Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огнени жени (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mavreen aka Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Niky
Корекция и форматиране
NMereva (2016)

Издание:

Клер Лоримър. Морийн

ИК „Ирис“, София, 1994

ISBN: 954-445-012-7

История

  1. — Добавяне

Глава трета
1789

На тринадесетия си рожден ден момчето бе излязло на лов в Компиенската гора. Носеше под мишница подаръка си — двуцевна ловна пушка с кремъци. Беше правена в Бордо специално за него и то наистина се гордееше с нея. Ложето и прикладът имаха тънки сребърни инкрустации, ударниците също бяха посребрени. Пушката бе показала изумителна точност. Доказателство за това бяха шестте бекаса, заекът и дивата патица, носени от слугата му.

Колкото и удачен да се бе оказал днешният лов, то вече усещаше болката в ръката си и искаше да се върне у дома.

„По-добре е, че младият виконт Жерар дьо Вал се прибира в замъка Буланкур“ — помисли си верният слуга Жюл, докато бавно пресичаха гората на път за вкъщи. Майка му, виконтесата, напоследък се притесняваше всеки път, когато момчето не беше пред очите й. Ако днес не беше рожденият му ден, тя за нищо на света не би му разрешила да напусне замъка.

„Виконтесата винаги може да разчита на мене — не без гордост си помисли Жюл, — особено в тези смутни времена. Тя знае, че без колебание бих пожертвал живота си, за да защитя младия господар.“

Лятото на 1789 година се оказа непоносимо горещо, сякаш за да компенсира лютия студ на изминалата зима. Ако не беше сянката на огромните дъбове, жегата би се оказала твърде тежка дори и за ентусиазирания млад ловец. Прислужникът с любов огледа момчето. По високото му запотено чело бяха полепнали няколко къдрици. Големите му тъмнокафяви очи под необичайно дългите мигли издаваха южняшкото в него, защото майка му беше италианка. Светлата кожа и леко гърбавият нос бяха наследство от баща му, покойния виконт Дьо Вал, при когото Жюл бе прекарал цели петдесет и осем години от живота си.

Предаността на Жюл към семейството бе заложена дълбоко в сърцето му. Той уважаваше и почиташе господарите си не само заради аристократичния им произход, но и заради възвишеното им благородство, заради грижата и вниманието, с които се отнасяха към всеки от подчинените си, до най-обикновения ратай. Жюл знаеше, че твърде малко аристократи проявяват такава човещина към своите служители. Говореше се, че самата кралица е напълно безразлична към страданията на бедните, а кралят бил изцяло под нейно влияние. Не правел нищо, за да облекчи тежкото данъчно бреме, наложено на селяните, и сега те просто измираха от глад.

Жюл премести убития дивеч на другото си рамо и въздъхна тежко. Разпространяваха се страховити слухове, че сред нападателите на Бастилията миналия месец имало жени и деца, въоръжени само с тояги и камъни. Дори старците заставали срещу насочените пушки на швейцарската гвардия, за да защитят с телата си идващите след тях.

Жюл потрепери при мисълта за това, което ставаше в столицата. Кой можеше да каже как ще свърши всичко? Може би с революция? Самата дума го изпълваше с ужас. Любимият му роден Компиен се намираше само на осемдесет и четири километра от Париж, пет часа езда, ако имаш добър кон. Преди две седмици виконтесата изпрати в столицата един слуга, за да се увери, че приятелите й там са живи и здрави. Той така и не се завърна. Никой не знаеше дали е убит, хвърлен в тъмница или още по-страшно — дали не се бе присъединил към бунтовниците.

С внезапно движение виконтът вдигна пушката към рамото си, за да се прицели в една катеричка, и това отвлече Жюл от безрадостните му мисли, но за негова изненада момчето сведе оръжието и каза през смях, макар и малко засрамено:

— Не мога да застрелям едно такова животинче. Погледни я, Жюл! Приседнала е на задните си лапи и е наклонила главичка, сякаш ме пита: „Защо ти трябва да ме убиеш? Какво лошо съм ти сторила?“ Виж, а пък предните приличат досущ на човешки ръце!

