тогава се борех за моя крал — обясни Жерар, — но когато видях, че каузата на роялистите е обречена, реших, че съм длъжен да помогна на Франция. Освен това съм лично задължен на императора за освобождаването на майка ми от затвора и за връщането на земите ни в Компиен.

Не само болестта и изтощението от трите години война бяха довели Жерар до пълно безразличие към живота. Дори нежните настоявания на Хелга да положи повече усилия, за да се възстанови, не можеха да го изтръгнат от обзелата го апатия. Надеждата, че някога ще види Морийн, която го беше крепила досега, рухна окончателно.

От деня, в който я видя за последен път и й обещаваше тържествено, че ще се върне при нея след пътуването си до Компиен, бяха изминали седем години. Седем години! Жерар не можеше да повярва, че не беше намерил възможност да я види толкова дълго. Някак все не успяваше да стигне до нея. Задължението да посети болната си съпруга го беше отвело в Неапол, а след това против волята си беше принуден да участва в завоюването на Испания и Португалия. Когато се завърна във Франция, Наполеон му заповяда да участва в подготовката на плановете за нахлуване в Русия. Ето че сега французите бяха разгромени, а Наполеон се беше върнал в Париж, без да може да се похвали с нищо, освен със загубата на половин милион войници. Победоносният руски император се намирал във Вилно, където пленените французи умирали с хиляди.

„Аз оцелях — помисли си Жерар, — но сам не зная за какво живея.“ Не можеше да се надява, че Морийн продължава да го обича и все още иска да сподели живота му. Сигурно отдавна се беше примирила да бъде омъжена за Джеймс Петигрю и може би дори имаше деца от него. Дъщеря му Тамариск беше навършила четиринадесет години и сигурно скоро щеше да се превърне в млада жена. Когато той за първи път срещна Морийн, тя беше дори по-малка. Обзе го отчаяние при мисълта, че безвъзвратно е пропуснал детството на дъщеря си, че е пропилял своята младост.

Хелга фон Хайсен почувства унинието на Жерар и помоли Николай да говори с него и по някакъв начин да възвърне волята му за живот. Двамата стояха пред стаята на болния и по разтревоженото лице на мъжа графинята разбра, че той обича господаря си.

— Ако не му внушим, че трябва да се пребори — настойчиво говореше тя на разтреперания от вълнение Николай, — докторът твърди, че просто няма да оживее.

Преди обаче Николай да изпълни молбата й, откъм долния етаж се чу шум.

— Може би граф Бенигсен се връща у дома! — извика Хелга и се наведе над перилата на стълбището. Видя как един слуга се опитва да затвори вратата и с цялата си тежест се бори срещу свирепата сила на вятъра, който беше успял да навее сняг по килимите на пода.

Графинята не познаваше двамата новодошли, които подаваха подплатените си с кожа наметала на чакащия лакей. Единият беше едър широкоплещест мъж със странна морковочервена коса, а до него стоеше стройна красива жена на не повече от тридесет години със зачервено от студа лице.

Николай обаче веднага разбра коя е тя. Макар да не я беше виждал никога, господарят му я беше описвал толкова пъти, че би я познал дори и ако не беше видял пръстена с герба на Дьо Вал на протегнатата й към огъня ръка.

— Според мен това е дамата от Англия, в която господарят е влюбен, а човекът, който я придружава, е прислужникът й Дикън.

Хелга фон Хайсен бавно се спусна по стълбите. Морийн направи реверанс пред нея и попита:

— Графиня Бенигсен?

Хелга отрицателно поклати глава.

— Аз съм графиня Хелга фон Хайсен. Граф Бенигсен отсъства от къщи. Мога ли да узная вашето име?

Морийн се представи със свито от напрежение гърло:

— Дойдох да потърся виконт Дьо Вал, защото бях уведомена, че се намира в този дом.

— Правилно са ви казали! — любезно отвърна Хелга. Беше сигурна, че вижда пред себе си любимата на Жерар, а по нетърпението й да го види разбра колко много го обича тя. Графинята се опасяваше, че появата на младата жена ще бъде твърде голяма изненада за изтощения от болестта Жерар и сложи ръка на рамото й, за да я възпре.

— Преди да ви отведа при него, бих ви помолила да ме придружите в салона, за да ви подготвя за тази среща. Може би не знаете, че виконтът все още не се е възстановил от тежко боледуване.

