Клер Лоримър
Морийн (10)

Глава девета
1795

Откакто се завърна в малката къща в Ричмънд, Морийн често си мислеше за краткото нощно посещение на виконт Дьо Вал. Винаги когато уж случайно споменеше името му, Клариса отговаряше някак уклончиво, затова тя реши да разпита сър Джон, докато яздят сами в Хайд Парк.

Той също се опита да избегне този разговор, но когато тя настоя, призна, че скоро е получил писмо от него. Виконтът съобщавал, че цяла зима се бил на страната на роялистите под командването на Шаре, който сега под натиска на своите тайни съветници решил да сключи примирие с френското правителство.

— Жерар все още не е научил нищо за съдбата на майка си, но липсата на новини само подхранва оптимизма му — завърши сър Джон.

Морийн разсеяно се загледа в дърветата, готови да разцъфнат при първия полъх на пролетта, и попита със свито гърло:

— Вярно ли е, че всъщност каузата на роялистите е обречена? Мислите ли, че някога ще успеят да си възвърнат властта?

— Не ми се вярва — поклати глава сър Джон.

— Означава ли това, че Жерар няма скоро да дойде в Англия?

Сър Джон усети копнежа в гласа на дъщеря си и също като Клариса изпита безпокойство. Добре, че все пак Жерар бе далеч от Англия, иначе съвсем щеше да завърти главата на малката Морийн.

— Чичо Джон! Вижте! Три дами ни правят знак да се приближим! — Внезапният вик на Морийн го изтръгна от неприятните му мисли.

— По дяволите! — изруга сър Джон и лицето му се покри с ярка червенина. — Хайде, бързо да свием по тази алея!

— Но те махаха на вас! — запротестира нищо неоподозиращата Морийн. — Кои са? Изглежда ви познават много добре!

Сър Джон нямаше нужда от тези обяснения. Трите дами бяха жена му с двете му дъщери. Отвращаваше се от това, че трябва да бяга от тях, отвращаваше се от гузната си съвест и от необходимостта да крие горкото момиче, въпреки че то не носеше никаква вина за произхода си. Морийн му беше дъщеря толкова, колкото Прюдънс или Селина, при това той я обичаше много повече от тях. Мисълта, че я крие, сякаш се срамува от нея, му беше крайно неприятна.

Морийн почувства промяната в настроението му, но не можеше да определи от какво е предизвикана. Тя не каза нито дума по пътя към дома, а сър Джон също яздеше безмълвно до нея. „Най-после дойде моментът да й разкрия тайната, но първо трябва да поговоря с Клариса“ — помисли си той. Морийн имаше право поне да знае защо е невъзможно да се показва в обществото с нея. Въпреки че взе това решение, той се страхуваше да й каже истината. Ами ако Морийн престане да го обича? Ако откаже да му вярва повече? Тази малка госпожичка беше толкова горда и непредсказуема, че като нищо можеше да вземе страната на майка си и да се обърне против него. Той с изненада осъзна колко много държи на нейното добро отношение.

Клариса се съгласи, че е време Морийн да научи всичко, но угризенията на съвестта все караха сър Джон да отлага важния разговор. Но при едно от редовните му посещения обстоятелствата го принудиха да направи първата крачка. Той завари Морийн с обляно в сълзи лице и до нея Клариса, която също едва се сдържаше да не заплаче.

— Е-е! Бива ли такива работи?! — разтревожено възкликна той. — Защо моите две дами са толкова тъжни?

При тези думи Морийн се изтръгна от ръцете на Клариса и се притисна до него. В очите й се четеше огромна мъка.

— Скъпи чичо Джон, двете с Клари искахме да отидем на Моцартовия концерт, който ще се състои следващата седмица в „Олмък Хол“, но въпреки че имахме достатъчно пари, за да си платим, те отказаха да ни продадат билети, без да дават никакви обяснения. Толкова съм разочарована!

Сър Джон избърса очите й с копринена кърпичка и за първи път от много години насам отправи гневен поглед на Клариса.

— Не биваше да я водиш там за нищо на света! — скара й се той. — Толкова ли не можа да съобразиш, че няма да ви пуснат? Защо подхранваш у детето напразни надежди?

