Клер Лоримър
Морийн (27)

Глава двадесет и шеста
1799

Въпреки че сър Джон изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи удар от гняв, Клариса не можа да сдържи усмивката си, когато той захвърли писмото чак в другия край на стаята и изрева:

— Това момиче е полудяло! Не допусках, че съвсем си е изгубила ума и не разбира какви опасности крие едно такова начинание! Можеш ли да си представиш? Ние сме във война с Франция, а тя говори за пътуването си така, сякаш отива на разходка в Брайтън! Никога няма да го позволя! Ще я лиша от наследство и ще се откажа от нея!

Клариса постави успокоително ръце на раменете му и почти насила го накара да седне в любимото си кресло.

— Скъпи Джон, успокой се, моля те! — нежно му заговори тя, докато с едната си ръка галеше посивялата му коса, а с другата притискаше рамото му. — Първо, от писмото й става ясно, че тя вече е потеглила за Франция. И мисля, че разбираш не по-зле от мене защо не е поискала разрешението ти. Колкото до това, дали е полудяла, бих ти възразила, че тя просто постъпва като влюбена жена, макар да не отричам, че Морийн наистина е доста твърдоглава. Но готовността й да се изложи на какви ли не опасности, само и само за да се срещне с Жерар, й прави чест.

Тихият глас и ласките на Клариса скоро доведоха до желания ефект. Гъстата червенина, предизвикана от гнева, постепенно се отдръпна от лицето му и то възвърна нормалния си цвят. Когато заговори, тонът му, макар и все още раздразнен, бе много по-умерен:

— Не е прилично една млада дама да преследва така любовника си из цяла Европа! Държи се, сякаш е мъж, а не жена…

Устните на Клариса потрепнаха, готови да се разтегнат в усмивка.

— Но нали ти самият, скъпи Джон, я отгледа така, сякаш не ти е дъщеря, а син! Именно ти настояваше винаги да се смята за равна на мъжете, а сега протестираш. Ако ми разрешиш да ти припомня, ти всъщност никога не призна официално, че си неин баща.

Сър Джон се намръщи, потърка брадата си и отвърна с въздишка:

— Знаеш много добре, че не можех да го направя, пък и да можех, това едва ли щеше да изиграе някаква роля в живота й.

— Нямаш право да говориш така, Джон — възрази Клариса. — За Морийн бе голям удар да открие, че произходът й я прави неприемлива за обществото и най-вече за Жерар. Гордостта й бе наранена и ако искаш да бъдеш честен пред себе си, трябва да признаеш, че именно това я тласна към женитбата с Джилбърт.

— Да, но този брак беше много сполучливо решение за нея! — убедено заяви сър Джон. — Сега не само има титла, но е и богата вдовица, при това само на деветнадесет години. Може да се омъжи за когото си поиска.

Клариса въздъхна.

— Много добре знаеш, че не е точно така. Не е ясно дали Жерар е жив, а той е единственият, за когото тя би се омъжила. Независимо дали ти харесва или не, скъпи, тези двама души се обичат истински.

— Обичали се! — повтори сър Джон с насмешка. — Ще благоволиш ли да ми кажеш какво толкова означава любовта в света, в който живеем?

— Ти ли ми задаваш този въпрос?! Добре, ще ти отговоря. За една жена това е всичко на света. Да, да, ти си моят живот, Джон, и досега вярвах, че аз също съм най-важното нещо за тебе.

Чертите на сър Джон се смекчиха и той я притегли към себе си.

— Прости ми, Клари! — каза той. — Не исках да кажа това. Ти, разбира се, си напълно права. През всичките тези месеци в Ирландия непрекъснато мислех за тебе. Наистина, докато не се разделихме, не разбирах колко си ми нужна. Ти ме дари с най-прекрасните мигове в моя живот и аз наистина те обичам, любов моя!

Сълзи бликнаха в очите на Клариса. Тя притвори клепачи, за да ги скрие, защото той се наведе да я целуне. Сър Джон така и нямаше никога да разбере, че именно тези редки моменти на обич бяха нейното единствено възнаграждение за безграничната й преданост, за това, че бе пожертвала живота си за него.

