Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огнени жени (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mavreen aka Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Niky
Корекция и форматиране
NMereva (2016)

Издание:

Клер Лоримър. Морийн

ИК „Ирис“, София, 1994

ISBN: 954-445-012-7

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и девета
1808

През февруари 1808 година Жерар прекоси границата между Испания и Франция. Пътуваше срещу безкрайните колони на френските войски, които отиваха да завземат Мадрид.

По някаква злощастна случайност двамата с Николай отседнаха в една странноприемница в подножието на Пиренеите и там се сблъскаха с полковника, който командваше полка на Жерар. Той и офицерите му пируваха в очакване на заповед да включат полка в състава на резервните подкрепления на войската, която вече бе прехвърлила планината.

Според закона Жерар бе считан за дезертьор и полковникът, сприхав грубиян със селяшко потекло, незабавно го арестува. Нужни бяха дълги и търпеливи обяснения, докато той най-после се вслуша в разказа на Жерар за залавянето му от руснаците и за годината, прекарана в затвора.

За щастие в момента полковникът нямаше как да провери кога точно е бил освободен Жерар. Той престана да го заплашва с военен съд, но вместо това реши да го използва в предстоящата кампания.

— Виждам, че сте годен да се биете — каза той. — И вярвам, не сте забравили дълга си към императора. Ще имам нужда от вас в щаба, защото по пътя един от капитаните ми се разболя. Заместник още не е пристигнал, така че идвате тъкмо навреме.

Така по прищявка на съдбата Жерар бе принуден да вземе участие във войната в Испания. Молбата му да получи кратък отпуск, преди да се върне в полка, бе отхвърлена като неуместна. Полковникът реши, че той малодушно се опитва да избяга от изпитанията на предстоящите битки. Жерар трябваше да се прости с надеждата да се добере до Англия. Нямаше друг избор. Двамата с Николай облякоха униформите и потеглиха с полка към бойното поле.

Когато преди време Жерар предложи услугите си на великата армия на императора, нейни врагове бяха австрийците и прусаците. Никога не бе имал намерение да вдига оръжие срещу англичаните, или — както бе принуден да направи сега — срещу Карлос Бурбонски, крал на Испания и братовчед на трагично загиналия крал на Франция Луи XVI.

Ала Наполеон бе решил да завладее Испания на всяка цена. Народът на тази страна се отнасяше враждебно към неговата философия, насочена срещу папата и католицизма, и дълги години устояваше успешно на френското нашествие. Предната година императорът бе принудил испанците да подпишат договора във Фонтенбло и бе изтръгнал от тях едно половинчато обещание да участват във войната срещу Португалия. Въпреки че Португалия бе завладяна сравнително лесно и регентът бе принуден да бяга в Бразилия, сега Наполеон бе твърдо решен да свали от престола крал Карлос Бурбонски и властната кралица Мария-Луиза.

Жерар против волята си вървеше напред с полка. Прекосиха Пиренеите и въпреки силната съпротива завзеха няколко крепости по границата. Не след дълго влязоха в Мадрид. Крал Карлос абдикира, за да спаси живота на своя пръв министър Годой. Кралската фамилия бе принудена да се оттегли в Байона и доброволно да се откаже от правата си върху короната на Испания. Опразненият трон бе даден на брата на Наполеон, Жозеф, който се бе проявил като добър администратор в Неапол.

След края на боевете Жерар се обърна към командира си и поиска да бъде освободен от военната служба, за да се върне вкъщи и да се заеме със семейни дела. Въпреки че молбата му бе препратена по-нагоре с мнение да бъде уважена, той не получи разрешение да напусне армията. Вместо това бе изпратен в Португалия, защото английският генерал Уелсли бе стоварил тридесетхиляден десант в Мондего.

Единствено пред Николай Жерар призна нежеланието си да се бие срещу англичаните, които концентрираха силите си край Вимейро.

— Получих английско образование и в продължение на цели две години имах за настойник англичанин — каза той на съчувствено настроения си слуга. — Жената, която обичам, също е англичанка, а имам и много приятели в тази страна.

Разбира се, можеше да дезертира, но дори симпатиите му към врага не можеха да го принудят да опетни името на Дьо Вал.

На двадесет и първи август четири колони френски войски под командването на генерал Жюно, в една от които бяха Жерар и Николай, напредваха към позициите на англичаните край хълма Вимейро.

