Клер Лоримър
Морийн (12)

Глава единадесета
1795

В дневната на Уайфолд Хаус Жерар чакаше лейди Друзила и дъщерите й да се приготвят за приема тази вечер. Застаналият до него сър Джон изглеждаше внушително в дългия жакет и панталоните от синьо кадифе, в бялата риза с плисирана яка, набрани копринени маншети и жабо и в белите си чорапи. Късата му, току-що накъдрена перука, бе обилно напудрена. За разлика от него Жерар не носеше нищо върху естествената си коса, защото перуките бързо излизаха от мода сред по-младите.

— Нека ти кажа две думи, докато още сме сами, момчето ми! — почти прошепна сър Джон, когато лакеят излезе от стаята. — Длъжен съм да те предупредя за някои от гостите тази вечер…

Жерар и без това знаеше, че там ще присъства красивата Мерседес де Фаенца и че вечерята се организира само за да могат той и дъщерята на испанския благородник да се опознаят взаимно. Сър Джон вече на няколко пъти многозначително намекваше, че в хубавата млада дама Жерар трябва да вижда своята бъдеща съпруга.

Естествено той бе поласкан, че девойка с нейния произход и богатство е дотолкова привлечена от чара и красотата му, та не обръща внимание на обстоятелството, че той няма нито грош, и дори заявява открито колко би се радвала да приеме ухажването му. Освен това, изглежда, нито тя, нито маркизът се тревожеха от петното върху името на баща му.

— … Там ще присъства една млада дама, която ти вече познаваш. — Думите на сър Джон изтръгнаха Жерар от мислите му. — Става дума за моята дъщеря Морийн. Баронесата ще я представи като своя далечна роднина от Йоркшир, дошла на няколкодневно посещение в Лондон. Никой от поканените не знае нищо за нея, затова те моля да се престориш, че и ти не я познаваш. Всъщност най-добре ще е, ако двамата разговаряте колкото се може по-малко, за да не би някоя случайно изтървана забележка да разкрие истината пред гостите и да провали всичко.

Жерар, който не бе забравил младото момиче, бе едновременно заинтригуван и развеселен и даде с радост съгласието си да участва в малката измама. Когато сър Джон спомена Морийн, той си спомни ясно очарователните й, красиви очи, свежия аромат на блестящата й коса и меката белота на кожата й. Лъчезарна и интелигентна, тя вдъхваше живот на всичко около себе си. Не бе забравил и навика й да задава любознателно нескончаеми въпроси, както и непрекъснато менящите се изражения на лицето й.

През годината, изминала от последната му среща с Морийн, Жерар бе опознал много жени. Вече бе открил колко вълнуващи могат да бъдат телата им, колко безгранични могат да бъдат прищевките и капризите им. Беше се любил с няколко от тях, различни по възраст, произход и положение, но не беше загубил ума си по никоя. Почти се влюби в една австрийска графиня на около тридесет години, с която прекара в уединение цяла седмица. Тя го научи на изкуството на любовта и той си спомняше за нея с топлота и благодарност. Смяташе, че наистина е имал щастие да попадне на толкова нежна и опитна учителка. Раздялата им, когато се оказа, че той трябва да се върне на заповедите на граф Д’Артоа, бе изпълнена с взаимна тъга.

Морийн дори не подозираше, че тази вечер ще го види отново. Тя се чувстваше красива и самоуверена в роклята от нежнорозова тафта с цял водопад от волани, който се спускаше от тънката й талия до връхчетата на сатенените й пантофки. Специално повиканата от „Банд стрийт“ фризьорка вдигна буйната й коса високо на тила, като остави само няколко къдрици на челото и покрай ушите й. Прическата й бе украсена с две вързани една за друга панделки от розово моаре.

За нейно огромно удоволствие умишлено търсеният старогръцки стил на фризурата и роклята я правеха с няколко години по-възрастна, придаваха й по-изтънчен и по-зрял вид. Клариса и прислужничките не пестяха похвалите си и това още повече укрепваше самочувствието й.

Трябваше да изиграе ролята на гостенка, която живее в къщата на семейство Фон Еберхард от няколко дни и затова пристигна по-рано на „Арлингтън стрийт“, където бе посрещната топло и с възхищение от Лиза, приятелката на леля Клари. Баронесата бе дребна закръглена женичка с лененоруса коса. Носеше червеникаво-кафява рокля, отворена отпред, за да се вижда кремавата копринена фуста. Дълбокото деколте едва прикриваше едрите й гърди.

Морийн се озова в сърдечната й прегръдка.