— Самата аз не бих имала куража на Морийн, дори и ако бях на нейните години, да прекося Ламанша, за да те търся — каза тихо Клариса. — Би ми се искало да го направя, но след като виждам, че не мога, не намирам и сили да осъдя Морийн. Напротив, възхищавам й се, както би трябвало да сториш и ти, Джон. Тя доказа, че е твоя дъщеря!

— Добре поне, че е била достатъчно разумна да вземе Дикън със себе си — отвърна вече по-кротко сър Джон. — Когато ви посетих в имението, наистина бях поразен от неговата преданост към нея. Той по-скоро би умрял, отколкото да я остави в беда. — Сър Джон замълча за миг и после добави: — Въпреки това, Клари, аз продължавам да съм много притеснен. Толкова страшни неща могат да се случат на едно момиче. Та тя роди едва преди три месеца, дори не е възстановила силите си. Истинска лудост е да предприема това опасно пътуване. Няма да намеря нито миг покой, докато не се върне невредима у дома.

— Така е, аз също споделям опасенията ти, Джон — съгласи се Клариса. — Но какво можем да направим? Детето ще се чувства прекрасно във фермата с Роуз и мисис Сейл. Морийн е помолила малката Пати да ми пише веднъж седмично как е бебето. А ние двамата с тебе не можем да сторим нищо, за да помогнем на Морийн.

— Така ли? Ами Бар Хаус и уреждането на делата на Джилбърт? — възрази й сър Джон. — Разбира се, аз ще се заема с адвокатите вместо Морийн, но има опасност братовчедът, когото бедният Джилбърт толкова ненавиждаше, да заграби всичко, онзи де, помниш го… Кларънс Бар. Жалко, че Джилбърт не можа да направи един син.

Клариса замълча. След като знаеше истината, тя смяташе, че е по-справедливо титлата и богатството да идат в ръцете на братовчеда. Не би било честно детето на Жерар дьо Вал да наследи нещо, което не му се полагаше по право. Морийн и малката Тамариск бяха щедро осигурени и можеха не само да бъдат спокойни за прехраната си, но и да си позволят всякакъв разкош. Колкото до това, че Бар Хаус щяла да премине в други ръце, Клариса знаеше, че Морийн няма да тъгува за къщата, която никога не бе чувствала своя, както имението в Съсекс например. Ако пък по някакво чудо се окажеше, че Жерар е жив и е в Компиен, Морийн сигурно щеше да отиде да живее в замъка Буланкур.

Същата мисъл даваше сили на Морийн, докато тя и Дикън се бореха с несгодите по пътя към Компиен.

Контрабандистите в Съсекс с готовност им помогнаха и никой не забеляза, че тя е момиче, когато на кораба се представи като Едуард, по-малкия брат на Дикън. Разбира се, не мина без трудности. Докато чакаха да се качат на кораба, за да прекосят Ламанша, в кръчмата на пристанището Морийн не можа да се справи с огромните халби бира, които непрекъснато побутваха към нея през масата. Слава Богу, Дикън успя да замаже положението, като непрестанно отправяше гневни погледи към своето мнимо братче.

— Такъв си е той, слабоват и хърбав. Никога не бих го взел с мене, ама много му сече акълът, пък е и начетен, нищо че още е като пиле с жълто по човката.

Дикън и Морийн пристигнаха в Бексхил. От това пристанище ежедневниците и пощата редовно биваха отправяни за Франция и собствениците на лодки открито пресрещаха едномачтовите френски платноходки. Дикън лесно уреди да бъдат закарани до Дюнкерк, като, разбира се, плати немалка сума, която Морийн бе осигурила предварително.

След по-малко от седмица стъпиха на френския бряг и спряха в първата странноприемница, която се изпречи на пътя им.

Още преди това Дикън бе купил френски дрехи и за двамата. Бяха решили за тази част от пътуването Морийн да бъде предрешена като млад чиновник, току-що пристигнал от Белгия, а Дикън да играе ролята на негов прислужник — слабите му познания по френски не му позволяваха да мине за истински французин. Съдържателят ги прие, без да се усъмни в нищо. Оставаше само Дикън да купи два подходящи коня, за да могат да продължат пътя си. Докато го чакаше в странноприемницата, Морийн бе изненадана от рота френски войници, които поискаха да видят документите й.