От множество други битки Жерар познаваше тактиката на Наполеон да изпраща напред подвижни кавалерийски разезди, които с подкрепата на артилерията дразнеха, разстройваха и объркваха противника, за да стане след това лесна плячка на гъстите колони пехотинци. Този изпитан ход много пъти беше носил успех, но сега английският генерал, изглежда, бе подготвен да посрещне техния авангард. Самият той бе разположил свои части в рядък строй в подножието на хълма, които да объркват напредването на французите.

Войските на Жюно настъпваха, но бяха посрещнати от ожесточена стрелба, кратка оръдейна канонада и накрая от съкрушителните залпове на скритите зад билото пехотинци, които бяха получили заповед да открият огън в последната минута.

Жерар, който се движеше в дясната колона, командвана от генерал Лаборд, бе ужасен от масирания огън на врага. Англичаните бяха разположени само в две редици, така че всички мускети да могат да влязат в действие. Рота след рота изпразваше пушките си и върху фланговете на французите се изсипваше смъртоносен дъжд от олово.

Зад гърба си чу болезнения вик на Николай, който бе улучен. Разнесоха се командите на генерала, който се мъчеше да престрои войниците в една линия, така че да включи и огъня на ариергарда. Жерар се опита да прегрупира хората си, но англичаните стреляха толкова ожесточено, че колоната започна да се разпада. Като обзето от паника стадо подчинените му се спуснаха след другите по склона на хълма Вимейро.

— Чака ни втори Аустерлиц! — извика задъхано Николай, който яздеше до Жерар в посока, обратна на тази, от която просветваха щиковете на англичаните, втурнали се да преследват бягащия противник.

Санитарите не смогваха да окажат помощ на онези от тежко ранените, които не бяха останали на хълма, а някак си се бяха измъкнали извън обсега на огъня. Жерар сам превърза ръката на Николай.

Пред очите на двамата приятели две нови френски колони се впуснаха в атака, но бяха отблъснати от смъртоносния огън. Три от френските бригади бяха изтласкани обратно в долината зад Вимейро. Ротата на Жерар бе изпратена като подкрепление на разбитите бригади. Въпреки че спряха за кратко устрема на врага, английският генерал за втори път обходи фланга им и френската пехота като тълпа се спусна в безредно бягство по хлъзгавия от кръв склон.

Нямаше други резерви. Повечето оръдия бяха пленени, бойният дух на войниците беше сломен. Оцелелите започнаха да се изтеглят на изток, поражението беше несъмнено. Жерар обаче не можеше да тръгне с тях, защото Николай бе изчезнал. Един от офицерите му каза, че го видял да пада на склона, убит или ранен, по време на последната безнадеждна атака.

Жерар се скри в сеновала на една ферма в покрайнините на село Вим и измъчван от горещина и мъчителна жажда, изчака падането на нощта.

Щом започна да се мръкна, той се върна на бойното поле. Въпреки тъмнината се ориентираше добре, воден от стенанията на ранените и от тежката миризма на смъртта. Скоро се препъна в първия труп по пътя си. Разнесоха се гласове на френски и английски, които молеха за помощ.

Жерар се навеждаше над проснатите тела и тихо извикваше името на Николай. На светлината на бледата луна, която се бе подала иззад облаците, видя, че повечето бяха мъртви. Отчаян от безнадеждността на задачата си, Жерар продължаваше да се вглежда в лицата на падналите. Бяха толкова много, че нямаше смисъл да се опитва да окаже някаква помощ на ранените. Трябваше час по-скоро да открие Николай и ако е все още жив, да използва прикритието на нощта, за да го измъкне.

Натъкна се на зловещата прегръдка на французин и англичанин, отдавна мъртви, след като се бяха пронизали едновременно с байонетите си. Жерар потръпна и заобиколи двата трупа.

Различи в мрака ниско приведените сенки на английските санитари, които пренасяха на носилки своите ранени към английските позиции. Като внимаваше да не се приближава твърде много до тях, Жерар продължи да търси. Вече бе загубил и последната надежда, когато откъм няколко миртови храста, чийто приятен аромат му подейства странно сред миризмата на кръв, която лъхаше отвсякъде, се чу слабият глас на Николай.

— Най-после те намерих, Николай! — прошепна Жерар със задавен от радостни сълзи глас, докато се навеждаше над него, за да огледа ранения му крак. — Дребна работа! Ще боли, но от такова нещо не се умира! Хайде, скачай, че да се махаме от този ад!