Възрастният прислужник не каза нищо. Младият виконт винаги бе проявявал голяма любов към всички птици и животни, и никога не се разделяше с двата шпаньола, взети от прочутия кучкарник в Ноале. Освен тях имаше още цяла менажерия от домашни животни, за която се грижеше специално назначен слуга. Това не му пречеше да бъде страстен ловец, но винаги убиваше жертвите си така, че да не им причинява излишни страдания.

Той в никакъв случай не беше някое мамино синче. Преждевременната смърт на баща му Антоан, покойният виконт Дьо Вал, твърде рано стовари върху плещите му отговорностите на мъжа в семейството. Виконт Дьо Вал загина на дуел, защитавайки честта си от едно несправедливо обвинение в измама при игра на карти. Ужасяващото в този случай бе, че никой от присъстващите в игралния салон, освен най-добрия приятел на виконта, маркиз Дьо Жеридон, не пожела да свидетелства под клетва, за да удостовери невинността на Дьо Вал.

Никой в Компиен и в имението не можеше да допусне, че той би извършил такова нещо. Според всички беше направо немислимо един човек с безупречна репутация да падне толкова ниско, че да мами при игра на карти. Хората бяха по-склонни да вярват на версията на маркиз Дьо Жеридон, който твърдеше, че пристигналият от Австрия барон фон Готфрид направил малък трик при раздаването на картите, така че да злепостави виконта. Самият маркиз не можеше да обясни мотивите за тази долна постъпка, още повече че според него двамата мъже дори не се познавали. Той не можеше да докаже, че баронът е измамник, защото авантюристът изчезнал от Париж само няколко часа след дуела и оттогава никой не бе чувал нищо за него.

Този неочакван удар имаше тежки последствия за семейство Дьо Вал. Само за един месец в прекрасната кестенява коса на виконтесата, която нямаше повече от тридесет години, се появиха сиви кичури. Бе се омъжила за Дьо Вал по любов, а не по сметка и смъртта му я покруси дълбоко. За нея животът загуби всякакъв смисъл и само мисълта за единствения й син я поддържаше. Другите три деца, които бе родила на виконта, бяха покосени от дребна шарка.

Младият наследник също преживя трудно кончината на баща си. От весело, отдадено на лудории хлапе той се превърна в неестествено сериозен юноша, чиято единствена цел бе да възстанови честта на баща си и да накаже убиеца му. Макар и още съвсем неукрепнал, той отдавна би тръгнал да търси барон фон Готфрид, ако не го спираше мисълта за тревогата на майка му и за това, че няма кой да се грижи за нея. Бе се заклел първо да изтръгне признания от чужденеца, дори и с цената на мъчения, и едва след това да го убие.

Момчето се подготвяше за тази среща още отсега. Всеки ден с часове усъвършенстваше умението си да върти сабята и шпагата, превърна се в превъзходен стрелец с пистолет. Но не спря дотук. Упорито учеше немски и вече можеше да говори свободно, почти като немец. Освен това искаше да научи всичко за игрите на карти. По цели следобеди неуморно сечеше колодата, правеше розетки, раздаваше, стараейки се да запомни положението на всяка карта, и използваше всеки удобен случай да играе с майка си или с някой от свободните прислужници на фаро — играта, която бе погубила баща му.

Животът на семейство Дьо Вал се промени неусетно, но неумолимо. Името им започна да се появява все по-рядко в списъците на поканените и макар че навремето бяха сред най-желаните посетители в двореца в Компиен и често посещаваха разкошните балове на Мария-Антоанета, сега вече почти никой не ги канеше. Така, за разлика от прадедите си, Жерар не можа да ловува със свитата на краля в близките гори и от много години залата за тържества на замъка Буланкур не бе удостоявана с присъствието на краля и кралицата на Франция. Въпреки че през зимата продължаваха да палят огньове от торф в огромните камини, залата почти не се използваше. В просторните кухни вече бе забравена празничната суетня при подготовката на разкошни приеми за безчет знаменити гости, а от многобройната прислуга бяха останали само икономът и четирима лакеи със светлокафяви, обсипани със златни копчета ливреи. По-голямата част от времето виконтесата и синът й прекарваха сами, като рядко се радваха на компанията на абата или на някой друг от останалите им верни приятели.