— Не мога да ви ги покажа — спокойно отговори тя на офицера, който я разпитваше, — защото останаха у слугата ми. Той ще се върне всеки момент и тогава веднага ще установите не само моята, но и неговата самоличност.

Морийн хладнокръвно посрещна подозрителния поглед на офицера. Този чиновник му се виждаше прекалено млад за представител на търговска къща. Такъв един голобрад… направо женствен!… Дори гласът му бе тъничък и креслив. Единствено твърдият му поглед и спокойната самоувереност разколебаха офицера. Младежът явно не бе извършил нищо нередно. Едва ли можеше да е враг на Конвента, изглеждаше твърде млад, за да бъде шпионин. Въпреки всичко полицейският му нюх го караше да бъде нащрек.

— Ще приемете ли чаша вино, докато чакаме слугата ми? — попита Морийн с невъзмутимо спокойствие. — Казаха ми, че избата на стопанина е превъзходна.

Офицерът имаше други задължения и отклони поканата.

— Ще се върна преди залез слънце, тогава ще ми покажете документите си, а и с удоволствие ще изпия бутилка вино с вас.

Когато французинът подкара коня си в галоп през ливадата, Морийн въздъхна с облекчение. Надяваше се Дикън да се върне скоро с конете. Колкото по-бързо се отдалечеха от войниците, толкова по-добре.

Като разбра за тази непредвидена среща, Дикън реши никога вече да не оставя Морийн сама. Мисълта, че войниците могат да я арестуват и да я отведат някъде, където той няма да може да я защити, го влудяваше. Ако се стигнеше дотам, маскарадът й много скоро щеше да бъде разкрит и тогава Бог да й е на помощ!

За разлика от Дикън Морийн се намираше в чудесно разположение на духа. За нея бе истинско удоволствие да язди дорестата кобила, която той беше купил, и да си мисли как с всеки изминал час се приближава към Компиен и към дома на Жерар. Горещото желание да го види я караше да вярва, че непременно ще го завари там. Тя си възвърна доброто настроение и дори започна да си тананика, като непрекъснато повтаряше на Дикън, че най-после са се впуснали в истинско приключение, за каквото са си мечтали като деца.

Постепенно Дикън също забрави тревогите си. Движеха се бързо, като избягваха главните пътища. Преди мръкване пристигнаха в покрайнините на Арас и спряха да пренощуват в една крайпътна странноприемница. Поднесоха им прясно уловена пъстърва, задушена с масло, чесън и бадеми. Освен това имаше току-що опечен хляб и козе сирене, приготвено от жената на съдържателя. Изядоха всичко, като поляха обилно вечерята с две бутилки вино.

В странноприемницата имаше още един гост, облечен в кожени панталони, каквито носеха ковачите и налбантите. Сивата му коса бе толкова чорлава, като че никога не бе виждала гребен, въпреки че обувките с катарами и дългите до коленете чорапи изглеждаха съвсем прилично. Седеше сам и пиеше бургундско, което непрестанно хвалеше пред съдържателя.

— Лицето му ми е познато — прошепна Морийн на Дикън. — Той е толкова работник, колкото аз съм чиновник! Трябва да поговоря с него.

Дикън се опита да я разубеди, ала любопитството на Морийн бе по-силно от неговата предпазливост. Той с ужас гледаше как тя се приближава до непознатия, но, слава Богу, и този път инстинктът й не я подведе. Когато се взря отблизо в аристократичното му лице, Морийн веднага си спомни кой е. Беше маркиз Дьо Жеридон.

— Струва ми се, че се познаваме, Ваша светлост — каза тя с приглушен глас. — Мога ли да седна на масата ви и да ви се представя? За последен път се видяхме в къщата на барон и баронеса Фон Еберхард…

Непознатият я изгледа предпазливо, след това на лицето му се изписа безкрайна изненада. Щеше да скочи на крака, ако Морийн не бе сложила ръка на рамото му.

— Но моля ви! Аз не съм дама! — възпря го тя с усмивка. — Защо трябва да ставате пред един беден брюкселски чиновник? И така, мога ли да попитам кой сте в момента, Ваша светлост?