— Не мога! — простена Николай, чийто крак бе пронизан с щик. — Оставете ме и бягайте на безопасно място. Нищо не можете да направите за мене. Оставете ме да умра на спокойствие.

— Помниш ли, че и аз те молех така? — припомни му Жерар. Той подхвана раменете му и го привдигна да седне. — Но тогава ти нямаше никаква милост към мене, едва не ме удави с онази отвратителна супа, която насила наливаше в гърлото ми. Помниш ли? — Той се опитваше да говори весело, докато с много усилия успя най-сетне да изправи Николай на крака. — Няма да си отида оттук без тебе, така че не се олюлявай и не губи съзнание! Хайде, размърдай се, ако не искаш на съвестта ти да тежи и моята смърт! Трябва да се измъкнем преди пукването на зората, защото, ако ни спипат англичаните, току-виж сме прекарали още година-две в някоя мръсна тъмница.

Така със заплахи и окуражителни думи, а и със силата на цялото си тяло Жерар успя да заведе Николай до френските позиции.

До края на ноември прислужникът му се възстанови напълно. Запази само един страшен белег, който да му напомня за битката при Вимейро.

Жерар и Николай пристигнаха в Мадрид през декември. През февруари следващата година участваха в победната битка, в която след дълга обсада Сарагоса най-сетне падна. Преди да настъпи краят на ноември, французите бяха завзели цяла Андалузия с изключение на Кадис.

— Сега, ако е рекъл Господ — каза Жерар на Николай, — може би ще ни позволят най-после да се върнем у дома…

Не искаше да гледа повече как се пролива кръв и чувстваше, че няма да издържи още дълго, без да види Морийн.

 

 

След краткия престой в Брайтълмстоун с баронеса Фон Еберхард Морийн се завърна във Финчкокс и остана там до края на 1807 година и през пролетта на следващата. Цялото й време беше посветено на Тамариск. Момиченцето бе вече на девет години и двете бяха истински приятелки. Яздеха заедно всеки ден, а след като уроците на малката за деня приключеха, често прекарваха спокойни вечери в игра на табла, която Тамариск много обичаше.

За Морийн дните минаваха бързо. Всяка седмица тя посещаваше Клариса, ходеше с нея или с баща си на концерти и опера. Понякога разрешаваше на Джон Уорд или на Томас Крийви, които все още си съперничеха за благосклонността й, да я придружат и поухажват. Бе заявила съвсем ясно и на двамата, че няма намерение да се омъжва отново. Това обаче не ги обезкуражи и те често я посещаваха. Всички светски сплетници бяха единодушни, че рано или късно Морийн ще вземе един от тях за съпруг.

От своя страна баронесата, на чиито приеми Морийн бе честа гостенка, постоянно й търсеше подходящи кандидати и беше много разочарована, че Морийн не иска нито да се омъжи, нито поне да си намери любовник.

— Една жена не може да живее сама! — казваше Лиза и не желаеше да повярва, че Морийн наистина е доволна от сегашния си начин на живот.

През юни 1808 година Ан Лейд покани Тамариск да прекара лятото с нея и двете й деца в Уортинг, където бе наела къща на брега на морето. Морийн се съгласи да пусне дъщеря си, бе убедена, че игрите с децата и морският въздух ще й се отразят добре.

— Това ми дава възможност да замина за Съсекс — обясни тя на Клариса. — Не съм ходила там отдавна и просто не смея да помисля в какво ли състояние ще заваря имението на мистър Глоувър. Роуз и Дикън ще ме придружат.

Напоследък Клариса не се чувстваше добре. Краката й отичаха постоянно и й причиняваха много тревоги.

— Да не бях болна, с удоволствие щях да дойда с тебе — каза тя, изпълнена с опасения, че Морийн ще се чувства потисната в къщата, която пазеше толкова спомени за нейната загубена любов.

Макар никога да не говореха за Жерар дьо Вал, Клариса бе сигурна, че Морийн не го е забравила. Самата тя смяташе, че той отдавна е мъртъв, и се молеше скоро и Морийн да се примири с това. Горещо се надяваше, че Морийн ще се омъжи отново и с Божията помощ този път ще бъде по-щастлива.