— Знаех, че ще стане така — отвърна Клариса през сълзи — и… и се опитах да предупредя Морийн, но въпреки това тя реши, че трябва на всяка цена да опитаме.

Сър Джон остави Морийн и започна да утешава Клариса. Знаеше, че я обвини несправедливо, защото никой на този свят не можеше да разубеди Морийн за нещо, без да й предложи някакво логично обяснение. Какво можеше да стори тя, след като нямаше право да разкрие пред малката истината за нейния произход и за своето положение в обществото? Концертите в „Олмък Хол“ се организираха от комитет, съставен от високопоставени светски дами, и никой не можеше да получи билет без препоръката на някой влиятелен покровител.

Сър Джон и този път реши да спести истината на Морийн, убеждавайки се лицемерно, че днес тя вече е изживяла достатъчно тревоги. Твърдо се закле, че ще го направи още утре.

Същата вечер старият му приятел лорд Бар се отби у тях за трети път след онази игра на карти и както винаги донесе цветя и сладкиши за двете дами, а също и една луксозно подвързана в телешка кожа книга специално за Морийн.

— Джилбърт, та ти проявяваш учудващо добър вкус! — засмя се сър Джон, а Морийн със светнали от радост очи изтича нагоре по стълбата с новото си съкровище. — Съвсем ще я разглезиш!

Безгрижният и весел лорд Бар тази вечер беше някак смутен.

— Надявам се, че нямаш нищо против, Джон!

— Разбира се, че нямам! — повдигна вежди сър Джон, изненадан от тона му. — Напротив, подаръкът ти идва точно навреме, защото малката плачеше заради едно дребно разочарование. — Той разказа набързо на приятеля си за концерта в „Олмък Хол“.

— Ах, тези капризни дами! — възмути се лорд Бар, след като го изслуша. — Пък после се чудиш защо цял живот бягам от сватбата като дявол от тамян! Извини ме, скъпа Клариса, знаеш отлично, че никога не съм те слагал в категорията на капризните жени.

— Но все пак трябва да се ожените, лорд Бар, най-малкото, за да си осигурите наследник! — кротко го укори Клариса.

Лорд Бар взе чаша вино от таблата, която един лакей му поднесе, и каза с необичайно сериозно лице:

— Право в целта, драга ми Клариса, точно затова съм дошъл да поговорим!

— Е, тогава по-добре да изтичам горе при Морийн и да ви оставя да си поприказвате на спокойствие — веднага съобрази тя. — Все пак се надявам, че ще останете за вечеря, нали, Джилбърт?

— Благодаря, мисис, но се опасявам, че имам още една среща!

Когато Клариса излезе, сър Джон се обърна с усмивка към приятеля си.

— Само не казвай, че и ти като мене „случайно“ си открил някоя дълбоко скрита в провинцията наследница!

Лорд Бар поднесе към ноздрите си щипка енфие и с дълбока въздишка прибра украсената със скъпоценни камъни кутийка в джоба си.

— Де да беше така, Джон! Както добре знаеш, когато умра, цялото ми богатство заедно с титлата ще бъде наследено от този мой проклет братовчед, говорил съм ти за него, някакъв си скучен пастор от Къмбърланд. Никога не съм го обичал, а съм убеден, че и той не ме харесва, но какво да се прави — всичко ще падне в ръцете му, освен ако…

Сър Джон също поднесе енфие първо към едната, а след това към другата си ноздра и учудено изгледа приятеля си.

— Да не си решил да се жениш?

Кимването на лорд Бар бе по-красноречиво от всякакъв отговор.

— Дявол го взел, Джилбърт, ама и ти си един особняк! И коя е щастливата избраница, ако мога да попитам?

Многозначителното мълчание на лорд Бар потвърди догадката на сър Джон. Впрочем той за първи път виждаше приятеля си неспособен да намери остроумен отговор или подходяща шега.

— Е, хайде, изплюй камъчето, човече! Обещавам да не се подигравам, не се плаши от мене!

— Ще ти каза всичко, Джон, но най-напред искам да те уверя, че това е само… едно хрумване… макар намеренията ми да са напълно сериозни.

— Виждам го по физиономията ти! — разсмя се сър Джон. — Женитбата, особено на твоята възраст, не е шега работа!