— Мила моя, ти си дори по-красива, отколкото ми разказваше Клариса! Каква прекрасна рокля имаш, скъпо дете! Не сваляй ръкавиците си! Ела, искам да те представя на съпруга си.

Гласът на баронесата смътно й напомняше за някого. Да, тя говореше като непознатата дама, която Морийн случайно беше изненадала с онзи мъж в стаята за гости на Клариса. Но това не можеше да бъде истина! Баронесата беше омъжена, а и… Не й остана време да си спомни добре, защото Лиза я хвана под ръка и я въведе в салона през двойните врати.

Морийн обгърна помещението с един бърз, любопитен поглед. То бе най-малко три пъти по-голямо от гостната на леля й Клари в Ричмънд. Масивните мебели от тъмно дърво бяха лъснати до блясък. По стените висяха гоблени, които изобразяваха ловни сцени. Пламъчетата на стотици свещи, поставени в разклонени като дървета огромни бронзови свещници, осветяваха салона. Тя веднага забеляза огромния бюфет, пълен с крехки съдове от дрезденски порцелан. На изрисувания таван пухкави херувимчета и закръглени девици танцуваха сред къдрави облачета. Във въздуха се носеше ароматът на тежък парфюм.

Барон фон Еберхард стоеше достолепно изправен до камината, в пълна военна униформа, на която искряха три реда ордени. За свое безкрайно удоволствие Морийн установи, че лицето му с войнствени черти и големи бели бакенбарди под напудрената перука е точно копие на портрета, който висеше над главата му.

Когато видя красивото момиче, хванало под ръка жена му, суровото изражение на стария джентълмен се посмекчи. Спомни си, че Лиза му бе говорила нещо за някаква далечна роднина, но, разбира се, не му бе казала, че момичето е толкова очарователно.

Морийн с удоволствие би слушала цяла вечер безкрайните разкази на барона за кралското семейство, но в салона непрекъснато пристигаха нови гости, чиито имена лакеят обявяваше с подобаваща тържественост. За нейно съжаление баронът се извини и отиде да ги посреща. Смутена при вида на толкова много разкошно облечени дами и внушителни господа, Морийн истински се зарадва, когато зърна пълничката фигура на лорд Бар. Той забързано прекоси цялата зала, за да стигне до нея. Присъствието му и неговите любезни комплименти бързо възвърнаха самочувствието й.

Едва когато лорд Бар се извини за момент и отиде да поздрави баща й, Морийн отново имаше възможност да огледа бляскавия салон и изведнъж… съзря Жерар.

Той разговаряше с ослепително красива млада жена, която имаше златистомургава кожа и големи, бадемовидни очи. Косата й беше прибрана във висока прическа като на красавица от картина на Тициан. Тя привличаше вниманието на всички с изисканото си облекло — виолетова сатенена рокля и пищни сребърни бродерии и къса наметка с дантели, която изящно лежеше върху раменете й. В украсената с огромни виолетови изкуствени цветя коса бяха втъкнати гребени, инкрустирани със скъпоценни камъни.

В първия миг, обзета от огромна радост, че го вижда отново, тя понечи да се спусне към него, но баща й, който зорко я наблюдаваше, сложи ръка на рамото й, за да я възпре.

— Не забравяй, че вие двамата не се познавате, мила! — настойчиво й прошепна той. — Освен това Жерар разговаря с доня Де Фаенца и не би било прилично да отклоняваш вниманието му.

Мъката в очите на дъщеря му го накара да се почувства виновен.

В душата на Морийн настъпи пълно объркване. Радостта й, че отново вижда Жерар, бе помрачена от унизителното напомняне, че се намира в този дом под измислено име и трябва да крие както самоличността си, така и истинските си чувства. Пъргавият й ум веднага съобрази, че Жерар положително е бил уведомен за нейното присъствие на приема и е инструктиран в никакъв случай да не я поздравява като стара познайница. Този факт я огорчи още повече.

Тя не сподели мислите си със сър Джон, но за да го накара да се почувства неудобно, го попита на висок глас дали ще бъде така любезен да я представи на съпругата и дъщерите си, с които за свое огромно съжаление все още не се познавала. Тя естествено знаеше отлично, че баща й всячески се опитва да избегне тази среща.

Сега обаче нямаше как да й откаже и я поведе към камината, където Морийн видя облечена в сива рокля мършава жена с обикновено, незапомнящо се лице, която седеше между двете си също толкова безлични дъщери. Изглеждаха така, сякаш никак не се радваха, че са тук и когато сър Джон представи Морийн, нито една от трите не отговори на усмивката й. Поздравиха я сковано и официално. Никой от господата не идваше, за да разговаря с тях и макар че Морийн добре разбираше причината за това, изпита съжаление към тях.