Блесналите й засмени очи и закачливата усмивка разсеяха страха на маркиза, който все още не можеше да си спомни името й.

— Аз ви бях представена като протеже на сър Джон — помогна му Морийн. — Може би си спомняте, че само преди година се омъжих за лорд Бар. Мисля, че не сме се виждали след сватбата ми.

— Скъпа лейди Бар! — възкликна маркизът, който сега ясно си припомни всичко. — Разбира се, че не съм ви забравил. Просто в тези дрехи твърде малко приличате на…

— Зная! — прекъсна го със смях Морийн. — Но и вие твърде малко приличате на себе си.

Маркизът се огледа неспокойно и когато видя, че съдържателят е далеч и не може да ги чуе, каза тихо:

— От една година съм във Франция и се боря за каузата на роялистите. Директорията бързо губи популярност, изпратили са спешно послание до Наполеон да се върне в страната, защото положението им е разклатено. Той обаче едва ли ще успее да се промъкне покрай британската флота, която кръстосва Средиземно море. Ако не се завърне, ще имаме шанс да възкачим отново Бурбоните на френския трон… Ами вие, лейди Бар? И вие ли сте тук, за да подкрепите каузата на роялистите?

— Боя се, че моята мисия далеч не е толкова благородна — отвърна Морийн. — Отивам в Компиен, за да посетя виконтеса Дьо Вал. Ако не се лъжа, тя е ваша близка приятелка.

Маркизът бе достатъчно добре възпитан, за да не покаже учудването си. Разбира се, след революцията се бяха случили много странни неща, но не всеки ден можеше да се види английска аристократка, преоблечена като момче, която кръстосва Франция по време на война само за да направи едно светско посещение. Това наистина надминаваше всичко. Дали не е британска шпионка? Ако е така, въпросите му бяха излишни.

— Права сте, наистина познавам Мариан дьо Вал от много години. Не зная кога сте я виждали за последен път, но съм длъжен да ви предупредя, че сега тя е същинска развалина. Годините в затвора съсипаха здравето й, а духът й е съвсем сломен след изчезването на единствения й син, виконт Дьо Вал. Така поне изглеждаше при последната ни среща преди три месеца.

Морийн почувства, че й притъмнява пред очите, но въпреки това събра сили да попита уж само от учтивост:

— Нима синът й Жерар не се е завърнал у дома?

— Виконтесата няма вести от него още откакто той замина за Англия. Тя писа на сър Джон Дейнсфийлд, за да разбере къде е Жерар, но в отговора се казваше, че синът й въобще не е пристигал в Лондон. Самият аз се опасявам, че вероятността младежът да е жив, е много малка. Навярно е загинал при пътуването си до Англия. Или се е удавил в морето, или е бил разстрелян, преди да стъпи на брега. В тези смутни времена всеки аристократ буди подозрение, че е свързан с каузата на роялистите, а ако някой реши, че е враг на народа, го застрелват, без много да се церемонят. Клетата Мариан е загубила всякакво желание за живот, истинска трагедия!

— Поне моите новини ще възвърнат надеждата й! — тихо, но многозначително заяви Морийн. — Жерар дьо Вал наистина беше в Англия. Няма да кажа нищо повече, но се знае, че е паднал от коня си и е получил амнезия. Някакви контрабандисти са го качили на борда на кораба си, а след това насила е бил мобилизиран на една английска фрегата. Имам основание да смятам, че е участвал в египетската кампания на лорд Нелсън.

Маркизът гледаше Морийн с безкрайна изненада.

— Ако думите ви са верни, вие наистина ще й върнете волята за живот. След като съпругът й загина, момчето бе всичко за нея. Моля ви все пак, не вдъхвайте на тази страдалка големи надежди, освен ако не сте напълно сигурна, че те са основателни. Страхувам се, че Мариан просто не би могла да преживее още едно разочарование.

Прекараха останалата част от вечерта в разговори за други неща. Морийн разказа на маркиза за внезапната смърт на съпруга си, за родената си след това дъщеря. От своя страна той попита за семейство Дейнсфийлд, но тя можа само да му съобщи, че нито една от дъщерите на сър Джон още не се е омъжила.