Но докато пътуваха през Ийст Гринстед за Алфристън, Морийн мислеше не за своята сватба, а за сватбата на Дикън и Роуз. Възнамеряваше да ги ожени, щом пристигнат в имението. Дикън бе вече на тридесет и две, а и Роуз наближаваше тридесетте. Морийн знаеше, че Роуз копнее да има семейство и деца, а това означаваше, че не могат да отлагат повече. Измъчваше се от угризения, защото добре разбираше, че и двамата бяха пренебрегнали себе си от вярност и обич към нея. Привързаността на Роуз към Тамариск можеше да се сравнява единствено с предаността на Дикън към самата нея.

Роуз, която бе тръгнала за Съсекс три дни по-рано, бе вече в имението, за да подготви къщата.

Едва късно следобед оставиха зад себе си красивата кула на църквата „Сейнт Суигън“. Конете летяха все по-бързо надолу по хълма Уол към село Форест Роу. Дикън едва ги удържаше с юздите. Бяха решили да вечерят в построената през петнадесети век странноприемница и да оставят конете да поотпочинат в пощенската станция Чекърс, преди да поемат през гората Ашдаун към Люис и Алфристън.

— Пътят нататък няма да е лесен — каза с лошо предчувствие Дикън, когато спряха в двора на пощенската станция. — Мракът ще ни свари насред път.

— Какво чувам, Дикън? Да не се страхуваш? — подразни го Морийн.

— Толкоз, колкото и ти, ама не бива да бъдем безразсъдни!

Беше топла юнска нощ, окъпана в мека лунна светлина.

Ароматът на горите и полята нахлуваше през отворения прозорец на каретата.

Морийн се вгледа очарована в стройния силует на един елен, който се очерта ясно на линията на хоризонта. Изведнъж животното побягна и се изгуби обратно в гората. Дикън дръпна юздите и спря конете.

— Какво има? — извика Морийн и подаде глава през прозореца, след като едва не се търкулна от седалката при внезапното спиране.

В този момент се разнесе груб глас:

— Излизайте и давайте парите!

Тя видя неясната фигура на един ездач. Пред очите й проблеснаха насочените към нея пистолети. Облъхна я парата, която се вдигаше от големия черен жребец на разбойника.

— Преуморили сте го! — каза Морийн с укор, забравяйки в какво положение се намира. — Не виждате ли пяната по шията и по хълбоците му? Горкото животно!

Отговор не последва, но вратата на каретата се отвори и дулото на пистолета я подкани да слезе.

Морийн разбра веднага, че не може да очаква помощ от Дикън, който с мъка удържаше конете. Често бе слушала за нападения на разбойници по пътищата, но за първи път се оказа подложена на подобно унижение. Беше уплашена и малко ядосана, но едновременно с това усещаше някаква странна възбуда.

Мъжът вдигна свободната си ръка и бутна назад качулката на наметалото си. Долната част на лицето му остана скрита под триъгълна копринена кърпа. Над челото му паднаха няколко разрошени от качулката тъмни къдрици. Беше много по-висок от Морийн и погледна над рамото й вътре в каретата.

— Сама съм, няма никой друг — каза тя спокойно.

В първия момент мъжът сякаш не можа да повярва, че дама с нейното очевидно високо положение може да пътува без придружител, но после се изсмя.

— Това значително улеснява нещата. Да не губим време, милейди, давайте тук кесията и бижутата си.

— А ако откажа?

— Ш-ш-т!

Морийн долови предупредителния шепот на Дикън, но не му обърна внимание. След като първоначалната изненада премина, гневът все повече надделяваше над страха й.

— Ако откажете, ще бъда принуден да застрелям и вас, и слугата ви! — отвърна разбойникът.

Морийн бе смутена повече от гласа му, отколкото от заплахата. Това бе глас на културен човек, а и тембърът му не бе неприятен.

— Ако сте благородник, никак не ви подхожда да нападате една самотна жена. Какво говоря, благородник! Само един страхливец би се побоял да покаже лицето си.

Много по-късно Морийн щеше да се пита кое я бе накарало да поиска непознатият да свали маската. Ефектът от това бе поразителен. За първи път в живота си Морийн припадна. Дикън светкавично скочи от капрата и й се притече на помощ, а конете, усетили се свободни, препуснаха в галоп.

Разбойникът се поколеба само секунда, но след това заби шпори в хълбоците на жребеца си и се втурна да преследва каретата.

Когато се върна, повел впрегнатите коне за юздите, Морийн се бе съвзела от припадъка си и стоеше права, облегната на ръката на Дикън. Изглеждаше все още много бледа, но бе приела обяснението на Дикън, че мъжът просто силно прилича на Жерар дьо Вал.