Тя скришом огледа лейди Дейнсфийлд от глава до пети, но не можа да хареса дори мъничко жената, заради която сър Джон бе пренебрегнал майка й. Двете й полусестри също я разочароваха напълно. Не й остана време да измисли още нещо, с което да го ядоса, защото в този момент лакеят обяви, че вечерята е сервирана. Настроението й съвсем се развали, когато видя как ослепителната испанска красавица с подчертано чувство за собственост се обляга на предложената й от Жерар ръка и той я извежда от салона. Любезната баронеса, която явно не знаеше нито за познанството на Морийн и Жерар, нито за стремежа на сър Джон те да разговарят колкото се може по-малко, ги бе поставила един до друг на вечерята. Очевидно смяташе, че двамата най-млади гости са подходяща компания един за друг. Мерседес де Фаенца трябваше да седне срещу Жерар, така че да продължи флирта си с него през богато украсената маса.

Когато грижливият както винаги лорд Бар заведе Морийн до мястото й и тя видя съседните табелки с нейното измислено име и това на Жерар, сърцето й щеше да се пръсне от възбуда и безмерна радост. Тя си наложи да не отмества очи от сплетените си в скута ръце, докато той сядаше до нея, но щом чу познатият глас да казва с френски акцент: „Добър вечер, малка катеричке!“, извърна очи и се вгледа в него, за да види колко се е променил от последната им среща. Стори й се по-висок и по-мъжествен, но иначе си беше съвсем същият. Жерар обаче откри у нея коренна промяна. Тогава тя беше симпатично хлапе, което обещаваше да се превърне в забележителна красавица. А ето че сега до него седеше прелестна млада жена, наистина съвсем различна, направо неузнаваема, но с все същия насмешлив блясък в очите.

— Няма ли да ми кажеш добър вечер? — попита той.

При тези думи тя се разсмя звънливо, но веднага наложи на лицето си израз на престорена сериозност и отвърна благопристойно:

— Но моля ви, как си позволявате да ме заговаряте, сър?! Ние все още не сме представени официално един на друг!

— Така ли? В такъв случай, моля, мадмоазел: виконт Жерар дьо Вал, винаги на вашите услуги!

В този миг облеченият в ливрея лакей сервира първото блюдо и им попречи да продължат разговора си. Докато траеше това, Жерар си помисли, че момичето до него е пълна противоположност на тази, която бе занимавала мислите му преди вечерята. Тъмните огромни очи на Марседес гледаха винаги премрежено, а закръглената й, напълно женствена фигура говореше за силна чувственост. Беше изтънчена, но в никакъв случай не можеше да бъде наречена интелигентна. Омайваше мъжете със загадката на пищните си прелести и те се трупаха около нея като пчели около натежало от нектар цвете. Тя рядко се усмихваше и почти никога не се смееше, но замечтаният й поглед се задържаше дълго върху лицето на набелязаната жертва и караше кръвта му да закипи от неизречените сладострастни обещания. Жерар също бе започнал да се поддава на очарованието й, но сега изведнъж младото момиче до него грабна цялото му внимание. Необичайните й лешникови очи искряха весело и закачливо. Тя цялата сияеше от жизненост, която бликаше в начина, по който тръскаше русите си къдри и в грациозните движения на ръцете й. Сочната й розова уста реагираше на всяка промяна в настроението й, а чертите на лицето й се меняха неуловимо в зависимост от това, дали бе сериозна и замислена или палава и закачлива.

„Тя не е просто жена — помисли си той, — тя е въплъщение на самото женско начало. А пък сър Джон съжалява, че не се била родила момче!“

— Последния път, когато можах да получа някакви новини за тебе, научих, че си в Съсекс — поднови разговора той веднага щом стана възможно. — Знаеш ли нещо за моята Коломб, Морийн?

— Зная, как да не зная! Дикън й помогна да роди… О, Жерар, имам страхотна вест! Почти е сигурно, че той ще дойде да живее в Лондон като коняр при леля Клари, а аз ще имам собствен кон и ще мога да яздя когато си поискам!

Радостта, с която говореше за едно толкова просто удоволствие, трогна Жерар. Още повече че преди по-малко от час Мерседес му разказа колко е натъжена, задето баща й й подарил най-скъпа смарагдова огърлица и обици към нея, а тя просто не можела да понася зеления цвят.

Докато от другата страна на масата Мерседес де Фаенца едва докосваше храната в чинията си, Морийн и Жерар си хапваха здраво. Това не й пречеше да го затрупа с въпроси. Колко дълго възнамерява да остане в Лондон? Има ли вече новини за бедната си майка? Какво е правил през тези две години във Франция? Страшно ли е да участваш във война? А дали са го ранявали? Толкова ли е зловеща наистина прословутата гилотина? Познава ли Нелсън? Какво би казал за Наполеон Бонапарт?