— Струва ми се, че той наистина е изгубил вече надежда да им намери съпрузи. По думите му и двете не се вълнували от тази мисъл и изглеждали напълно доволни от затворения си живот при лейди Дейнсфийлд.

— Да, опасявам се, че горкият Джон не получи от този брак нищо друго, освен една зестра — каза маркизът с въздишка. — По-добре да си беше останал ерген като мене!

Морийн огледа с любопитство събеседника си. Въпреки грубите дрехи личеше, че е хубав мъж. Държанието му бе наистина очарователно. Кой знае колко е бил харесван от жените като млад. Дори и сега, някъде към шестдесетте, той бе твърде представителен. Маркизът сякаш отгатна мълчаливия й въпрос, защото каза с усмивка:

— Разбира се, и аз съм пожелавал да се разделя със свободата си… — При тези думи очите му станаха сериозни и дори малко тъжни. — След като и двамата разкрихме, че изпълняваме тук някаква задача под чуждо име, ще си позволя да ви доверя още една малка тайна, мадам. Някога бях влюбен до уши в Мариан дьо Вал, но тя, уви, обичаше единствено Антоан, най-добрия ми приятел. Когато те се ожениха, завинаги се простих с мисълта за брак. След като не можех да имам жената, която обичах, не исках никоя друга.

Морийн въздъхна.

— Това означава, че наистина сте я обичали много! — каза тя. — Но защо не го направите сега, Ваша светлост? Виконтесата е вдовица. Нима е толкова късно?

Без да отговори на въпроса й, маркизът само кимна и продължи:

— Бракът й с Антоан бе невероятно щастлив, но когато той почина и я остави с едно невръстно момченце, си помислих, че мога да й помогна, като стана неин съпруг и баща на сина й. Тя обаче остана вярна на спомена за Антоан, а малкият Жерар се превърна в смисъл на живота й. Мислеше само за него и за това, как един ден той ще възстанови доброто име на баща си. Предполагам, чували сте за обстоятелствата около смъртта му?

Морийн кимна и маркизът продължи.

— Нито за миг не съм се съмнявал в почтеността му. Познавах го от дете и съм сигурен, че за нищо на света не би си послужил с измама. Изключено е да е играл нечестно. За съжаление никога няма да се намерят доказателства за неговата невинност, освен ако някой от нас, които все още не сме го забравили, не открие мистериозния барон Фон Готфрид. Жерар живееше с мисълта да издири този негодник и майка му постоянно му внушаваше, че е длъжен да стори това, но за жалост дойде революцията…

Докато слушаше разказа на маркиза, Морийн започна да разбира какъв огромен товар е лежал върху още момчешките плещи на Жерар. След преждевременната смърт на любимия си съпруг виконтесата твърде себично бе стоварила върху сина си отговорност, която винаги щеше да тегне над него. Ако тя не бе предрешила така категорично съдбата му, Жерар би могъл свободно да избира своя път в живота. Как ли биха се развили нещата, ако виконтесата бе приела предложението на маркиз Дьо Жеридон, ако бе престанала да живее с призрака на миналото?…

Маркизът трябваше да тръгне с падането на нощта. Отиваше в Лил и предпочиташе да пътува по тъмно. Пожелаха си безопасно пътуване и той набързо написа няколко реда на Мариан дьо Вал. Не подписа писмото и остави плика незапечатан. Не искаше, ако то попадне в чужди ръце, името на Мариан да бъде свързано с неговата нелегална дейност.

Въпреки прекомерната си нервна и физическа умора Морийн няколко часа лежа в постелята си с отворени очи. Терзаеше я мисълта, че няма да завари Жерар в замъка Буланкур, освен ако по чудо не се е завърнал през трите месеца, изминали след посещението на маркиза. Вкопчи се в тази надежда като удавник. Тя я крепеше и на другия ден, когато продължиха пътя си. Морийн не сподели с Дикън опасенията си, че мисията им може да се окаже безплодна.