Морийн потисна нетърпението си да й зададе въпросите, които напираха на устните й, и изчака мълчаливо, макар и неспокойно, да поднесат чая. Когато двете останаха сами, графинята изостави официалния тон и се обърна към Морийн като към стара приятелка. Майчинската топлота в държанието на тази закръглена, отрупана с бижута жена, много напомняше на Морийн за Клариса.

— Сигурна съм, че след като ви види и разбере, че сте дошли чак дотук, само за да бъдете с него, той ще се възстанови много бързо. Предполагам, че сега най-много от всичко на света бихте искали да го изненадате, но мисля, че все пак ще е по-добре аз да му съобщя радостната вест. Нали ме разбирате, скъпа? Не мога да го подлагам на твърде голямо изпитание.

— Готова съм да направя всичко, стига да е за негово добро! — извика Морийн, като скочи на крака и се заразхожда из стаята. — Само ви моля да побързате, мадам! Ако знаете колко дълго чакам този миг!

Очите й горяха трескаво на поруменялото лице. „Сега изглежда на не повече от двадесет години“ — помисли графинята, поразвеселена от нейната красота. Сега разбираше защо Жерар никога не беше могъл да я забрави.

— Хрумна ми чудесна идея! — извика Морийн и разкопча златната верижка на врата си. — Дайте му този медальон, мадам! Той ще го познае веднага. Когато ви попита откъде го имате, кажете му, че съм ви го дала аз. Така той постепенно ще разбере, че съм тук.

— Точно така ще направя, мила! — каза графинята. Взе медальона от ръката й и бързо излезе от салона.

Морийн се оказа права. Веднага щом Хелга постави медальона в ръката на Жерар, зачервеното му от треската лице пребледня силно.

— Не ме измъчвай, кажи ми откъде го имаш! — с дрезгав глас промълви той и притисна медальона към сърцето си. Графинята видя, че по хлътналите му бузи се стичат сълзи.

— Не се натъжавай, Жерар! — побърза да каже тя. — Имам добри вести за теб и ще ти съобщя най-хубавата новина на света!

Жерар се опита да се надигне, но все още беше твърде слаб. Протегна умолително ръце към нея.

— Да не би да имаш известие… от Морийн? — прошепна тихо той.

— Тя е жива и здрава, но много се тревожи за тебе — кимна неопределено графинята. — Ако обещаеш да не се вълнуваш прекалено много, ще ти разкрия и още нещо… Морийн е тук, в Закрет!

Жерар немощно се опита да се подпре на ръце и извика със слаб глас:

— Помогни ми, моля те, помогни ми да стана от това легло! Трябва да отида при нея! Къде е тя, Хелга? Къде мога да я намеря?

Графинята нежно постави ръка на гърдите му и го накара да легне отново.

— Не се вълнувай, Жерар! Твоята храбра и красива Морийн е в този дом и чака да я повикам, за да дойде веднага при тебе.

Жерар въздъхна пресекливо:

— Ето, че смъртта приближава! — прошепна той на себе си. — Съзнанието ми се замъглява и бълнувам. Хелга, моля те, кажи ми, че това не е халюцинация! Кажи ми, че си тук до мене в стаята и наистина изрече тези думи. Закълни се в Бога, че това е истина!

— Заклевам се в името Господне! — развълнувано каза тя и се наведе да го целуне по бузата със сълзи на очи. — А сега, приятелю, позволи ми да се погрижа за тебе! Нали не искаш Морийн да те види така? Хайде, нека ти помогна да се изправиш!

Като по чудо Жерар усети, че силите му се възвръщат. Подпирайки се на ръката на Хелга, той успя да се надигне, докато тя нагласи възглавниците, така че да седне в леглото.

— Браво! — похвали го Хелга, докато оправяше завивките му. — Сега вече мога да съобщя на Морийн, че си готов да я посрещнеш!

Стори му се, че измина цяла вечност, докато вратата се отвори и Морийн застана на прага. Тя безмълвно се приближи до леглото му. В този миг от големия боров пън, който пламтеше в камината, се вдигна сноп искри, който озари лицето й с топла светлина. Жерар си помисли, че никога досега не я беше виждал толкова красива и омайна.