Жерар я замоли да спре, защото вече бил забравил първия й въпрос, и я подразни приятелски:

— Значи все още трупаш знания като лешници за зимата, така ли, малка катеричке?

Морийн се изчерви и отвърна:

— Зная, че говоря прекалено много. Леля Клари непрекъснато ми казва, че трябва да си сложа катинар на езика, и признавам, че е съвсем права. Но, разбери, Жерар, искам да науча толкова много неща!

— Аз също! — увери я топло Жерар. — Например бих желал да зная много повече за тебе! Продължаваш ли да четеш онези дебели книги? Харесва ли ти животът в Лондон? Кога се върна от Съсекс? Успя ли да се възстановиш напълно от онази скарлатина? Как е мистър Глоувър и…

— Жерар, но ти ми се подиграваш! — разсмя се тя. — За наказание няма да ти задам нито един въпрос и ще запазя недостъпно мълчание до края на вечерята! Да видим дали ще ти е толкова приятно!

— Зная отлично, че няма да изпълниш заплахата си, защото виждам, че на устните ти вече напира нов въпрос! — отвърна шеговито Жерар. — Освен това признавам с готовност, че няма да ми е никак приятно, напротив, мълчанието ти би ме отегчило до смърт. Така че говори колкото искаш и по дяволите нравоученията на мадам Мантън!

Морийн чувстваше прилив на неизпитвано досега щастие, докато не срещна погледа на сър Джон. Едва тогава си спомни, че нито на нея, нито на него е позволено „да се познават“.

Тя предизвикателно се извърна към Жерар, но забеляза, че той гледа дъщерята на маркиза срещу себе си. Не виждаше лицето му, но и без това очите на младата жена говореха достатъчно красноречиво. Колкото и неопитна да беше във флиртовете, Морийн инстинктивно почувства, че испанската благородничка с всички сили се опитва да привлече вниманието на Жерар, а той очевидно направи това, което се искаше от него, защото бе възнаграден с премрежен поглед и усмивка.

Болезнена ревност стегна гърлото на Морийн и тя нервно посегна към чашата си с вино. Кръвта пулсираше неудържимо във вените й, а ръката, която държеше тежката чаша, потрепери. Мерседес де Фаенца беше наистина много красива, а доколкото можеше да съди по бижутата, които носеше, сигурно бе и приказно богата. Освен това очевидно беше като риба във вода сред тази бляскава аристократична обстановка. Изведнъж Морийн се почувства потисната от собствената си недодяланост. Нямаше право да го упреква, че може би в този момент му се искаше да седи до Мерседес, а не до нея.

Всъщност Жерар не изпитваше такова желание. Той също прочете поканата в погледа на Мерседес и знаеше, че вече може да откъсне плода, стига само да протегне ръка. Но сега имаше много по-важни неща за вършене, Мерседес можеше да почака. Трябваше на всяка цена да научи нещо повече за момичето до себе си.

Никога не бе срещал жена, която като нея да съчетава детска невинност с непресторена топлота, сякаш предназначена единствено за него. Все пак не можеше да бъде съвсем сигурен в това, защото Морийн се държеше също така сърдечно и с възрастния джентълмен, който седеше от лявата й страна. Макар и не в първа младост, той очевидно проявяваше жив интерес към нея и Жерар се възмути от начина, по който очите му често галеха нежните очертания на разголените й от дълбокото деколте снежнобели гърди. Макар той да не задържаше погледа си по-дълго, отколкото позволяваше приличието, Жерар възнегодува вътрешно, сякаш бе видял как й нанасят публична обида. Изненадан от бурната си реакция, той все пак си даде сметка, че възмущението му е съвсем неоправдано. Никой не го бе назначавал за пазител на нейната добродетел. Въпреки това той се обърна към седналата от лявата му страна баронеса и попита за името на джентълмена, с когото разговаряше Морийн.

— Нима не го познавате, виконте? Това е лорд Бар, един от най-близките приятели на сър Джон. — Тя замълча за миг и после продължи със заговорнически шепот: — Дочух, че скоро можем да очакваме годеж, но не съм напълно убедена в достоверността на слуховете.

— Годеж ли? — слиса се Жерар. — И кой ще се сгодява?

Баронесата се усмихна многозначително.