Пътуваха цели три дни. Дикън настояваше да не бързат и да си почиват при всяка възможност, защото се страхуваше за здравето на Морийн. Налагаше се да търсят околни пътища. Заобиколиха отдалеч Абвил и Амиен, като се стараеха да избират горски пътеки и пусти селски пътища. Нощем спираха в затънтени странноприемници и обясняваха, че са загубили пътя и са твърде уморени да се лутат в тъмнината… Така без премеждия стигнаха до Компиен.

Морийн бе уморена до смърт, но се оживи, когато от върха на хълма пред очите им се разкриха извивките на река Оаз и градът с куполите на трите стари катедрали: „Сен Жермен“, „Сен Антоан“ и „Сен Жак“. По-нататък се простираше тъмната зеленина на Компиенската гора.

— Жерар толкова ми е говорил за родното си място! — каза тя на Дикън. — Сега разбирам защо е така запленен от красотата му. О, Дикън, дано го заварим тук!

Той погледна към черните облаци, които бързо прииждаха от запад, и я предупреди:

— Я хайде да побързаме! Ако искаме да се доберем до замъка, дорде не е почнала бурята!

Досега времето, макар и ветровито, бе благосклонно към двамата пътници. Този път обаче Дикън долавяше с безпогрешния си нюх на човек, израснал сред природата, че се надига буря.

Преминаха моста и навлязоха в града, като на два пъти питаха за верния път. Предпочитаха да спират някое дете, у което нямаше да предизвикат подозрения.

Най-прекият път минавал през гората, но да се пазели от вълците — така им каза последният малчуган. По-безопасно било да я заобиколят, но пък трябвало да яздят три часа повече.

— Малко вероятно е вълците да ни нападнат — реши Морийн. — Глутниците често нападат стадата, но много рядко се нахвърлят върху хора.

При тези думи момчето поклати глава. Сега вълците се били събрали в огромна глутница, миналата седмица разкъсали един дървар… Щом веднъж са надмогнали страха си от хората, хич не се знаело какво ще правят оттук нататък…

— Ще минем през гората! — настоя Морийн. — Ако се разрази буря, ще можем да се скрием под дърветата, а имаме и пистолети. Не вярвам вълците да се осмелят да ни нападнат.

Дикън не изглеждаше толкова уверен. От думите на Морийн знаеше, че гората се простира на тридесет хиляди акра. Трудно щяха да се ориентират в нея сега, след залез слънце. И конете бяха уморени… Морийн обаче не искаше да слуша възраженията му.

Скоро навлязоха в гората. Извилият се вятър брулеше листата над главите им. Мракът се сгъстяваше колкото по-навътре навлизаха. Конете неспокойно наостряха уши, колчем някое животинче прошумоляваше в храсталака. Недалеч от тях се чу зловещ вой на вълк.

Дикън извади пистолетите от кобурите на седлото и подаде единия на Морийн, която също изглеждаше малко изплашена. Цял час яздиха мълчаливо, като се стараеха да се движат все направо. Дикън знаеше, че в гората човек лесно може да се заблуди и да започне да обикаля в кръг. Обраслата с трева пътека едва се забелязваше. Явно по нея рядко минаваше някой. На всичкото отгоре започна и да вали. Скоро ледените струи на дъжда проникнаха през гъстия клонак и наметалата им подгизнаха.

Дикън пришпори конете, но не смееше да препусне в галоп, защото бе тъмно и имаше опасност да загубят пътя. Стори му се, че между дърветата се мяркат сиви сенки, и той неспокойно запъна ударника на пистолета си. Внезапно конят му се изправи на задните си крака. Разнесе се оглушителен изстрел, който накара коня на Морийн да препусне в галоп. Тя трябваше да вложи цялата си сила, за да спре подплашеното животно. Нервите й бяха толкова напрегнати, че когато конят на Дикън се появи на пътеката зад нея, тя извика уплашено. Дикън се ухили, за да вдъхне кураж и на нея, и на себе си.

— Не бой се де! Аз съм!

Морийн изпусна въздишка на облекчение.

След малко гората започна да оредява и между дърветата просветля.

— Излизаме! — извика Морийн. — Гледай, Дикън! Виждаш ли кулите и стените? Към тях води алея с дървета от двете страни. Убедена съм, това е замъкът Буланкур!