— Тогава ме изслушай. Искам ръката на твоята дъщеричка и моля те, не казвай нищо, докато не свърша! Зная отлично, че разликата между нас е тридесет и седем години — та нали аз съм на твоята възраст, а ти си неин баща! Дълго мислих, Джон, и това е единственият недостатък на плана ми. Аз ще й осигуря положение в обществено, за което дори не би могла да мечтае. Знаеш, че никой няма да се осмели да обели и една дума за произхода на моята съпруга. Освен това съм достатъчно богат, за да задоволя всяко нейно желание, и тъй като не мисля, че ще доживея повече от шейсет-седемдесет години — ами да, при начина, по който пия и ям, — Морийн, Бог да я благослови, ще стане вдовица на тридесет и няколко години. След това преспокойно може да се омъжи за някой по-млад, с когото да се радва на истинска любов. Ако помислиш добре, Джон, сигурен съм, че ще оцениш достойнствата на плана ми.

Сър Джон, който винаги говореше прямо, каза без всякакво колебание:

— По принцип не съм против твоето предложение, Джилбърт. Признавам, че когато онзи ден обсъждахме с Клариса перспективите на Морийн да си намери съпруг, те не ни се видяха никак добри. Ти й оказваш голяма чест, но не забравяй, че Морийн е само едно петнадесетгодишно дете…

— Готов съм да почакам година или две, за мене това, че не си против, е напълно достатъчно и просто не можеш да си представиш колко щастлив ме направи твоят отговор.

Лорд Бар се изправи от канапето и за един миг пълничкото му лице си възвърна предишната веселост.

— Бога ми, не бих се обидил, ако ми отвърнеше, че не можеш да приемеш една толкова голяма разлика във възрастта, но аз не се срамувам от нея. Да ти кажа, тази пъргава невестулчица наистина грабна сърцето ми. Ако ме вземе за свой съпруг, обещавам ти, че винаги ще бъда добър с нея. Нали ще ми помогнеш, защото е съвсем ясно, че тя би предпочела някой по-млад.

— Може би ще е по-добре да не прибързваме, Джилбърт — кимна сър Джон след кратък размисъл. — Морийн се завърна в Лондон съвсем наскоро и още не е осъзнала колко много неща са забранени за нея, защото е незаконородена. След плесницата, получена в „Олмък Хол“, ще трябва да понесе още много…

— Проклети да са тези гъски! — възмути се лорд Бар. — Поне на това ще бъде сложен край. Отлично знаеш, че всички врати ще бъдат отворени за лейди Бар.

— Оказваш й голяма чест! — повтори сър Джон. — Защото, както съм ти казвал, майка й бе дъщеря на обикновен провинциален пастор, макар да не мога да отрека, че притежаваше ум и известен финес.

— Не се интересувам от произхода на Морийн! — с безразличие повдигна рамене приятелят му. — Стига ми това, че е твоя дъщеря и че личицето й е къде-къде по-симпатично от физиономията ти!

Двамата се разсмяха, доволни от постигнатото споразумение.

— Ще поговоря с нея за предложението ти при първия удобен случай! — обеща сър Джон, когато видя, че приятелят му се кани да си тръгне. — Но най-напред трябва да я уведомя за обстоятелствата около раждането й. От една страна, това ще е страхотен удар за нея, но, от друга, ще й помогне да разбере, че предложението ти е не само твърде любезно, но и безкрайно изгодно за нея.

— Виждам, че малката много те обича, Джон, и бих желал да изпитва същото към мене. Убеден съм, че Морийн ще се почувства изключително горда, че е твоя дъщеря!

— Ще ми се и аз да бях толкова сигурен в това! — с въздишка отвърна сър Джон. — Лаская се, че винаги съм разбирал жените, и този път инстинктът ми подсказва, че тя няма да приеме леко тази новина. Тя притежава силно развито чувство за справедливост и винаги е пряма в отношенията си с хората. Освен това няма никакъв светски опит. Клари твърди, че малката дори не се досеща за естеството на връзката й с мене, и нищо чудно да е така. Та тя е израснала сред най-прости селяни, които не знаят що е неморално поведение и сигурно смятат прелюбодеянието за най-големия грях.

Лорд Бар кимна с разбиране и съчувствие.