— Как кой? Очаква се годеж между пролетта и зимата — каза тя лукаво. — Не виждате ли, че лорд Бар изпълнява заповедите й като кученце? Предполагам, че още сега би поискал да се ожени за нея, стига да е сигурен, че тя ще приеме предложението му. Че какво пък, той е идеална партия за нея, горкото момиче! — Тя млъкна внезапно, усетила, че става недискретна. Още една дума и виконтът щеше да я заразпитва за Морийн, а беше дала дума да не разгласява тайната й на никого.

Жерар замислено побутна с вилицата си храната в чинията. Изведнъж гладът му изчезна и дори почувства, че започва да му се гади. Въпреки всички сметки бракът между този дебелак и неговата малка Морийн му се струваше невъзможен. Баронесата очевидно бърка. Морийн никога не би се съгласила на такава сделка. Та това бе направо обида спрямо законите на природата! Изглеждаше все пак, че двамата се разбират отлично. Думите, казани от Морийн, когато най-сетне се обърна към него, само потвърдиха догадката му:

— Главата ме заболя от комплименти! Лорд Бар явно е точно толкова сляп за недостатъците ми, колкото ти си готов да ме подиграваш за тях!

— Не намирам нито един недостатък у тебе, Морийн! — отвърна съвсем сериозно Жерар. — Ако нещо в думите ми ти е дало основание да мислиш така, то моля те, позволи ми да поправя това недоразумение!

— Значи не задавам излишни въпроси и не приказвам прекалено много, така ли?

— Това бяха твои думи, а не мои! — припомни й той. — Аз просто отбелязах, че не смогвам да отговарям на многобройните ти въпроси.

— Прав си — усмихна се Морийн, — но въпреки това усещам неодобрението ти към мене.

— Този път интуицията те заблуждава! — тихо възрази Жерар. — Очарован съм от всяко твое действие, от всяка постъпка!

Дъхът на Морийн спря. Приятелското заяждане между тях внезапно отстъпи място на ново чувство, чиято сила нито тя, нито той можеха да контролират.

Както всеки път, когато преживяваше нещо прекалено дълбоко, Морийн загуби дар слово. Тя стисна до болка ръце под бялата покривка, за да спре треперенето им. Изведнъж усети как топлата длан на Жерар търси и намира нейната. Сякаш заразен от нея, той също започна да трепери, но и двамата не казаха нито дума, доволни, че ръцете им говорят вместо тях.

Бяха така потънали във внезапно залялата ги вълна от чувства, че не забелязваха двата чифта очи, които ги гледаха гневно и враждебно. В погледа на сър Джон се бе появила твърдостта на стомана, а в бездънните очи на Мерседес де Фаенца гореше зловещ огън. Преди приема Жерар бе обещал на сър Джон, че ще направи всичко възможно да избягва Морийн, и макар да не можеше да бъде обвинен, че седна до нея, все пак бе длъжен да се ограничава само с една-две учтиви забележки и после да насочи вниманието си към Лиза фон Еберхард. Но вместо това той само за няколко минути изцяло се захласна по нея, а руменината по бузите й показваше, че и тя не е безразлична към вниманието му. Гневът, изписан по лицето на Мерседес де Фаенца, бе най-сигурно доказателство за подозренията на сър Джон. Испанската красавица гледаше двамата с едва прикрита ревност и ако Жерар не проявеше повече благоразумие, този шанс, подготвян с цената на толкова много усилия, щеше завинаги да бъде загубен за него. Дъщерята на маркиза никога не би простила подобно своеволие.

В този миг Жерар не даваше пет пари за чувствата на своята нарочена годеница. Бе обзет от желание да грабне красивата девойка до себе си, да я отнесе някъде далеч от тази пълна с хора зала и да я целува, докато самата тя не го замоли да престане. Морийн също не правеше нищо, за да прикрие чувствата си, а това му бе много приятно, защото досега се бе сблъсквал единствено с безкрайните преструвки и капризи на всички жени, които искаха да привлекат вниманието му.

— Морийн! Морийн! — прошепна името й той. — Кой ти даде това име? Необичайно и странно е като самата теб. При това имам чувството, че съм те познавал през целия си живот. Учудват ли те думите ми?

Тя поклати отрицателно глава и няколко къдрици паднаха върху бузата й. Жерар изпита желание да протегне ръка и да ги постави на мястото им, за да може отново да я гледа в очите.

— И аз усещам същото, Жерар. Въпреки че се познаваме от деца, срещата ни тази вечер е някак по-различна. Чувствам се така, сякаш съм открила наново отдавна загубен стар приятел. Знаем толкова малко един за друг, но съм убедена, че можем да четем мислите си. Винаги ще бъдем приятели, нали Жерар? — погледна го тя с копнеж. Стигаше й един жест, за да бъде най-щастливата на този свят.