В този момент, докато и двамата се взираха напред, три вълка от глутницата, която ги следваше по петите, скочиха върху коня на Дикън. Жребецът изцвили в смъртен ужас, изправи се на задните си крака и събори ездача си на земята. Дикън непредпазливо бе пропуснал да зареди пистолета си след случайния изстрел и беше беззащитен срещу вълците, които се нахвърлиха отгоре му с бясно ръмжене. Конят на Морийн също се подплаши и препусна в галоп. Тя едва успя да накара животното да спре и да се върне назад. Чуваше вълците, но не ги виждаше. Стоеше вцепенена от ужас, неспособна да направи каквото и да било. Дикън лежеше на земята и телата на трите мършави вълка го закриваха от погледа й. Те се сплитаха в някакво кипящо сиво кълбо, челюстите им тракаха зловещо. Морийн бързо възвърна хладнокръвието си, запъна петлето на пистолета и се прицели внимателно в едно от животните. Знаеше, че има опасност да нарани Дикън, ако допусне и най-малката грешка. Дръпна спусъка с нетрепваща ръка.

Стреснат от гърмежа, конят й отново нервно се втурна напред. Морийн едва се задържа на седлото и успя да укроти полудялото животно. За свое огромно облекчение видя, че изстрелът е попаднал в целта. Вълкът лежеше върху гърдите на Дикън, целият в кръв. Другите два звяра избягаха като сенки.

Морийн скочи от седлото и върза коня за едно дърво. Наложи си да се овладее и превъзмогвайки ужаса, бързо изтича към Дикън. Напрегна всички сили и издърпа от него вонящото проскубано животно. Дикън простена. Целият бе облян в кръвта на убития вълк, но и множеството рани по тялото му кървяха обилно. Морийн се надвеси над него. Какво да направи? Няма как да почисти и да превърже раните му. Замъкът е близо, но не може да остави Дикън и да потърси помощ, защото глутницата е наоколо! Тя се наведе над главата му и извика:

— Дикън! Дикън, моля те, трябва да се изправиш! Ако успеем да те качим на коня, по-бързо ще намерим помощ! Дикън! Отговори ми, за Бога!

Той изстена, отвори очи и се опита да вдигне глава. Морийн подхвана раменете му и му помогна да седне. В тялото му не бе останала и капчица сила, а тя не можеше да се справи сама. Огледа се боязливо. Стори й се, че съзира сенки между дърветата. От коня на Дикън нямаше и следа, нейният нервно риеше с копита. Ушите му бяха наострени, в широко отворените му очи се четеше смъртен страх. Вълците бяха наблизо.

— Имаш ли прахан, Дикън? — попита тя. Повтори няколко пъти въпроса, като почти крещеше в ухото му.

Най-сетне той вдигна помътнелите си от болката и от загубата на кръв очи към нея и промълви:

— В творбата на… твойто седло…

Без да губи време, тя събра купчина съчки и с огнивото запали праханта. При първия опит огънят запуши, но бързо изгасна. Но когато за втори път поднесе искрата с треперещи ръце, лумна пламъче и запали няколко сухи съчки. Постепенно пламъкът обхвана и по-дебелите клонки. Морийн се отпусна назад с облекчение. После бързо скочи, насъбра още съчки и ги примъкна към огъня. Сега поне светлината му щеше да държи вълците на разстояние, докато Дикън събере силици да се качи на гърба на коня. Тя зави краката му с наметалото си и потръпна от гледката на разкъсаната му плът. По някакво чудо кървенето на раните му бе намаляло.

Огънят се разгоря и започна да топли. Морийн, която трепереше от студ почти колкото Дикън, се поободри. Хрумна й, че ако успее да загради Дикън с огнен обръч и натрупа достатъчно дърва, той ще бъде в безопасност с двата заредени пистолета, докато тя потърси помощ. Може би така ще спести повече време, отколкото ако изчаква той да възстанови силите си. И без това краката му бяха така разкъсани, че надали би могъл да стои прав, а тя бе твърде слаба, за да го вдигне сама.

Дикън взе да идва на себе си. Когато му обясни плана си, той кимна в знак на съгласие. Тя можеше да препусне в галоп до замъка, който се намираше на не повече от два-три километра.