Докато младият виконт и Жюл се бяха отдали изцяло на удоволствието от лова, виконтесата разговаряше в покоите си с абата на Корней. Тя бе висока елегантна жена, чиято златистомургава кожа издаваше италианския й произход. Напудрената й, вдигната над ушите коса се спускаше на дълги къдри към бялата й шия, на която блестеше медальон, вързан с лента от черно кадифе. Под капачето имаше миниатюра с образа на сина й Жерар, рисувана, когато той навърши три години.

Дълбоко изрязаното деколте на роклята й с кринолин от светлосиня тафта разкриваше горната част на гърдите й. Тя бе седнала с угрижено лице срещу посетителя си и изпълнена с лоши предчувствия, внимателно следеше думите му. Нарочно настоя синът й да излезе на лов, защото искаше да посрещне абата сама.

Тя стана, отиде до един от високите прозорци, които гледаха към просторната тераса, постави ръка на завесата и се вгледа в тъмната гора, която сякаш заплашваше да погълне мраморния фонтан, в центъра на който се издигаха няколко статуи на голи нимфи. Ръката й почиваше върху поръбената със сребро пурпурна завеса. Тя наистина обичаше това помещение и след смъртта на Антоан и тяхната принудителна изолация прекарваше в него по-голямата част от времето си. Над камината висеше любимият портрет на съпруга й, който го показваше като дете с дълги букли и два шпаньола в краката му. От ляво и от дясно на картината висяха две малки рисунки на Рафаел, на които бяха изписани светите образи на Мадоната и Сина й, а на полицата над камината имаше обсипан с диаманти часовник, от който на всеки час се разнасяше нежна мелодия. На перваза под прозореца бе поставена голяма глинена ваза с бели магнолии.

Вестите, които й донесе абатът, надминаха и най-лошите й очаквания. В Париж се разиграваше кървава вакханалия. Бъдещето на краля и кралицата ставаше все по-неясно. Бяха застрашени не само богатството и собствеността на френските благородници, но и самият им живот. На двадесет и втори юли бяха убити Фуйон и Бертие. В самия Компиен се организираха въоръжени отряди от доброволци за охрана на запасите от храна и за поддържане на реда и законността, защото населението вече не вярваше, че кралят е в състояние да направи каквото и да било, за да подобри катастрофалното му положение. След незапомнено бедната реколта цените на хляба и на всички продукти направиха огромен скок и гражданите обвиняваха за това аристократите. Селяните също се въоръжаваха, за да защитят новата реколта от скитащите разбойнически банди.

Според абата можело да се очаква замъкът Буланкур да бъде нападнат много скоро, дори веднага, а във всички оплячкосани досега имения гладните селяни разрушавали особено жестоко тъкмо господарските къщи. Той тревожно я предупреждаваше, че синът й се намира в огромна опасност, и настояваше двамата да заминат при приятелите си в Англия.

След като благодари на абата и се сбогува с него, виконтесата застана пред портрета на починалия си съпруг и дълго се взира в него с големите си кафяви очи, сякаш напразно очакваше съвет, който, уви, той не можеше да й даде.

От една страна, тя просто не искаше да повярва, че жителите на Компиен, които познаваха и обичаха Антоан дьо Вал от дете, ще се ожесточат дотолкова, че да нападнат вдовицата и сина му. Още от малък Жерар непрекъснато обикаляше всички стопанства в околността и жените на фермерите го бяха хранили и глезили като свой собствен син. Той познаваше по име повечето от селяните и нерядко бе помагал на изпадналите в нужда поради болест или недоимък.

Но от друга страна, вече бе получила много писма както от роднините си в Италия, така и от приятелите на Антоан в Англия, в които всички настояваха да напусне замъка Буланкур и час по-скоро да се отправи към някое пристанище, за да изпревари бедата. А сега и абатът я уверяваше, че няма никакво време за губене.