Жерар кимна, макар преди малко да не бе имал точно това предвид, и прошепна тихо:

— Да, винаги ще бъдем приятели, малка Морийн!

— Аз не съм дете! — отвърна тя така високомерно, че той едва не се разсмя. — Скоро ще навърша шестнадесет, а на тази възраст, стига да пожелая, мога да стана съпруга и майка!

Думите й го отрезвиха и му напомниха за годежа, за който бе научил от баронесата.

— Нали не е вярно, че смяташ да се омъжиш за лорд Бар? — направо попита той.

Очите на Морийн се разшириха от изненада.

— Кой ти каза това? — със сбърчено в размисъл чело попита тя, но почти веднага отгатна: — Разбира се, че баща ми! Сър Джон е, нали?

— Първо ми кажи дали е вярно! — нетърпеливо настоя Жерар.

— Мисля, че баща ми и лорд Бар искат този брак — с въздишка отговори тя. — Сър Джон настоява да обмисля сериозно това предложение, но…

— Но това е скандално! — горещо възрази Жерар и веднага сниши глас. — Лорд Бар е достатъчно стар, за да ти бъде баща! Ти просто не бива да се омъжваш за него! Нищо не би могло да оправдае подобна глупост!

— Не съм казала, че ще го направя! — ясно, но тихо отвърна Морийн. — Много добре знаеш какво е накарало сър Джон да вземе това решение. Той иска да ми осигури високо положение в обществото.

Жерар остана безмълвен. Съвсем бе забравил, че Морийн е незаконна дъщеря на сър Джон Дейнсфийлд. Седеше сляп и глух за всичко друго, освен за красотата и омайния й чар, които го привличаха неудържимо, но сега почувства, че сърцето му се къса от мъка и разочарование. Също като него и тя трябваше да сключи изгоден брак. Сър Джон несъмнено имаше право. Ако Жерар милееше поне малко за името Дьо Вал, беше длъжен да се ожени за богата и влиятелна жена, а за Морийн нуждата от такава партия бе още по-голяма. Та нали дори присъствието й на този прием бе уредено чрез измама. В същото време лорд Бар й предлагаше името си и сигурна закрила. Като негова съпруга тя би се превърнала в една от най-високопоставените дами на кралството.

Ала в момента Жерар не можеше да мисли логично и цялото му същество се бунтуваше. Морийн бе невинно дете, недокосвано от мъжки ръце. Просто не можеше да си представи гъвкавото й младо тяло в прегръдките на онзи старец. А тя бе сътворена за любов. Трябваше да получи обичта на някой млад мъж, който да събуди дремещата в нея чувственост, да разгори пламъка й и да го поддържа с неизразимата наслада, която носи истинското удовлетворение. Как щеше тя да научи какво може да получи от съчетаването си с един мъж, когато се спусне балдахинът на брачното ложе? Тя бе толкова неопитна и нямаше никаква представа за интимността между жената и мъжа. Жерар вече познаваше дългите сладостни нощи на пълно отдаване, бе изпитал тяхната нежност и чувството на пълна задоволеност. Всичко това щеше да е завинаги загубено за нея и тя дори нямаше да разбере какво е пропуснала.

— Не можеш да направиш това! Не можеш! — изрази той гласно мисълта си.

Морийн не разбираше какво става в главата му, но се опита да върне нежния израз на лицето му, защото сега то бе станало гневно и неотстъпчиво:

— Щом не мога, значи няма! — отвърна тя с шеговита усмивка. — А сега бих искала да науча какво точно ми е забранено!

— О, Морийн! — възкликна Жерар. — Моля те, не приемай така лековато думите ми!

— Но аз наистина не разбирам какво искаш от мене! — вече сериозно каза тя. — Готова съм да го направя, каквото и да е то, стига да зная, че това ще те направи щастлив!

Морийн изрече тези думи така мило, че Жерар се смути и отвърна бавно, като внимателно подбираше думите си:

— Само те моля да не се омъжваш за някой, когото не обичаш! Това е!

За голямо облекчение на Морийн не й се наложи да му отговаря, тъй като вечерята завърши и баронесата стана, за да отведе дамите в другия салон. Когато се оттеглиха да се освежат, баронесата хвана Морийн под ръка. От добро сърце и понеже беше близка приятелка на Клариса, тя се пошегува без злоба:

— Младият виконт е наистина очарователно момче, а ти постигна голям успех, защото той през цялото време не ми обърна никакво внимание!

— Страхувам се, че вината е изцяло моя, мадам! — отговори Морийн с пламнали бузи. — Аз наистина не си затварям устата и не дадох възможност на Жерар да ви заговори, макар че несъмнено толкова много му се е искало да го направи!