Въпреки че болката се усилваше, Дикън стискаше зъби и сподавяше стенанията. Усещаше как топлата лепкава кръв се стича по краката му, раните продължаваха да кървят. Без помощ съвсем щеше да отпадне и тогава вече Морийн никога нямаше да може да го вдигне.

Докато тя трупаше около него наръчи дърва и палеше огньовете, той се опита да говори уверено и дори весело. Работата вървеше трудно, защото съчките изгаряха бързо и запасите трябваше да бъдат попълвани непрекъснато. Дикън я посъветва да събира по-дебели клони. Измъчваше се от своята безпомощност, като гледаше как тя мъкне непосилния товар. Уж бе тръгнал да я защитава по пътя, а ето че тя му спаси живота и сега дори рискуваше своя, за да му помогне…

Морийн не искаше да тръгне, докато не се увери, че той разполага с достатъчно дърва край себе си. Някъде съвсем наблизо се изви вълчи вой. И двамата разбираха какво означава това — зверовете, полудели от мириса на кръв и от желанието да заситят глада си, се готвеха за ново нападение.

— Вземи единия пистолет, нямам нужда от два! — настоя Дикън.

Но Морийн отказа. Не поиска да вземе и наметалото си.

— Поддържай огъня! — напомни му тя, преди да потегли. — Само по дима ще мога да се ориентирам къде си. Стискай зъби, Дикън! Обещавам ти, че няма да се бавя!

Конят й не чакаше да бъде пришпорван, искаше да избяга от гората колкото може по-бързо. Морийн препускаше лудо, без да мисли за опасността от надвисналите клони. Само след пет минути тя забеляза насреща си друг ездач, който се приближаваше през поляната.

Възрастният слуга Жюл бе решил да провери какъв е този стълб пушек, дето се издига в гората. Тревожеше се, че някакви хора се навъртат край замъка в такъв късен час. Времената бяха размирни и някой може би отново искаше да причини зло на виконтесата… а и на замъка…

В първия момент Жюл изпита истинско облекчение, като разбра, че огънят е бил запален от този младеж. Но когато научи за нещастието, изпадна в ужас и веднага предложи да помогне.

Морийн не можа да скрие разочарованието си, че човекът, когото срещна, е толкова стар и надали е по-силен от нея. Всъщност нямаше основание да се тревожи. Макар и на шестдесет и осем години, Жюл бе много по-силен от изнежените мъже на неговата възраст, които живееха в градовете. От тежката физическа работа мускулите и костите му бяха заякнали. Докато бързаше задъхан, той я увери, че ще успее да вдигне спътника й, за да го закрепят на седлото. Морийн с радост прие предложението му час по-скоро да заведат пострадалия в замъка.

Когато стигнаха до Дикън, той бе загубил съзнание. Огънят едва тлееше и надали би могъл още дълго да държи на разстояние обикалящите наоколо вълци.

Жюл наистина вдигна съвсем лесно Дикън и го сложи напреко върху седлото на собствения си кон, а Морийн яхна своя. Потеглиха бавно към замъка. Чак сега Жюл се представи на младежа и го попита за името му.

— Всъщност аз не съм мъж — отвърна Морийн с изтощена усмивка. — Казвам се Морийн, лейди Бар, и съм стара приятелка на виконт Дьо Вал. Човекът, когото спасихме с твоя помощ, е прислужникът ми Дикън.

Жюл, който през дългогодишната си служба се бе научил да запазва хладнокръвие в какви ли не ситуации, този път не можа да скрие учудването си.

— Боже Господи — възкликна той, без да откъсва изумените си очи от бледото лице на Морийн. — Идвате от Англия… при това сама? Докато бушува войната?!

— Не беше чак толкова трудно — усмихна се широко тя, — нито пък опасно. Стана страшно само като ни нападнаха вълците. — Тя се поколеба за миг, но зададе въпроса, който пареше на устните й, откакто разбра, че старият човек е прислужник в замъка. — А… виконтът тук ли е? — Гласът й бе тих и напрегнат.

— Уви, не, мадам! — отвърна Жюл. — Не се е прибирал от много време. Не знаем нито къде е, нито дори дали е жив.

Морийн почувства, че всичките й надежди рухват. Напразно бе изминала толкова дълъг път.