Виконтесата въздъхна дълбоко. Самата тя беше твърдо решена никога да не напуска замъка Буланкур, освен ако не бъде заставена насила да стори това. Жерар, единствено Жерар бе причината за нейното колебание. Нито за миг не допускаше, че може да се раздели с него, защото виждаше в сина си част от своя съпруг, когото продължаваше да обича и след смъртта му. Жерар бе единственият наследник на името Дьо Вал и животът му трябваше да бъде запазен на всяка цена, ако искаха то да просъществува. Да, докато не бъдеха възстановени редът и законността, а това сигурно щеше да стане скоро, имението трябваше да бъде запазено непокътнато. Със сърцето си тя разбираше, че това би било и желанието на покойния Антоан.

Виконтесата отиде до бюрото от палисандрово дърво и извади от чекмеджето едно писмо. Върна се до прозореца, без дори да го погледне, и се взря с невиждащи очи към гората на другия бряг на Оаз. Тревожеше се за Жерар.

Скоро вратата се отвори и младият виконт Дьо Вал се приближи към майка си с грейнало от щастие лице.

— Ето ме, мамо! — извика той. — Върнах се здрав и читав въпреки твоите опасения. Само ако знаеш какъв късмет имахме с Жюл.

— Радвам се, мили мой! — отвърна виконтесата и нежно приглади с ръка влажната му коса, за да прикрие облекчението си. Въпреки забележимия италиански акцент тя говореше френски превъзходно, а винаги, когато се обръщаше към сина си, гласът й добиваше една особена мекота. — Значи наистина си доволен от новата си пушка?

— Страхотна е! Никога досега не съм стрелял толкова точно. Жюл дори каза, че татко би се гордял с мене!

Очите на виконтесата угаснаха. Той самият спомена баща си и като че ли моментът бе наистина удобен да го уведоми за мъчителното решение, до което бе стигнала.

— Ела тук, Жерар! — тихо го помоли тя. — Искам да ти кажа нещо… което, опасявам се, никак няма да ти е приятно да чуеш — побърза да го предупреди тя.

Жерар послушно приседна до нея. Напоследък често водеха сериозни разговори, в които тя му обясняваше колко опасно е политическото положение в страната. Търпеливо се опитваше да му внуши, че Франция вече е отхвърлила завинаги абсолютната монархия. Националното събрание отричаше всички привилегии на аристократите и настояваше за равенство. Виконтесата предупреждаваше сина си да стои настрана от тези идеи, които, макар и на пръв поглед хуманни, бяха напълно неприложими към френското общество в сегашното му състояние. Той дори не биваше да се влияе от факта, че баща му също бе станал съпричастен към тях.

Жерар се бе уверил сам колко жалко е положението на бедните в Компиен. Веднъж седмично, когато отиваше в манастирското училище, той взимаше със себе си храна в каретата и я раздаваше на гладуващите. Всеки път, когато видеше свитите в снега тъжни детски фигурки и бездомниците, които напразно се опитваха да се прислонят от вятъра до някой зид, се връщаше в затопления от буйните пламъци на буковите пънове замък, измъчван от угризения.

Веднъж слугите изправиха пред виконтесата двама мъже, хванати да крадат в кухните. Единият от тях обясни през сълзи, че жена му и децата му гладуват, а другият каза, че не е ял от три дни. Жерар усети прилив на безкрайна обич към майка си, когато тя, вместо да ги накаже, нареди да им дадат топла храна и пари. Освен това им обеща да ги назначи на работа в имението, ако дойдат отново на другия ден.

Сега той настойчиво впи очи в майка си, въпреки че в тревогата си тя се опитваше да избегне погледа му. Искаше да й вдъхне кураж, защото виждаше, че е притеснена от лошата новина, която очевидно трябваше да му съобщи.

— Не се страхувай, мамо! — решително каза той. — Каквато и опасност да ни грози, аз ще бъда тук, за да те защитя. Вече съм мъж, нима си забравила, че днес е тринадесетият ми рожден ден?

В очите на виконтесата бликнаха сълзи. Рицарското държание на сина й и малко смешното му момчешко перчене я трогнаха дълбоко. Тя заговори сухо и строго, за да прикрие вълнението си:

— Днес следобед ме посети абатът, Жерар. Той потвърди вестите, които достигат до нас. Селяните нападат замъците. Тук вече не сме в безопасност. — Тя вдигна ръка, за да му попречи да я прекъсне. — Не, дори и с помощта на слугите не бихме могли да спрем побеснялата тълпа. Аз съм жена и на мене те не биха сторили нищо, но ти си моето единствено дете и не мога да те излагам на опасност, Жерар! — В думите й се долавяше молба, тя на всяка цена искаше да го накара да я разбере. — Ти си всичко, което ми остана от баща ти. Трябва да те изпратя на сигурно място!