В малките сини очички на Лиза фон Еберхард блесна лукава светлинка.

— Охо, значи той вече е „Жерар“! Ето че добрият ми нюх отново не ме подведе! Знаеш ли, аз съм като ловджийско куче и подушвам винаги началото на всеки нов роман. — Тя размени няколко думи с една от другите дами и отново се обърна към Морийн. — Предполагам, че вече си научила новината — младият виконт скоро ще се сгоди за Мерседес де Фаенца! — Тя видя ужаса в очите на Морийн и въздъхна. — Ясно, значи никой не ти е казал! Тази малка вечеринка бе организирана, за да могат те да се сближат. Аз лично мисля, че дълбоко в сърцето си твоят Жерар не желае годежа, но трябва да те предупредя, детето ми, че Мерседес е твърдо решена да го вземе за себе си, а както чувам, тази млада дама рядко се отказва от прищевките си. Послушай ме и не си изгубвай ума по него! Добре, забавлявай се, но само тази вечер!

Морийн кимна едва. Задушаваше се и не можеше да пророни нито звук. Баронесата очевидно имаше най-добри намерения, но думите й бяха по-смъртоносни от самата гилотина. Значи Жерар бе почти сгоден! Не само че не й бе казал нищо за това, но напротив… говореше й… говореше й така, сякаш…

Тя гневно изтри с ръка търкулналата се по бузата й сълза. Всички дами вече бяха в салона за музика, където им предстоеше един приятен час, а тя продължаваше да се взира в огледалото. Трябваше да напрегне всички сили, за да не се разплаче, макар че сълзите напираха неудържимо в очите й. Беше се оказала просто глупава, романтична гъска! Как дори за миг може да повярва, че Жерар изпитва нещо повече от най-обикновено приятелство! При това леля Клари вече й бе говорила за флиртовете и за удоволствието от тази невинна игра между двата пола. Те са не само позволени, но са и напълно безопасни, бе й казала тя, стига и двете страни да спазват правилата. Едва сега Морийн разбираше, че през последния един час Жерар бе правил именно това, докато тя, сантименталната глупачка, бе оголила сърцето си за думите и погледите му. „Моля те, не се омъжвай за някой, когото не обичаш“, бе казал той. След като възнамеряваше да се ожени за предизвикателната Мерседес де Фаенца, значи сигурно беше влюбен в нея.

Внезапен пристъп на гняв пресуши сълзите й. Почувства се предадена не толкова от него, колкото от самата себе си, защото се бе показала слаба, защото придаде толкова голямо значение на думите и постъпките му. Щом той, въпреки че обичаше друга, можеше да държи ръката й под масата и да й шепне нежни думи, то тя не искаше и да чуе за любовта му. Нека Мерседес де Фаенца си го вземе, двамата са си лика прилика.

Тя гордо се спусна по стълбите с високо вдигната глава, но на страните й горяха две издайнически червени петна.

Музикалната вечер щеше да започне всеки миг и повечето от наредените в полукръг столове бяха вече заети от събралите се дами и господа. Щом съзря Морийн да се спира нерешително до вратата, лорд Бар й направи знак да седне до него, на специално запазеното за нея място. Тя му бе благодарна, че я взема под своя защита, защото видя Жерар на един стол съвсем близо до пианото. Пред него, с няколко нотни листове в ръка, Мерседес де Фаенца се готвеше да пее. Тя не откъсваше очи от Жерар.

Крехката броня на гордостта на Морийн се пропука и отново я прониза силна болка. Сърцето й сякаш бе стегнато в желязно менгеме. Болката стана непоносима, когато гласът на испанката се извиси в нежните трели на песен от Хайдн. Дълбокият й контраалт изпълни салона. Той беше красив като самата нея, застанала пред слушателите във виолетовата сатенена рокля, която чудесно подчертаваше златистата й мургавина. Гърдите й се надигаха и спускаха при всяко дълбоко поемане на въздух, а страстното, по испански патетично изпълнение, караше бадемовите й очи да блестят. Те бяха вперени в Жерар и тя не криеше, че пее единствено за него.

Морийн бързо сведе поглед, доволна, че от мястото си не може да види лицето на Жерар, но когато Мерседес запя чудно красиво любовна песен, тя усети, че ще се пръсне от мъка. Морийн знаеше испански и думите на песента сякаш извираха от нейното сърце:

 

 

„Горещото слънце ме топли като любовта ти,

Студеният вятър ме смразява като гнева ти.

Песента ми нашепва за твоя копнеж.

Капки дъжд по лицето ми са твойте целувки.