Сега тя отново впи очи в лицето му. Приликата бе наистина поразителна. Имаше тъмни очи и коси също като неговите. Същият правилен нос, само очертанията на устата и брадичката бяха по-мъжествени и по-решителни.

— Извинете моментната ми слабост — тихо каза тя, докато разбойникът подаваше поводите на Дикън. — И ви благодаря, че върнахте каретата. Така или иначе, предполагам, че вече сте задигнали всичко, което ви е трябвало.

— Как да ви кажа, все още не съм, милейди. Но след като вече сте на крака, бихте могли да ми ги дадете сама.

Морийн с мъка откъсна очи от него. Понечи да се приближи повече, но се спря. Приликата бе просто свръхестествена. Не беше Жерар, но все пак…

— Ще бъдете ли така добър да ми кажете името си? — попита тя, без сама да знае защо.

— Не виждам какво ви интересува то, но щом искате — моля! Гидиън Морис, на вашите услуги! — Той се поклони от седлото си и на свой ред попита: — А мога ли да узная коя сте вие?

Изведнъж се почувства страшно заинтригуван от нея. Бе забелязал изключителната й красота, но най-силно впечатление му направи храбростта й. Повечето дами, които бе спирал, изпадаха в истерия или губеха съзнание… А тя не откъсваше смаяните си очи от него.

— Защо ме гледате така, милейди? — попита той. — Да не сме се срещали някъде?

— Не! — отвърна Морийн. — Но ми приличате на един мой познат.

Тя рязко се обърна, качи се в каретата и след малко се показа с кесията и кутията за бижута.

Разбойникът слезе от седлото. Конят му кротко започна да пасе тревичката отстрани на пътя и той пусна юздите, така че когато протегна ръка, пистолетът продължаваше да бъде насочен към нея. Той взе кесията и я пъхна в чантата на седлото си, без дори да я погледне.

— Кутията! — заповяда той, когато видя, че Морийн се колебае.

— Вътре има три неща, с които няма да се разделя дори и с цената на живота си. Не са много ценни, но са мили спомени за мен. Мога ли да ги задържа, или предпочитате да ме застреляте?

Тихият и спокоен глас бе по-убедителен от всякакви писъци. Гидиън Морис нареди:

— Покажете ми ги!

Морийн отвори кутията и извади пръстена с печат, подарен й от Жерар толкова отдавна. Взе и двата медальона с миниатюрите на Тамариск и Жерар.

Гидиън Морис ги разгледа и вдигна присвитите си очи към лицето й.

— Казвате, че не са скъпи, но и трите са златни. — Той видя гневния блясък в очите й и изведнъж усети, че реакциите й го забавляват. — Щом толкова много държите на тях, какво ще ми предложите в замяна?

Морийн гордо вдигна глава.

— Аз съм много богата и винаги държа на думата си. Ако ми позволите да задържа тези дреболии, ще ви изпратя сто гвинеи веднага щом получа парите от Лондон.

— Сто гвинеи! Не е чак толкова голяма сума за богата дама като вас.

— Не е и малка, макар очевидно да я смятате за незначителна — отвърна Морийн. — Добре, вие посочете някаква цена и ако е разумна, ще я приема.

Усмивката му не предвещаваше нищо добро, макар още повече да засилваше приликата с Жерар.

— А ако поискам вас в замяна?

Въпреки насмешливия тон Морийн разбра, че той не се шегува, и цялата се изчерви.

— Това е недостойно, сър! Ще ви платя двеста и петдесет гвинеи и нито пени повече! — Тя му подаде кутията и каза презрително: — Няколко гвинеи не са от толкова голямо значение, защото тук ще намерите достатъчно, за да задоволите алчността си.

Той пое скъпоценностите, без да отваря кутията, отдръпна се настрана и отвори вратичката на каретата.

— Моля, милейди! Ще ви придружа до дома ви!

Енергичните възражения на Морийн, че не се нуждае от придружител, го накараха да се усмихне.

— Сама разбирате, че искам да науча откъде да прибера моите двеста и петдесет гвинеи. Давам ви две седмици да ги намерите.

Той щеше да наведе дулото на пистолета, но камшикът в ръката на Дикън и заплахата в погледа му го накараха да бъде нащрек, макар че слугата не можеше да направи нищо друго освен безропотно да се качи на капрата.

Верен на думата си, Гидиън Морис ги придружи до портата на имението и след това се стопи безшумно в сенките на нощта.