Внезапен порив на вятъра запрати гъста пелена от сняг към стъклото на прозореца. Някъде далеч в гората се надигна зловещ вълчи вой, а долу пред входа подвикваше конярят, който беше отишъл да се погрижи за конете, впрегнати в шейната на Морийн.

Нито тя, нито той обаче чуха нещо. Бяха изцяло погълнати един от друг. Тя направи още една крачка, коленичи до леглото и опря буза върху бледата му отслабнала ръка.

— Не се надявах, че някога ще те видя отново! — тихо промълви Жерар. — Морийн, единствена моя любов!

Той усети върху ръката си горещите й сълзи, но когато тя вдигна лице към него, очите й искряха от щастие.

— Жерар, любими мой! Бях сигурна, че ще те намеря. Колко си отслабнал и пребледнял! Графинята ми каза, че си болен, но сега трябва час по-скоро да оздравееш! Бързай, Жерар, бързай, любими, за да се завърнем заедно в Англия!

Забравила сълзите си, тя се надигна с грейнало от възбуда лице и го притисна силно към себе си.

— Вече нищо не може да застане между нас! — горещо извика Морийн. — Ти, разбира се, не знаеш, че бедният Джеймс почина преди няколко години и сега мога да се омъжа за тебе. Само оздравявай и веднага ще се махнем оттук! Ти не си пленник! Императорът лично те повери на грижите ми! Разбираш ли това, мили? Ще потеглим за Англия веднага щом бъдеш в състояние да пътуваш.

— Разбирам, любов моя! — нежно й се усмихна той. Жизнеността, която се излъчваше от нея, сякаш вливаше нови сили в отслабналото му тяло. Душата ми прелива от щастие при мисълта за бъдещето, което ни очаква, но сега не искам да мисля за това. Стига ми, че си близо до мене, че мога да те целуна, че мога да погаля косите ти и да допра лице до твоето. Само ако знаеш колко те обичам! Още не мога да повярвам, че се случват подобни чудеса. Кажи ми как стана така, че съдбата те изпрати чак тук, в Закрет, където и аз попаднах случайно?

Б очите на Морийн проблясна палава искрица.

— Не е чудо, глупчо, защото този път аз сама завъртях колелото на съдбата. Когато научих от писмото на маркиз Дьо Жеридон, че си потеглил с армията на Наполеон за Русия, едва не припаднах от радост, защото най-после знаех със сигурност, че си жив. Почти бях загубила надежда! Оттук нататък беше лесно. Колкото и огромна да е Европа, успях да намеря Великата армия, а после оставаше само да открия и тебе. Не съдбата, а любовта ме доведе в Русия!

Жерар беше толкова трогнат, че не можа да промълви дума и мълчаливо я притегли към себе си.

— Няма мъж, който да заслужава такава вярна и храбра любов, а аз съм най-недостойният от всички. Ако знаеш каква болка изпитвам за годините, които пропиляхме по моя вина! Трябваше да намеря достатъчно твърдост и да се оженя за тебе в мига, в който се влюбихме! Беше преди шестнадесет години, любов моя! Аз погубих шестнадесет години от живота ни!

— Винаги ще те обичам, Жерар! — простичко каза Морийн. — Не се измъчвай. Ако се бяхме оженили толкова млади, може би нямаше да оценим какво богатство е нашата любов. Сега вече и двамата знаем, че не можем един без друг. Повярвай ми, дори и когато така детински се гневях, че съдбата те отнема от мене, аз разбирах твоя дълг към семейството ти.

Малко по малко тя го убеди да й разкаже всичките си премеждия след раздялата им във Виена. Когато Жерар завърши разказа си, Морийн каза с въздишка:

— Толкова пъти си бил на косъм от смъртта, но Господ те запази и трябва да му благодарим за това!

— Така е, невидимата му ръка стори това чудо. Да беше жива майка ми, за да сподели нашето щастие!

— Тя ще научи за него, там горе, на небето! Навремето тя единствена разбра колко много те обичах!

— Обичах ли? — повтори с усмивка Жерар.

Както и очакваше, Морийн го прегърна и се притисна към него.

— Обичам те сега и завинаги, любими мой! — извика тя. — Нима не ти го доказах?

Мислите на Жерар се върнаха назад през годините. Наистина, нито веднъж досега не се беше колебала в любовта си към него. С нея, толкова храбра и неустрашима, толкова красива, той знаеше, че е най-щастливият мъж на този свят.