Клоните на бадема ме прегръщат като ръцете ти,

Връщат се лястовичките и ми разказват за твоята вярност…

Гдeто има живот, има и радост, но съм жива единствено чрез любовта ти.“

 

 

Когато последните думи отекнаха в салона, Жерар обърна глава и обходи с очи морето от човешки лица, докато най-после откри Морийн. Тя видя, че устните му изговарят беззвучно: „… но съм жив единствено чрез любовта ти“. В един миг забрави и предупреждението на баронесата, и собствените си съмнения.

Морийн загуби интерес към останалата част от програмата. Някакъв джентълмен свири на пиано, една дама изпълни няколко песни на арфа и накрая Мерседес пя отново, но тя слушаше като на сън. Жерар не я погледна нито веднъж, но това не й бе нужно, защото беше дълбоко убедена, че прошепнатите думи са предназначени за нея. Той не обичаше Мерседес де Фаенца. Морийн знаеше, че рано или късно, въпреки трудностите Жерар ще намери пътя към нея.

До края на музикалните изпълнения те не успяха да разменят дори и един далечен поглед. Когато програмата свърши, някои от по-възрастните гости, в това число сър Джон и лейди Друзила, започнаха да се сбогуват с домакините. Един лакей дискретно се приближи до Морийн и я уведоми, че каретата й чака. Тя остро почувства унижението от това, че трябва да си тръгне незабелязано от никого. Сбогува се сърдечно с лорд Бар. През цялата вечер той се бе държал много мило и внимателно и тя му беше благодарна за проявените към нея грижи. Взе си довиждане с баронесата, като благодари за поканата, и никак не се натъжи, когато добродушната дама й каза:

— Трябва да бързаме да живеем, докато сме млади!

Изтича на горния етаж, за да си сложи връхната дреха и маншона. Когато заслиза по стълбите, на най-долното стъпало видя Жерар.

Морийн се спусна нарочно бавно донякъде, но после краката й неволно се затичаха надолу и тя се озова пред него с грейнало лице, над което бе паднала една непослушна къдрица. Погледна го така, както бе сторила като дете, когато се запознаха в имението на мистър Глоувър в Съсекс.

— Морийн! Трябва да поговоря с тебе! — задъхано каза той. — Можеш ли да излезеш от къщата в Ричмънд без придружител? Мога да те чакам на моста когато кажеш.

Тръгващите си гости се блъскаха около нея, но тя виждаше само него и сърцето й пееше от радост.

— Не ми разрешават да излизам сама, но ще взема със себе си Роуз. Тя ми е предана и няма да ме издаде. Мога да й се доверя напълно.

— Ще бъда на десния бряг! — бързо прошепна Жерар. — Утре следобед. Колкото и да се забавиш, ще те чакам, докато дойдеш!

Той се обърна и забеляза приближаващия се маркиз Де Фаенца.

— Търся дъщеря си, защото е време да тръгваме.

— Аз предполагах, че тя е с вас, сър — каза Жерар. — Ей сега ще я намеря, а после, надявам се, ще ми позволите да ви придружа до дома ви!

В погледа на маркиза се четеше умора. Приемът го бе отегчил до смърт, а освен това го измъчваше подаграта му. Жадуваше да се добере до леглото си, но знаеше, че ако младият французин дойде с тях, Мерседес непременно ще го покани вътре, а това щеше да изцеди и последните му сили.

Въпреки всичко не посмя да се противопостави на желанието на дъщеря си, която съвсем ясно бе му дала да разбере, че иска на всяка цена да прибави този беден като мишка млад благородник към колекцията си от завоевания.

Кесията на маркиза наистина щеше да олекне значително, но този брак имаше и своите добри страни, защото колкото по-скоро Мерседес се омъжеше и напуснеше дома му, толкова по-близо бе денят, в който необезпокояван можеше да се отдаде на любимите си занимания. Негова бе грешката, че така разглези единственото си дете, а лекомислието, с което тя отблъскваше досега всички испански благородници, го хвърляше в отчаяние.

Маркизът се поклони на младата англичанка, която стоеше на няколко крачки от тях, очевидно готова да си върви. Не я бе забелязал между гостите, но сега я разгледа с жив интерес. Имаше нещо неудържимо привлекателно в ясния поглед на блестящите й очи, в особения начин, по който накланяше на една страна главата си, като малко своенравно присвиваше устни. С уморена въздишка той се запита как е възможно дори на неговата възраст все още да не е разбрал защо една жена е хубава, а друга не. От тази девойка, още почти дете, се излъчваше нещо, което стопляше сърцето му. Той не можа да определи какво е то и заключи, че всъщност на този свят красотата е най-голямата загадка.