Тя се престори, че не забелязва възраженията, които напираха на устните му, и му подаде писмото.

— Прочети го, изпрати ми го един стар приятел на баща ти, английски благородник на име сър Джон Дейнсфийлд. Писах му преди няколко месеца, за да разбера дали би те приел да живееш при него и дали можеш да продължиш образованието си в Англия, ако положението у нас стане нетърпимо. — За миг очите й срещнаха неговите и тя продължи: — Едва ли е необходимо да ти казвам, че всички разходи по престоя и обучението ти там ще бъдат възстановени на сър Джон. Ето неговия отговор. Той дава любезното си съгласие да му гостуваш толкова, колкото сметнем за необходимо.

— Няма да замина! — за първи път през живота си Жерар отказа да се подчини на майка си, защото разбра, че тя няма да избяга с него в Англия. — Никога няма да те оставя сама! — След това добави с детско лукавство: — Знаеш, че татко никога не би одобрил да те изоставя в такъв опасен момент.

За негов ужас дори и този аргумент не умилостиви майка му и тя твърдо настоя:

— Пращам те в Англия не само заради себе си, но и заради баща ти! Никога не забравяй, Жерар, че си виконт Дьо Вал и главата на семейството. На твоите плещи лежи задължението да възстановиш честта на татко си и разчитам, че като пораснеш, ще измиеш петното от името му. Именно затова нямаш право да излагаш живота си на опасност заради някакви дреболии.

С тези думи виконтесата възпря протестите на сина си и го накара да се съгласи, макар и с голяма неохота.

— Кога трябва да тръгна? — почти разплакан попита той с тънко детско гласче.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре! — отвърна виконтесата. Ако успеем да се приготвим, дори още утре. Жюл ще те закара с каретата до Булон, където ще се качиш на кораб за Дувър. По-безопасно ще е да пътуваш през нощта, а това означава, че на сутринта ще бъдеш в Амиен…

Жерар престана да слуша. Денят бе започнал така хубаво, а ето че сега му поднасяше такова разочарование. С мъка преглъщаше сълзите си и много му се искаше да зарови лице в скута на майка си и да даде воля на мъката си от предстоящата раздяла.

Виконтесата отгатна чувствата му и се опита да го успокои:

— Не се измъчвай толкова, мъничкият ми! Ще видиш, че няма да е за дълго. Не забравяй, че баща ти също е прекарал в тази страна голяма част от юношеските си години, а сър Джон е негов много добър приятел. — Тя видя, че думите й възвръщат куража на момчето, и добави меко: — Англичаните са луди по лова и ти непременно трябва да вземеш ловната си пушка. Очакват те вълнуващи мигове. Отсега ще чакам с нетърпение да ми разкажеш колко фазана и яребици си застрелял.

Жерар забрави тъгата си и попита почти весело:

— Чувал съм, че няма нищо по-вълнуващо от стрелбата по le coq de bruyere d’Ecosse. Дано сър Джон ме заведе на лов поне веднъж!

— Ако искаш да отидеш, ще трябва поне да научиш името на птицата. Не съм сигурна, но мисля, че на английски се нарича шотландска дива кокошка. Разбира се, най-добре е да попиташ, когато стигнеш в Англия. Баща ти говореше отлично техния език, а и аз също го научих.

Жерар отново потъна в мислите си.

— Какво ще правиш, докато ме няма, мамо? — попита той.

— О, имам толкова много работа. Стигат ми дори само грижите за имението. А освен това ще се постарая замъкът да е чист и подреден за твоето пристигане. Колкото до безопасността ми, можеш да не се тревожиш. Абатството е само на километър оттук и много добре знаеш, че винаги мога да потърся убежище там, ако ми се наложи. Не се страхувай!

— Ела с мене в Англия! — помоли я той, макар да беше сигурен още преди да отвори уста, че тя никога не би напуснала техния дом.