— Независимо от това, Джон, искрената й обич към тебе и към Клари и будният й ум ще й помогнат по-лесно да преглътне всичко. Пък и ти, стари приятелю, просто си длъжен да й го кажеш. Тя рано или късно ще разбере и ще е по-добре да го научи от самия тебе.

С тези думи те се разделиха. Когато преливащата от радост Морийн се спуска по стълбите, за да поблагодари за чудесния подарък, гостът вече си бе отишъл и тя завари сър Джон сам.

Бързо прекоси стаята и с един от своите мили жестове, които винаги разтапяха сърцето му, леко докосна бузата му с хладните си пръсти.

— Защо сте толкова умислен, сър? Да не се е случила някаква неприятност?

— Надявам се, че не, скъпо дете. Виждаш ли, едно нещо може да се превърне в неприятност само ако човек го възприеме така.

Тя се наведе и с обич го целуна по бузата.

— Леля Клари твърди, че споделената беда е половин беда! — усмихна се тя и очарователно сведе клепачи. — По-скоро казвайте какво ви тревожи, скъпи чичо Джон, за да премахнем заедно тези бръчки от челото ви!

Развълнуван искрено от нейната загриженост, той с натежало сърце реши да използва сгодния случай и да й признае истината.

— Притеснен съм заради тебе, Морийн. Моля те да седнеш и да ме изслушаш. Имам нужда от разбиране и снизхождение. Обещаваш ли, че ще се опиташ да проявиш и двете?

Учудена и малко стресната от сериозния му тон, Морийн кимна. Седна на килима и се сгуши в коленете му, готова да го изслуша.

— Преди много години се ожених за жена, която не обичах — започна той. — Това беше брак по сметка. Бащата искаше да й намери съпруг с истинска благородническа титла, а аз търсех начин да възстановя семейното богатство, така лекомислено пропиляно от моя баща. Впрочем такива бракове не са рядкост сред аристократите и дори сред членовете на кралските семейства. Можеш ли да разбереш това?

Морийн кимна.

— Въпреки че исках да имам син, след раждането на втората ми дъщеря жена ми се разболя и не можа да ме дари с наследник. Съпругата ми нае гувернантка, която да се грижи за децата, и тази гувернантка, Морийн, беше твоята майка. Тя бе необикновено красива, умна и кротка по характер. Повярвай ми, нямаше как да остана безразличен към очарованието й и към нежното й присъствие в дома ми. Майка ти беше много добре възпитана млада жена с най-строг морал. Признавам, че не сторих нищо, за да скрия отношението си към нея, нито пък й помогнах да се противопостави на изкушението. Напротив, окуражавах я, защото сам не можех да устоя на прелестите й. — Той спря, разтревожен от мълчанието на Морийн. Знаеше, че при нормални обстоятелства тя би го прекъснала с въпроси на всяко изречение. — Вината за това, което се случи накрая, е моя. Бях значително по-възрастен от майка ти, а тя бе съвсем неопитна. Освен това тя живееше под покрива ми и аз носех отговорност за нея, но въпреки всичко позволих желанията да вземат връх над чувството ми за дълг. За съжаление майка ти не ме предупреди, че ти ще се появиш на бял свят, и напусна къщата, без да каже нито дума. След това си се родила ти, но аз узнах за съществуването ти едва когато получих едно нейно писмо, написано малко преди да склопи очи. И така, аз съм твоят баща.

Докато слушаше разказа му, Морийн незабелязано се бе отдръпнала от него. Когато се обърна, той видя, че лицето й е побеляло, а широко отворените й очи го гледат студено.

— Баща ми е бил морски офицер и е загинал в морето. Зная го от мама.

Сър Джон се покашля и възрази:

— Майка ти е трябвало някак да обясни защо няма мъж и затова е измислила този твой несъществуващ баща.

— Но защо й е било нужно това, при положение че съм имала жив баща! Ако наистина сте вие, защо не ми е казала името ви?

Ясният, пълен с обвинения глас на Морийн притесняваше сър Джон не по-малко от открития поглед на детските й очи. Тя настояваше за отговори и обяснения, които той би предпочел да избегне.

— Аз бях вече женен, Морийн, и не можех да й дам името си!

След кратко, тягостно мълчание Морийн каза студено:

— Значи тя ви е защитила, а вие сте я оставили на произвола на съдбата!

— Но аз не знаех, че е бременна! — възрази сър Джон в отчаян опит да получи разбирането на дъщеря си. — Нямах дори представа къде е отишла, защото тя избяга толкова внезапно! Ако ми беше писала, сигурно щях да й помогна!

Морийн не отговори. Едва сега започваше да осъзнава смисъла на това, което току-що чу. Оказваше се, че тя е едно от онези нещастни създания, незаконородените деца. Спомни си, че бе чувала ратаите във фермата да говорят пренебрежително и със съжаление за едно момче, което наричаха „бедното копеле“. Дори и в техните очи то беше нищожество, а майка му бе принудена да върши най-мръсната кухненска работа, за да изхранва себе си и сина си.

— Излиза, че ако не са били мистър и мисис Сейл, ние с мама можехме да умрем от глад! — завърши гласно мислите си тя.

— Морийн, аз не знаех нищо за окаяното положение на майка ти! Нямам вина за това.

— Нямате ли, сър? — попита тя с глас, преливащ от презрение и негодувание. — Предполагам също, че нямате вина и за моето раждане?

Сър Джон не намери какво да отговори и изведнъж му се прииска Клариса да се завърне час по-скоро, за да облекчи с присъствието си страданието, което му причиняваше този мъчителен разговор.

— Разбирам, че това е страшен удар за тебе, дете, но когато привикнеш с тази мисъл, вярвам, ще престанеш да виждаш положението си в такива черни краски. Ако това може да ти послужи за утеха, бих искал да знаеш, че си ми много по-мила от другите ми две дъщери, които, признавам, никак не обичам.

— Това също е осъдително! — веднага си отмъсти Морийн с безмилостна логика. — Те са ваша плът и кръв… както и аз, доколкото разбирам.

Сър Джон се почеса по главата, като се чудеше как да възстанови поне отчасти предишната им близост. Враждебността й се засилваше с всяка изминала минута.

— Морийн, умолявам те да не ме съдиш така строго. Аз наистина много обичах майка ти, както и тя мене.

— Искате да кажете, че дотолкова си е била загубила ума по вас, че ви е отдала тялото си, а вие сте й се отплатили с дете, което я е опозорило! Знае ли за това леля Клари? Разбира се, че знае — добави тя с горчивина. — Сигурно единствено аз съм била в неведение. По-добре… по-добре никога да не ми бяхте казвали…

Сълзите напираха в очите й и затова сър Джон заговори бързо и отчаяно:

— Мило дете, рано или късно щеше да научиш истината. Скоро ще станеш на възраст, когато ще трябва да помислим за женитбата ти, а всеки кандидат ще се заинтересува от произхода ти…

— Жерар също ли знае? — прекъсна го Морийн, цяла изчервена от срам.

Той понечи да я излъже, но реши, че ще е по-добре да не го прави, и не каза нищо. Морийн прие мълчанието му за съгласие.

— Сигурно ме презира до дъното на душата си!… Но тогава защо толкова искаше да станем приятели, когато пристигна онази нощ и ние с леля Клари се погрижихме за него?

— Мила моя, Жерар много те харесва и често ми говореше за тебе, докато беше в Лондон. Той никога не би осъдил някого така строго, както го правиш ти. Ето, толкова е привързан към леля ти Клари, въпреки че…

Той рязко млъкна, но вече беше късно. Схватливата Морийн довърши изречението вместо него:

— Въпреки че горката леля Клари е ваша любовница и е принудена да живее извън обществото. И над двете ни тегне еднакъв позор.

— Е, престани! — строго каза сър Джон. — Това не е вярно. Всичките ми приятели дълбоко почитат мисис Мантън. Аз самият я обичам и бих се оженил за нея, стига да можех да го направя. Тя се радва на уважението на приятелите ми, както и ти, дъще!

— Най-после разбирам, сър. Дъщерята на един пер, дори да е незаконородена, също трябва да има своята гордост!

— Замълчи, дете! Спести ми тази горчива ирония. Обещавам ти, че няма да позволя да страдаш. Много скоро ще се омъжиш и ще се радваш на високото положение, осигурено ти от твоя съпруг.

Морийн се замисли и после отсече:

— Няма да е толкова скоро, защото вече съм направила своя избор. Ако виконт Дьо Вал ме приеме, искам да стана негова съпруга!

Сър Джон я погледна с разширени от ужас очи.

— Но това е невъзможно! Семейство Дьо Вал е разорено и името им е покрито с позор. Момчето трябва да се ожени за жена от богата и уважавана фамилия. Това се отнася и за тебе, Морийн! Мислех да проведем този разговор по-късно, но като че ли моментът е подходящ да научиш и това. Днес следобед Джилбърт, лорд Бар, поиска разрешението ми да започне да те ухажва. Той ти оказва много голяма чест и аз настоявам да се отнесеш сериозно към проявеното от него внимание.

— Лорд Бар да се ожени за мене! — ахна Морийн. — Но той е грозен и е по-стар дори от вас!

— Въпреки това той може да ти предложи много неща, Морийн. Като негова съпруга ти ще бъдеш една от първите дами на кралството. Никой не ще посмее да те пренебрегва, ще станеш приказно богата! Нещо повече, Джилбърт, който винаги мисли за всичко, е предвидил, че когато някой тъжен ден се прости с живота, ти ще бъдеш още съвсем млада и ще можеш да се омъжиш втори път. Помисли си за предимствата, които ще ти донесе този брак!

— Но аз не го обичам! — непреклонно каза Морийн. — Приятен ми е, но никога не бих могла да стана негова съпруга. Никога! Никога! Никога! — Тя го изгледа продължително с леденостуден поглед и добави: — И смятам, че е недостойно да ме карате да сключа брак без любов, след като добре знаете до какво е довел вашият! Две любовници и едно незаконородено дете! Не искам и с моя да се случи така!

Тя скочи на крака и без да го погледне, изхвърча от стаята, като на вратата за малко не се сблъска с Клариса и с Хана, която носеше поднос със закуски.

Когато прислужницата излезе, Клариса прочете на лицето на сър Джон такова отчаяние, че разтревожено запита какво се е случило. Да не би да се е скарал с Морийн? Само това можеше да го докара до подобно състояние.

Той й преразказа злополучния си разговор с момичето и добави отчаяно:

— Страхувам се, че тя никога вече няма да пожелае да ме погледне в очите.

Клариса се постара да скрие тревогата си. Женският инстинкт й подсказваше, че би могла да направи това разкритие много по-приемливо и безболезнено за детето. Както винаги милият Джон необмислено беше казал всичко направо и естествено дълбоко бе наранил Морийн. „Нужно й е време, за да свикне с това“ — поуспокои го Клариса. Вероятно предстоящото пристигане на принцеса Каролина, очаквано с такова вълнение от Морийн, щеше да я поразсее.

— Тя не може да избягва разговорите с тебе, Джон, защото иначе няма как да разбере какво става в двора. Лорд Малмсбъри ти е толкова добър приятел! — опита се да го утеши тя.

Кралят бе натоварил хитрия и дипломатичен лорд Малмсбъри с деликатната мисия да поиска ръката на принцеса Каролина фон Брунсвик от името на Уелския принц. Той я бе изпълнил повече от успешно и сега придружаваше принцесата, която щеше да пристигне в Англия за предстоящата сватба.

— Морийн ще иска да научи новините — продължаваше Клариса. — Зная със сигурност, че е обещала на Дикън и на децата да им пише за всичко с най-големи подробности. До пристигането на височайшата годеница може и да не ти говори, но след това просто няма да има друг избор. Убедена съм, че любопитството ще надделее над наранената й гордост. — Тя обгърна раменете на сър Джон с ръка и го притисна майчински към гърдите си. — Не бъди толкова тъжен, мили Джон. Детето ще го преживее, бъди сигурен в това. В момента тя реагира така, както би го направил ти, ако беше на нейно място. Нямаш право да се оплакваш, защото и двамата сте буйни глави и винаги действате толкова необмислено!

— Какво щях да правя без твоята мъдрост, скъпа! — нежно каза той и целуна пухкавата й ръчичка. — Оставям всичко на тебе!

Клариса сама не беше твърде сигурна в думите си и безпокойството й се засили, когато Морийн отказа да обсъди проблема с нея. Макар да се държеше с леля си дори по-любвеобилно отпреди, тя никога не споменаваше сър Джон и отминаваше с мълчание всеки опит на Клариса да заговори за него. За Морийн той сякаш беше престанал да съществува.